вторник, 18 март 2014 г.

МОЯ БЯЛА ПРОЛЕТ!

Моя бяла, Вапцаровска пролет!
Ще те видя ли в този живот?
Колко птици - за слънце се молят!
Колко слаби дървета - за плод!

Как преминаха зими и вихри,
но снега си една не стопи?
Остарях от надеждите лихи,
а духът ми на вяра търпи.

Аз заричах мечти в урагани,
влюбен огнено в твоя метеж,
и кръстосал слова сред титани,
теб избрах да ми бъдеш копнеж.

Да напълниш с дъха си площади
с гръм и трясък, с лъчи и зора,
и да блеснат на утрото клади -
зов до зов, и искра до искра.

Моя бяла, Вапцаровска пролет!
Идвай вече, че зов посивя!
А живота челичен - в неволя
уж умирах, но той ме живя...

Рани кървави дъжд не измива
и от сънища здрачни боли.
Идвай пролет, могъща и дива
и безумният трон строполи...

А когато възторгът се случи,
като в някакъв истински сън -
на живота свирепото куче
погали с топла ласка навън.

(Възходът на падението)

ДЯДО ЙОЦО ОТКАЗА ДА ГЛЕДА

Дядо Йоцо! Погледай тъдява!
И за поздрав тояжка вдигни!
Тази цъфнала наша държава
в тези гърбави мартенски дни.

Като трепетен глас на прогреса
с две-три думи надежда вещай
и не питай успехите где са
в туй отечество, в земния рай...

Тук са ширнали куп магистрали.
Там - хотели на морския бряг.
Зимни писти и слънчеви зали.
Китни вили - рояк след рояк.

"Гледам българско!" - славно извикай,
та и ние след теб да се взрем.
А в сърцата ни радост да блика,
че родината крепне в подем.

Гледай дядо, макар и с потури!
Сто години по-късен престиж!
С две-три капки небесен колурий
си разтъркай очите и виж...

Стара баба прибира си фиша
със последната сметка за ток.
Поизтрие сълзи... И въздиша...
А на вратника - бял некролог.

Дрипав старец върви през площада,
и край него търчи помияр.
От портрет на читалищна сграда
Вазов пак е затрогващо стар...

С умиление той те описа,
мили дядо от димния век...
И навярно сърцето те втриса
да си сляп, но останал човек.

Че напусто ни беше прогресът,
щом бездушният свят ни мори.
Той не пита човеците где са,
но онези проклети пари...

Дядо Йоцо отказа да гледа...
В малко томче се скри, посивял.
Може би да спести в словореда,
най-последната думичка... Кал!

(Възходът на падението)