сряда, 29 януари 2014 г.

РАЗБИТО СЪРЦЕ

Сърцето ми разбито е. Посърна.
Разпалвах огън. В пламъци горях.
Но времето назад не ще се върне,
а своя път отдавна го избрах.

Не исках да слугувам на къртици,
доволни в изобилната си пръст.
Друг беше вдъхновеният ми прицел
и друга - неизречената мъст.

Най-страшни са веригите на роба,
които той привижда като храм
и пълни си сърдечната утроба
с ракия, вино, хлебец и салам.

С псувни и кеф живота си нарежда
и щрака с пръсти в чалга и кючек.
Каква ти тук възвишена надежда?
Каква ти светла песен за човек?

Отпускам вече жили уморени.
Сърцето ми ранено е. Кърви.
Заспал е днес народът възродени
и в тъмното си минало върви.

Опъва му юздата. Пак го яха
нахъсания с его господар.
А думите ми, гдето се посяха,
са пепел от несбъднатата жар.

Сърцето ми разбито е. Посърна.
Изпих горчива кана със пелин.
Дано при Бога скоро да се върна,
че в мъката усещам се самин...
Амин!

(Възходът на падението)

ПАМЕТТА МИ ТЕ ОТХВЪРЛЯ!

Не страдам от амнезия. Не бива.
Неправдите събирам в каталог.
Лъжи, с които някой е убивал,
угаждайки на нрава си жесток.

Че после той се връща. Преоблечен.
Лицето скрил зад маска на добряк.
"Обичам ви! Повярвайте ми вече!
Доверие гласувайте ми пак!"

Вълкът дали под овчата си вълна
Сърцето на Христос е придобил,
или се готви с подлост да погълне
овце, които сам не е родил?

Разкъсаните... Кой ще ги прежали?
Изгонените... Кой ще прибере?
Остриганите - лъгани с парцали!
Пресъхналите - уж, че са добре!

Не, вълко! Паметта ми те отхвърля!
С амнезията - други помрачи!
Но аз сега с главнята ще опърля
лукавството на твоите очи.

Пред Бога - грешник, плачейки, се кае,
но ти дори сълза не си пролял.
И може би най-страшното това е
в измамата на вълчия ти хал.

Да нямаш в паметта ми път обратен,
защото като звяр си уличен.
Останал хищен. Горд. Коравовратен.
От власт погубен. С власт опорочен.

(Възходът на падението)

ВРЪЗКАТА ЛУК

Умрял богаташът в минута среднощна.
Издъхнал във своя палат.
А бялата спалня - красива, разкошна,
сменила се мигом със ад.

Сред пушек лютив и стенания диви
душата му вдигнала вой.
"Защо ме наказваш така, Милостиви -
сред жупел и огнен порой?

Нима съм живял като зъл, безсърдечен
сред хората в белия свят?
Нима на ужасна съдба съм обречен -
да тлея, в катрана облят?

Изпитай и виж ми съдбата отново!
Едничко добро намери!
Недей ме наказва с присъда сурово
и с огън недей ме гори!"

Крещял богаташът за милост отгоре.
Гласът му в стените кънтял.
И ето, че Бог от небесни простори
душата му долу видял.

"Какво пък? - Си рекъл - "Ще видя отново
живота на тоз мъченик!
Добро да открия по Моето Слово -
от ада спасявам го в миг..."

Погледнал Творецът съдбата човешка.
Едничко добро му открил.
"О, нека поправя досадната грешка!" -
в Сърцето Си Господ решил.

"Да тръгне веднага вестител отгоре!" -
ударил съдийският чук.
"Спасете душата от злите коптори!
Вдигнете я с връзка от лук!"

Небето притихнало. Ах, изненада!
Дочакахме Бог да сгреши!
Намерил доброто на грешник от ада!
На злата сред злите души!

Видял я в случайния ден на пазара
купуваща лук, зарзават...
А после конете във бяг да подкара
към своя огромен палат.

Потресло каруцата камъче бяло
и паднала връзка със лук.
А бедно сираче, три дена неяло,
навело се плахо, без звук.

"Вземи я! Вземи я!" - през смях богаташът
извикал и махнал с ръка.
"Човешки мизерии мен ме не плашат!
Богатство си имам, река..."

И същата връзка от лук, чудодейна,
от Бога вестителят взел.
И литнал към ада, от ужаси зейнал.
От огън и дим без предел.

Съзрял богаташа. И викнал отгоре:
"За лука сега се хвани!
Че той е доброто, което си сторил
едничко през твоите дни!"

Подскочил богатият. Сграбчил със пръсти
това чудотворно въже.
Издигал се той. Но отдолу - чевръсти
го дърпали двама мъже.

"Ах, вие глупаци! Проклети, нещастни!
Пуснете краката ми в миг!
Умирайте в огън със мъки ужасни
и страшен на устните вик!

Въжето отгоре е мое, едничко!
В съдбата ми нямате дял!
Че вие сте нищо, а то ми е всичко -
билетът за Райския бал..."

Но никой не пускал, дори и да кряска.
А ангелът вече летял.
И връзката лук, като вечност прекрасна,
богатият още държал.

Но после, безумно я пуснал сред мрака,
и яростен взел да крещи:
"О, червеи гнусни от тъмна клоака!
Защо са ви Райски врати?"

Докле ги заблъскал с прежулени длани -
в катрана се плиснал със тях.
И връзката лук, вместо светло имане,
му станала сетният грях.

"Не бърка Творецът от Своята Слава!"
- извикал вестителят с плам.
Сърцето за злото си - зло заслужава
и адът желае го сам!

Въжето, което нагоре издига,
изпусна с безумие ти.
И връзката лук - като страшна верига
в душата ти нека люти..."

(Бакърена паничка)

ЦЕНАТА МИ, НАРЕЧЕНА СЪДБА

Аз с този свят не искам да се боря.
Не би ми стигнал целият живот.
Задъхвам се от тежест и умора
като герой в последен епизод.

Не бе сапунен никак сериалът -
в сълзлива мелодрама да тъжа.
Патроните изстрелях, не нахалос,
но всеки поразяваше лъжа.

И някак си, от думите ранени,
низвергнаха ме гнусните със стръв -
тълпата от подразнени хиени,
подгонила един самотен лъв.

Но аз със вас не искам да се бия,
поклонници на тление и леш.
Не съм примрял за вашата помия,
да драпам с апетита на келеш.

И петимен не бях за жалка слава -
поетът-еднодневка на властта.
Сърцето свойта участ заслужава,
дори да бъде скок от пропастта.

Дори да е разпънато трагично
от злобата на тъп олигофрен,
какво тук значи някаква си личност,
щом писаното ще замести мен?

Щом сам оставих диря и посока
сред взривове и огнени кълба -
не е била безмилостно жестока
цената ми, наречена Съдба.

(Бакърена паничка)

МОЛИТВЕН СТИХ

Преди светът да се превърне в плява,
която лют пожар ще подлуди,
Ти, Господи, с Духа Си напоявай
изпръхналото в моите гърди.

Зрънцата Ти от Истината нека
не би изронил тъмният ми враг.
По Своя Образ сътворил човека,
Ти, Боже мой, пресътвори ме пак!

Не са ми нужни хиляди години
обречени съдби да бих видял.
Раненият, без лекар, ще загине,
кръвта си безвъзвратно пропилял.

Слепецът - в тъмна яма ще привърши,
без Твоята ръка да го държи.
Най-силната надежда ще се скърши,
щом връзват я въжета от лъжи.

Защо са ми възторзи и похвали
сред всичката човешка суета?
Избавят ли награди и медали
от властната прегръдка на смъртта?

Къде да бих потърсил чест и слава
сред този свят, от тление червив?
Не стига ли великият до плява,
дори да би решил, че е щастлив?

И в своята душа опустошена
не казва ли в предсмъртния си час:
"Защо живях съдбата си сгрешена,
когато гол пред Него ще съм аз?

С какъв парцал греха си да покрия
и червеите в жалкия си дух?
Не бях ли пленник в бляскава килия,
за думите на Правдата Му глух?"

Не искам закъснелите въпроси
във някой сетен миг да изрека.
О, Боже мой, душата ми Те проси!
Бъди ми днес Ти живата Река!

Преди светът да се превърне в плява,
която лют пожар ще подлуди,
Ти, Господи, с Духа Си напоявай
изпръхналото в моите гърди.

(Птицата в теб)

ДЯЛ

Аз ще изплача светлите надежди
във този свят на мерзост и диктат,
където злият сбърчва тъмни вежди,
готов да ме задраска и в цитат.

Без уплах пред гръбнака му наведен
от сто поклона в демоничен пир,
честито ще ликувам, че съм беден
и празен съм си тръгнал най-подир.

Оттатък никой славата не носи.
Не се погребват титли и пари.
Там злото се разплита от въпроси
и нишката му огнена гори.

Смехът на арогантния замръзва.
Лъжата не намира адвокат.
Невръзваният - здраво се завързва
за ужаса на вечния си ад.

Но днес ако поиска да ме върже
безчестният, от факела смутен,
извикал бих: Живей, човече, бърже!
И радвай се на всеки следващ ден!

Един със ужас в погледа умира,
а друг - с усмивка, че е следвал път.
Човекът дял от Бога си избира...
Или е тук! Или е там, отвъд!

(Птицата в теб)

ВРЕМЕ ЗА РАЗКЪСВАНЕ

Времето напомня за разкъсване
със трион или бодлива тел.
Болката притиска ме до пръсване.
Топлото студът ми е отнел.

Нямам дефицит във гардероба си.
Зимни дрехи ще намеря бол.
Но снегът под уличните глобуси
някак ми напомня, че съм гол.

Че изгубих в тъмното одеждата,
пазеща сърцето в самота.
Че я няма в мислите надеждата -
брънката за светлите неща.

Случил бях в света на единаците
и ръка протягах без ответ.
Не разбирах нищичко от знаците -
лицемерни жестове навред.

Вълци ме заплашиха със виене.
Подлост от лисици ме смути.
Бързаха - за ядене и пиене,
а в снега им нямаше мечти.

Със сърце, вгорчено от отблъскване,
търся още лъч от топлина.
Времето напомня за разкъсване...
Зима на човешката злина.

(Точка на замръзване)

ТРОТОАРНИ ХРОНИКИ

Бяла хала шепне черна притча.
Студ сковава минусните дни.
Дрипав скитник в болка се обрича
и стои до градските стени.

Помияр изцъклено трепери,
свит до кофа с празничен боклук.
В ледени висулки начумерен
стихнал е самотният улук.

Скърца его в бързаща обувка.
Погледът изнизва се във бяг.
Сетната надежда за милувка
черно строполясва се от мрак.

Киска се съдбата. Некролозно.
Тъжна хала с див репертоар.
Снежно е. И ледено. И грозно.
Бяла смърт на черен тротоар.

(Точка на замръзване)

събота, 25 януари 2014 г.

НА ВЛАДИМИР ВИСОЦКИ!

(По случай 76 години от рождението му)


Може би ще замлъкнат гласовете в порой,
на сибирския вятър сред воя.
Но когато се връщат синовете от бой,
ти не ще се завърнеш от боя.

Ще заплаче китара в необятната степ -
да потърси духа на героя.
Но дори да намери оцелелите в теб,
ти не ще се завърнеш от боя.

Миномети, снаряди, и патрони от мраз
ще прострелят в сърцето копоя.
Но с картечния вопъл на барутния глас
ти не ще се завърнеш от боя.

Сред рева на мотори песента ти ехти!
Гръм китарен се носи от строя!
Завърни се, певецо! Още нужен си ти,
щом със нас се завръщаш от боя!

(Тленен остатък)


четвъртък, 23 януари 2014 г.

ТЕРМИНАЛ 2

Тръгвай сине! Напред, и... късмет!
Тук надежда за теб не остана.
Скътах тези пари за билет
и поплаках си малко зарана...

Все си вярвах, че мойто момче
в тоз несигурен свят ще сполучи.
Но животът надолу тече
и напомня помия за куче.

Някой вече ни сложи черта.
Като мъртви дори ни посече.
Щом преминеш след тази врата -
не се връщай тук никога вече.

Даже вън да е тежко - ще знам,
че синът ми със труд ще успее.
Тук да прося за нас ме е срам,
а оттатък - поне се живее.

Малка пенсия имам. Уви!
И за двама се никак не връзва.
Тръгвай, моя любов, и върви,
че сърце ми от болка измръзва.

Ще намериш все нещо, нали?
Армаган да изпратиш на време.
Вересията свърши. Боли!
Левче никой не ще да заеме.

Тръгвай, сине, от тоз терминал!
Колко други навън отлетяха...
Не поглеждай баща си през жал!
Тя, в сърцето, е родната стряха!

Щом превърнаха родното в ад,
то чистилище вънка поне е...
Ти си силен и толкова млад,
а на мен старостта ми тъмнее.

И да пишеш... Ще чакам, до дни!
Ето, виждам за теб самолета...
Усмихни, сине мой, усмихни
на баща си душицата клета...

(Възходът на падението)

ЗАМРЪЗНАЛА КОРИЧКА

Българийо - замръзнала коричка
от клисав хляб в казана за боклук.
Напомняш ми на стара еретичка,
пристъпила към кладата без звук.

Студът всред теб надеждите изцъкли,
но кой изобщо тебе би горил?
От земен рай - животът стана пъклен.
Беднякът в теб недраг е. И немил.

В апатията всеки е вторачен.
Не иска кръст да носи. Да кърви.
От подлост политикът е разкрачен
и в пътя си не може да върви.

Запазил черен дъх - хамалът псува.
През нерви дъвче гаснещия фас.
Един живот за тебе - колко струва?
И колко ти, Българийо, за нас?

Три лъва върху герба ти се зверят,
но хич не виждат мъки и злини.
Дали и те от фиш ще потреперят
с убиващите сметки и цени?

Дали сълзи пролели биха ничком
пред шепи на старица без подслон?
Защо си ти, Българийо, над всичко,
щом твойта памет топли се с кашон?

Защо са ни прекрасните плеяди
с герои, мъченици и творци,
когато сред съборени огради
разкъсват вълци твоите овци?

Остава ни надеждата едничка,
че някой ден ликът ти ще е друг...
Българийо - замръзнала коричка
от клисав хляб в казана за боклук.

(Възходът на падението)

ХИМЕРА

Все по-често говоря с тъгата,
като с някоя стара любима.
Трия дълго сълзи в тишината
и в душата ми още е зима.

А зениците - мокри прозорци
чакат лъч от небето да блесне.
Да се спуснат над мен добротворци -
бели ангели, святи, небесни.

Да издигнат дома ми нагоре,
като светъл балон в синевата.
И тогава - без никак да спори -
да си тръгне от мене тъгата.

Колко приказна радост ще блика
в чудодейно летящата къща!
Колко нежно ще грее светликът
- с доброта, на човек неприсъща!

Състрадателно гледа тъгата
тази моя въздушна химера.
Духа яростно зимният вятър.
Няма утро. Все още е вчера.

(Тленен остатък)

НЕРАВНОСМЕТКА

Има болка от дни неживяни.
Ненамерена къща и бряг.
Непревързани парещи рани
в непрогледен от скитане мрак.

Има писък в слова нелетели,
свили тъжно ранени крила.
Невъзможно красиви дантели.
Неразтворени бели стъкла.

Има дъх, недочут в тишината.
Огън, в жълти искри нероден.
Стара песен дори, неизпята.
Пътник, стигнал доникъде в мен.

Има нямане. Вечна дилема.
Възел гордиев, стегнат до кръст.
Всичко дал - бързам нищо да взема.
С дим от пепел и мирис на пръст.

(Тленен остатък)

ПЛЕТАЧКА НА СТАРИ ДАНТЕЛИ

Съдбата - плетачка на стари дантели,
пристъпва до мен и ми иска конци.
В косите ми гледа, тук-там побелели
от мъдрия дух на самотни светци.

Не искам за нищо сега да ме пита.
Конците в душата ми - спомени бол.
Да взима каквото й трябва. Да вплита.
Дори да остана разнищен и гол.

Все в някого, някак, следа ще остави
едничката вяра, с която живях.
Удавник потънал ще спре да се дави -
щом в обич простя непростимия грях.

Обесен от грижи ще скъса въжето,
щом мигом прегърна го с връв от мечти.
Изсъхнало цвете ще цъфне в полето,
дори да не вярва, че пак ще цъфти.

По черните жици на грубата памет
ще кацат вестители с бели крила.
Ще бъда жалон и въздигнато знаме.
Съдба ли си? Чакам те! Хайде, ела!

Втъкавай в дантелите моята вяра!
Конците ти давам! Не спирай! Тъчи!
Щом някъде горе, Пресвяти в Олтара,
ме гледат на Господ добрите очи!

(Птицата в теб)

ИЗПОВЕД НА ОГЪНЯ

Светът не ми е сетната присъда,
макар че в него аз съм подсъдим.
Осъжда ме, но знам, че ще пребъда,
тъй както огън шепне в своя дим.

Едно кандило в мрака да запаля,
нарочено за пламъчен оброк,
сърцето ми отгоре ще погали
ръката на невидимия Бог.

Една зеница тихо да разплача
от болката, родена да люти -
ще бъде тя заветното петаче,
отворило ми райските врати.

Дори и леден вятър да се втурне
небесния ми плам да съкруши,
превърнал би ме той в стихия бурна
за не една, но хиляди души.

Не би могъл пожар да се потули.
И не Пилат, и не Синедрион -
но ада, през брожения и хули,
разтърсил би искрящият ми стон.

Светът не ми е сетната присъда,
макар да е последен ешафод.
Родих се да горя. И да пребъда.
Дори до смърт. С цената на живот.

(Птицата в теб)

ПРОЕКЦИЯ НА АДА

Когато чер, бездомен помияр
в живота му най-много е потребен,
а властниците хвърлят евтин зар
дали да бъде жив или погребан...

Когато скръб в очите му люти
и мръсен фас допушва се елитно,
а всичките несбъднати мечти
се валят в битието първобитно...

Когато е обречена в банкрут
дори и позорящата просия,
а нощем при изцъклящия студ
сърцето моли милост от Месия...

Когато от огризките горчи
и смрад облъхва улични казани,
а погледът на празните очи
напомня само мисли изтерзани...

Когато някой грубо го кълне
и друг от гнус във пазвата си плюва,
а всяко тъй желано портмоне
на чантите под ципа се издува...

Когато не човек е, но е скот,
лишен от сетнина заупокойна,
а вече потъмнелият живот
напомня на зловеща скотобойна...

Когато няма кой да се смили
или поне един да го оплаче,
а в пръстите с последен звън боли
едно до болка стискано петаче...

Тогава, Боже, Своя Гняв възлей
над този свят - проекция на ада,
и Своя клетник в Светлина огрей,
защото Ти остана му награда.

(Бакърена паничка)

АРЕНА НА НАСЛЕДНИЦИ

Тъжен свят - арена на наследници.
Сблъсъкът - уви, предизвестен.
Плебеите вкочанясват в ледници.
Скъпите контета хващат тен.

Вече не брои беднякът кръпките.
Борчове го стягат във кошмар.
Богаташът си подменя тръпките.
Днес - на яхта. Утре - на пазар.

Реже си със псуване мазолите
смъртно умореният хамал.
Сменя си през час аерозолите
отегчен с короната си крал.

Скрита от очите ни арената
в битките невидими кърви.
Разнолика ни привлича сцената,
в миг готова да ни улови.

В оня страшен сблъсък на наследници.
С точен рефер - жълтият метал.
Победени винаги са бедните.
Тост за Цезар! С чаши от кристал!

Аве, Цезар! Твоя е арената!
Ти отново смачка, победи...
И кръвта на плебея, червената,
капчици оставя, и следи.

В тъжен свят... Арена на безчестното,
тънещо в зловонната си леш.
Но отвъд го чака неизвестното...
Авва Отче! Ти ще въздадеш!

(Бакърена паничка)

неделя, 19 януари 2014 г.

НЕРАВНОСМЕТКА II

Съкруших си душата без време
и се сгуших в тъга парцалива.
Няма смисъл от моето семе
и безплодна е пустата нива.

Щедро сях и поливах на вяра
туй, което родих от сърцето.
Не поникна добро, не прокара...
Всичко дадено - стигна до взето.

В ористта на дарените думи
трудно щедрият отзвук се ражда,
Дъждовете валяха върху ми,
но ме мъчеше сухата жажда.

Много малко им пука защо съм
на отдавна преситени сноби.
Те не се обвиняват с въпроси
и не са ми длъжници за обич.

Ще потърсят едната ми лира
да я видят, подобна на стока.
Баста! Тя на тезгях не умира,
че цената е твърде висока.

Щедро сях! И не искам отплата!
Самотата... Добре ми е с нея!
Нека пръска бездомният вятър
семената, с които го грея...

Още сея! И драска перото,
като рало в душите корави.
А това, че не никне доброто,
моят Господ не ще да забрави.

(Тленен остатък)

ЧАША НА СКРЪБТА

Отдавна сива проза не чета
и в кратките си сънища се крия.
Една последна чаша на скръбта
от теб, живот, аз искам да изпия.

Не беше щедър. Сметка съм си дал,
че няма за главата ми корона.
Светът не е честит пиедестал.
Съдбата не прилича на мадона.

На геният едничък лудостта
превръща се в последна гилотина.
Протягам длан в тълпи от пустота.
Изгубвам се, преди да си замина.

В сърцето - старец. Вън - все още млад.
Прехапана душата от неволи.
Лица жадувам в тъжен маскарад
и истина в театъра от роли.

Но ти, живот, сега пред мен тръгни.
Дано намериш сенките бездомни.
Души, примрели в хорските злини,
които никой никога не помни.

Сълзите им събирай! Като дъжд
от облаците тъмни на съдбите.
Не тръгвай още! Чашата задръж!
В скръбта наподобяваме върбите...

Сега ми дай да пия - без предел!
Не съм единствен! В болката сме много!
Мечти и шанс светът ни е отнел,
но не и вечността ни...
Слава Богу!

(Тленен остатък)

СЪЛЗИТЕ ТИ, БЪЛГАРИЙО!

Българийо! Сълзите ти изплакани
на стихове превърнах. И горях.
В копнеж по съдбините недочакани
поне една утеха да ти бях...

Преминах през надеждите съборени,
и прах и пепел в дланите си втрих.
Потърсих вяра в извори и корени
и болката ти сам стократно пих.

Болеше ме за твоите пропъдени,
угаснали без памет и следи.
Страдалци, на мизерия осъдени,
с премазани от мъката гърди.

Самотни старци, куцащи с бастуните.
Старици с поглед див и изтерзан.
И цигани, сънуващи в катуните
калая от последния казан.

Те бяха също твоята история,
която летопис не приюти.
Ненужни съчки в суха територия,
щом всяка от агония пращи.

Стихия в гласове, мечти и пориви,
потънали сред сенките отвъд,
и не съдби, но куп иглички борови,
които в дим лютив ще изгорят.

А някъде, безименно отричани,
души да помнят страшния си ад,
че българи сред тебе са наричани
от село в село, и от град до град.

С един човек - ковчегът е трагедия,
а с многото - статистика без храм.
И ти не виждай в мене черногледия,
но истинският, бил до болка прям.

"Потомци, вий напразно ще се ровите..."
- така един Поет те освети.
Но в бъдното останаха отровите
на нашите несбъднати мечти.

И може би с това умира клетият,
че щастието друг ще осени,
при все, че след тринадесет столетия
ти още чакаш светли бъднини.

(Възходът на падението)

ГОРЧИВ ПЕЛИН

Недей да се оплакваш, брат!
На всички вече ни е тежко.
А трябва ни на този свят
поне един хитрец Андрешко.

Когато тръшне ни беда -
туй данъци, цени, налози -
с конете - мили господа -
той бирник нека да повози.

Сред гъстата и блатна кал
в студена нощ да го остави,
че тръгнал е - изедник цял
животът ни на ад да прави.

Един Андрешко, братко мой!
Една присъда по човешки.
Сълзите станаха порой
да плащаме за чужди грешки.

И все дебели вратове
от грош бедняшки лой да мажат.
За тези техни грехове
веднъж поне да се накажат.

Позор да ги петни, позор!
А не да се измъкват сухи...
Но как слепец намира взор
или пък звук душите глухи?

Затъва в кално битие
народецът, търпял хомота,
и ще го грабят зверове
за не един, но сто живота.

Горчи ни днес Елин Пелин.
И сладко няма как бъде,
щом мъката е исполин
от неизпълнени присъди.

(Възходът на падението)

ХРИСТОС ЩЕ СЕ ЯВИ!

“Съразпнах се с Христа, и сега вече,
не аз живея, но Христос живее в мене...”
(Галатяни 2:20)


Когато някой в скръб си носи кръста
и страда за мнозина. И кърви.
В най-страшната тъма, от злото гъста,
в живота му Христос ще се яви.

И клетникът, дори да няма сила,
по пътя до Голгота да върви -
от капка кръв, душата оросила,
в живота му Христос ще се яви.

Догде Го търси с вярната молитва,
която плач от устните мълви -
дори от пълна немощ да залитва
в живота му Христос ще се яви.

Той може да е мразен и отричан.
И остър гнет готов да го взриви.
Но даже под плющенето на бича
в живота му Христос ще се яви.

Не Го търсете в блясък от измама.
От мрака светлина не се лови.
Сърцето във Разпятие е Храмът,
където Сам Христос ще се яви.

(Птицата в теб)

ЕЛЕНОВА ПЪТЕКА

Не път широк духът ми сътвори.
По-скоро - лъкатушеща пътека.
Творецът иска връх да покори,
когато търси в себе си човека.

Извечното - през трепкащи лъчи
до изгрев или залез ще избяга.
Но как да го догоня със очи,
в които лепне съхнещата влага?

Ще бъда ли мечтател бързоног -
следовник на еленови копита?
За образ и подобие на Бог -
животът не напомня ли възхита?

За шепа дъжд и късче от скала
дали мечтата всякога си струва?
Тя даже век да чака би могла,
но кой ли там, по стръмното, векува?

Не става ли съдбата пътепис,
довършен от потомците на вяра?
Достигнах вече синята си вис...
Докоснах до сърцето си олтара.

Не път широк духът ми сътвори.
Върхът, по право, винаги е тесен.
Еленът, щом нозете умори,
превръща се на птица. И е песен.

(Птицата в теб)

ТЪЖНИЯТ ЗАЛЕЗ НА РОБА

Някой ден може залез да скрие
стихотворните мисли от мен.
И света тъмнина да обвие
под покрова си мрачно-студен.

А душите без лъч да се лутат,
ослепели в измама и злост,
без да спомнят, дори за минута,
че за тях се е разпнал Христос.

В дълго време от двадесет века
се изтекоха бездни с води.
Нечовешкото сграбчи човека,
а пък разума - бяс подлуди.

Святостта се превърна на кръпка.
Любовта остудя в ураган.
Съвестта като дрипа се стъпка
и правдивият бе поруган...

Този свят помрачен - не вещая.
Зъл вестител зове се зловещ.
Но пък вижда се в бъдното края,
щом презират най-малката свещ.

Щом кандилото гасне в прокоба
и клеймо за безбожния век -
идва тъжният залез на роба,
не поискал да бъде Човек.

(Бакърена паничка)

ПОТЪВАЙ ВДЪН ЗЕМЯ!

С лукавия не сядам на комар.
Не смятайте, че отказът е право.
Търкулне ли се властният му зар -
мнозина дърпа и обвързва здраво.

А после - като кукла на конци
плененият сърцето си обрича.
Да бъде жив мъртвец сред мъртъвци
и някак си смъртта да му прилича.

Не бих попитал Гьоте за това -
как точно Мефистофел съблазнява,
но стига ми, че моята глава
венец от тръни не смени за слава.

Че няма даже за едничък миг
да шепна зов сред демоничен хаос.
И в ноктите на древния циник
не ще да бъда ученият Фауст.

Защо ли? Ами аз си падам прост
и дивно ме владее простотата.
Абсента на лукавия си гост
не бих отпил за никаква заплата.

Той в пръстите си договор държи,
но без печат от капка Кръв Христова...
"...Поглъщай с тръпка моите лъжи!
И устните облизвай от отрова!

Аз мога този свят да ти даря.
Да стана твоят ореол, енигма.
Бъди ми гвоздей! С тебе да горя
във дупките на Божията стигма..."

Не, дяволе! Проклетият ти зар
не искам за съдба и лудост сляпа.
Превърнал си света на бит-пазар
и гнусният в сергията ти зяпа.

Дори да си на властниците цар,
в харизмата от подлост и измама -
със тебе аз не сядам на комар!
Потъвай вдън земя, и да те няма!

(Бакърена паничка)

петък, 10 януари 2014 г.

ЩЕ БЪДЕШ ПЕСЕН!

Днес ни напусна Гого от Тоника!
Почивай в мир, певецо!
Ще останеш жив с песните си!

* * *

Любов! Тъй дълго в мене си била
с море, вълни и блясък върху мида.
Отпускам уморените крила
преди от този свят да си отида...

А спомените нека топъл бриз
от бряг на бряг да носи в незабрава.
Отивам си... Без тъжен послепис
в следите на отминалата слава.

Но някъде, дочули моят глас,
души да търсят порива си летен -
ще бъда песен, в нощния Бургас,
дори и в неусетното усетен...

R.I.P.

Ясен Ведрин


БУРГАСКИ ВЕЧЕРИ - R.I.P, ГОГО!

Днес ни напусна Гого от Тоника!
Почивай в мир, певецо!
Ще останеш жив с песните си!


Как ми връщаш бургаските вечери -
всеки път, щом звучи песента.
И политат мечти неизречени
в остарели далечни лета.

А пък времето, хвърлило мрежите,
мили спомени сръчно плете.
И се срещат при залез копнежите
на мечтател, останал дете.

Аз не вярвам в прекършени полети.
Няма гларус, летящ без крила.
Още много усмихвай се! Моля те!
В тази тънка бургаска мъгла.

Надживял ветровете и бурите
при зеления бряг остани.
За да чуеш как в изгрева втурнати
песента ти въздъхват вълни!

(Търсач на бисери)


сряда, 8 януари 2014 г.

ДА БИ МОГЪЛ ЗАВЕТЪТ...

Какво ли още трябва да се случи
със този, оскотял от зло народ,
да би могъл Заветът да пресучи
на мъката обречения ход?

Върти се постоянното вретено.
На миналото нишката преде.
Сърцата искат да им е простено,
преди да падне тъмното перде.

И Бог отгоре всичко да задраска -
провали, хули, черни грехове.
Дори Пророк Илия със каляска
душите от кошмар да отърве.

Един последен, истински Кръстител,
в Христа да би ни всички призовал.
Горчилката ни сам да е опитал
със пушека и лепкавата кал.

Със страстите, дошли да ни разделят.
С лъжите, на които се кълнем.
И кризите, нарочени да стелят
лютива пепел в тъжния ярем.

Ще дойдеш ли в живота ни, Йоане,
че квасът фарисейски ни мори?
Свещеникът въшлив е от имане,
и Юдово се кръсти за пари.

Пилат облича римската си тога.
Варава е надлежно оправдан.
Една присъда в миг разпъва Бога
и...Тибър пак владее над Йордан.

Царете се избиват за корони.
Вълкът разкъсва слабите овце.
Грехът кове последните пирони
на Разпнатия в Святите ръце.

Да би могъл Заветът да пресучи
на мъката обречения ход -
какво ли още трябва да се случи
на този, оскотял от зло народ?

(Бакърена паничка)

БОЛИ МЕ, БРАТКО!

Боли ме, братко! Много ме боли!
И мъката в очите ми напира.
На този страшен хал не сме били -
в мизерия беднякът да умира.

Да бърка тъжно в кофите за смет
и там да търси как да оцелее...
От честност да е жалък и проклет,
понеже да открадне хич не смее.

Да гледа големеца как с кола
на мръсна газ край него профучава
и в пръски кал една присъда зла
по дрехите му диря да остава.

Боли ме, братко! Страшно ме боли!
Сърцето ми от болка ще се пръсне.
Че клетник с куче къшея дели,
но кой му пука, или кой го бръсне...

Празнуват сребролюбците банкет.
Паркети лъскат с маркови чепици.
Уискито отпиват с кубче лед.
И лед сковава техните зеници.

Животът ако нейде стане ад,
то всякога началникът е дявол.
И в ужаса на пъклената смрад
на него само злият се надява.

Боли ме, братко! Смъртно ме боли!
От демони, поклони и престоли.
Проказата в сърце не се цели,
дори Господен Меч да я заколи.

Яде ръждата злато и сребро.
А клетникът - с утеха е оттатък.
Пресъхне ли животът без Добро -
той бива кратък. Безнадеждно кратък.

Остава само смисълът отвъд,
дори до скръб сега да се изстрада:
Че злите са посочени за Съд
и земният им рай приключва в ада.

(Бакърена паничка)

ГОРЕСТ

Вървял ли си с притворени очи,
когато този свят, до гнет бездушен,
опитва всичко в теб да помрачи,
и в лютия си дим да го опуши?

Подобно призрак, сам, неприпознат,
усещал ли си как кънти стената,
когато не допускаш нечий хлад
с най-острите бодежи на злината?

И кой да би до тебе повървял,
освен едната сянка - спътник верен,
която ще те следва в гъста кал,
дори до връх, самотно покатерен?

Оставил по пътеката следа
и няколко трошици - за врабеца,
ще търсиш ли заветна свобода,
разкъсван между злия и светеца?

Събудиш ли се - кръста понеси,
дори и от съня да е измолен.
Голгота твоя дух ще ороси,
за вярата, и смисъла ти волен.

И даже самотата да крещи
в пелина на изпитата ти орис,
бъди уверен в смисленото ти,
че горното заплаща се със горест.

(Птицата в теб)

ПОТЪВАЩ КРЪСТ

Сигурно е време да потъна
като кръст, в морето изтърван.
Сън не станах на света безсънен.
Блян не бях на хората без блян.

Угнетен от тъжна безпосочност,
вързала еднаквите души,
станах тяхна плашеща нарочност -
кръстът, който скверното руши.

Плашещата жертва на Голгота,
призовала всички към Исус.
Дарът, нямащ нужда от банкнота.
Смутът и низвергнатият трус.

Дъното зове ме с гласовете
на светци, потънали без страх.
Вече нямат смисъл бреговете,
разменили вечното за прах.

Гнусният със съвести търгува
и купува вяра и талант.
Кръст съм. За света му аз не струвам,
даже да блестя като брилянт.

Сигурно е време да потъна.
Жертвата ми този свят не ще.
Идвай мое благодатно дъно,
чисто като поглед на дете!...

(Птицата в теб)

НЕ ВИ ПРИЗНАВАМ!

Не ви признавам, лъскави величия!
Не ще ви бъда роб на колене!
Тъй много са бруталните различия,
а прилика да имаше поне...

Един решил, че в "аз-а" му е славата,
от гордост сатанинска да смърди,
че в него са законът, и държавата,
а смаяните свалят му звезди.

Друг - мазна мижитурка в настъпление,
ухилено по стълбата търчи.
И уж посочва пътя накъде ни е,
но слепи са му празните очи.

А третият - в подмолната къртичина
гризе, пресуква дърпани конци.
Властта, от памтивека заобичана,
не е за сиромаси и светци.

"Разделяй и владей!" е теоремата.
Спектакъл. Кукловоди. Параван.
Борби да стават долу, на арената.
Тълпата иска своя великан.

Покварата залага на лукавите.
Измамата - на евтино менте.
Отидоха по дяволите нравите,
а времето бодлива тел плете.

Не ви признавам, бляскави величия!
Под блясъка ви лепне черен мрак.
В една земя - опоскана и ничия,
Небето нека да ми бъде праг...

(Възходът на падението)

НЕ ВИДЯХ ВЪРХОВЕТЕ

Не видях върховете на славата.
Бяха скрити от бяла мъгла.
Предпочетох поклон пред забравата
и избрах си живот с теглила.

Изгори ми езика ракията -
отлежала стограмка в скръбта.
Боядисах коси с орисията.
Посадих си цветя в пустота.

И израснаха буйни метличини,
като смисъл на моя живот.
С тъжни стихове, често отричани,
побеляваше черният под.

Аз ги смитах набързо с метлата си.
После триех с ръкава сълзи.
В самотата трепереха патоси,
а в кюмбето горяха звезди.

Дим и болка от думи ме сгряваха.
Сякаш своята същност горях.
Не видях върховете на славата.
И да искам дори... не видях.

А остана доволно утехата,
че стихът ми, дори изгорен,
ще подгони на славата ехото,
като дим, към небе извисен.

Като остър протест от забравата,
който горе в мъглата люти.
И пресяда на гърлото бравото.
И сърцето по-бавно тупти.

Не видях върховете на славата.
Бях във ниското. Тъжен и сам.
Със цветята, подобни на плявата.
И с кюмбето, подобно на храм.

(Тленен остатък)

SANCTA SIMPLICITAS!

Не искам да се губя сред заглавия,
на славата подгонил ветровете.
С конфликта между кривия и правия
живея като огън в редовете.

Привикнах на възторг. И на отричане.
От свойта черга всеки е безгрешен.
Вината по презумпция е ничия.
Осъденият - до гротеска смешен.

Разкъсван от надъхана виелица -
рискувам, даже в буквите разнищен.
И стъжва се духът ми, другоселецът,
в дима лютив на пламъка огнищен.

Изгубил всяка мисъл за наградата -
престанах да се взирам в синевата.
Когато Хус изгаря жив на кладата
- свещена там е само простотата.

(Тленен остатък)

понеделник, 6 януари 2014 г.

СБЪДНАТА ВСЕЛЕНА

Когато след премеждия и лутане
открия твоя поглед върху мен...
Когато спрат секундите, минутите,
а допирът ми в теб напомня ден...

Когато невъзможните поверия
се сбъднат в дъх и поглед, като стон...
Когато, стъпил в райските преддверия,
узная, че душата ти е трон...

Когато блян и порив неизричани
в две думи търсят смисъла си свят...
Когато сме въжета от привличане,
а чувството над нас е водопад...

Когато от самотни междупръстия
ръцете станат вплетени от зов...
Когато си измолено-прекръстена
едничка моя търсена любов...

Когато вечността намери пристана
за своите притихнали вълни...
Когато си ми книга, непрелистена,
а в нея от поезия звъни...

Когато радостта, неутолената,
искрите ми превърне на заря -
тогава нека сбъдне се вселената,
която не успях да ти даря...

(Сбъдната вселена)

ПЕСЕНТА НА ЦИГУЛАРЯ

Цигулково, дъхът ми те издиря
и в полъха те следва уловен.
Поне веднъж да мога да изсвиря
нощта, която ти превърна в ден...

Цигулково, сърцето ми те врича.
Бъди ми ти мелодия и стих.
В съдбата ми, от залези лирична,
един лазур за себе си открих...

Цигулково, душата ми те моли.
Над тънки струни - трепетна гори.
В едно небе, жадувано за полет,
от нотите ми - птици сътвори.

(Сбъдната вселена)

КАКЪВТО И ДА БЯХ...

Обичай ме, какъвто и да бях...
Скиталец, шут, мечтател романтичен.
От теб дойде щастливият ми смях
и смисълът, че просто съм обичан.

Обичай ме, какъвто и да бях...
Поет и бард, беглец по висините.
От огън - пепел, и от камък - прах,
но жив за теб, едничка моя в дните.

Обичай ме, какъвто и да бях...
Протест и взрив. Или кървяща рана.
От дългата си младост остарях.
Но ти не си замина, а остана.

Обичай ме, какъвто и да бях...
Горчива чаша или остър камък.
Ревнувах те, треперех и горях
да задържа съдбовния ни пламък.

Обичай ме, какъвто и да бях...
Богат с любов, а с всичко друго беден.
За тебе се родих! И с теб живях!
Обичай ме! Защото съм последен...

(Сбъднати предчувствия)

УТОПИЯ

Светът отново ще се сътвори,
когато на мечтите дойде краят.
Небесен дух пред теб ще озари
земя, в която пориви играят.

Един възторг от птици и треви.
Любов, родена в шарки многоцветни.
Дъга ли е? Сама ще те лови
и в твоя поглед нежна ще просветне.

Мирът ти ще е плискащ водопад,
от който шепне лик неразцелуван.
Ще пиеш светлина и благодат
в живот неизживян и несънуван.

На люлка от изплетени лъчи
уханен вятър ще те залюлее.
Недей ме пита. Просто помълчи.
И аз не зная този свят къде е.

Утопия навярно. Свят копнеж.
Дори мираж над пламналите дюни.
А може би го има... Ако спреш
и лъч жадуван трепне помежду ни.

(Сбъднати предчувствия)

СМИСЪЛЪТ ДА ТЕ ЖАДУВАМ

Искам те, фонтанна от слова.
Капки радост в тебе да открия.
В шепота на стръкче от трева.
В нежността на ласкава стихия.

Искам те с възторга на врабче,
литнало над цъфналите клони.
Синьото с копнеж да ни влече.
Вятър любопитно да ни гони.

Искам те, добра от чудеса.
Чуднолика в приказна градина.
Изгревна - в лазурни небеса.
Залезна - със дъх на детелина.

Искам те. И с блян неукротен
в нови светове ще те рисувам.
Чудни или не, но те са в мен
смисълът един, че те жадувам.

(Неиздъхнали спомени)

В ОЧАКВАНЕ...

Устата ми изпръхват от студеното.
Парцалчета прехапвам, мълчалив.
Самотен вятър хваща си вретеното
и бялото засуква в кръг мъглив.

Усмихвам се на тъжната феерия,
напомняща реално за живот.
Съдбата ми, подобна на мистерия,
самичък ме върти - от брод на брод.

Рисува ме със тъжни преживелици.
В очите ми боде с игли от скреж.
А в бялото на нейните виелици
напусто е и полет, и вървеж.

Ръцете свил молитвено. В очакване.
Съдбата моля - теб да завърти.
И някак пред мечтите ми изплакани
със своята любов да дойдеш ти.

Устата ми да тръпнат. Разцелувани.
Мъглите да превърнеш в синева.
А вятърът - помахал за сбогуване,
да изплете магия от слова...

(Неиздъхнали спомени)

ОБИЧ

Думите ни - съчки съкровени,
бурно лумват в топлото огнище.
Колко радост! Ти стоиш до мене,
а душата миговете нищи.

Виждам те - желана и красива.
В спомени те имам. И наяве.
Сладка обич - весело-игрива,
вика ни от нашето възглаве.

Силна обич - пламенно гореща,
в дланите ни пише със искрици.
И отново твоя дъх усещам
изпод разпилените къдрици.

Духаме свещта. И в тъмнината
въглените жадно се целуват.
Струва си, че ни събра съдбата!
Всичките ни мигове си струват!

(Шарена палитра)

СКРИТА ВЕЧНОСТ

Може би си дивна синева,
никога от птица нелетяна.
Може би си стръкче от трева,
от което гали ме покана.

Може би си пламналата ръж,
задържала слънцето в зрънцата.
Може би си утринният дъжд
с любовта неземна на росата.

Може би това си ти за мен –
всяко чудо с форма причудлива.
Чудодейна в свят несъвършен.
Скрита вечност - за да те откривам.

(Шарена палитра)

събота, 4 януари 2014 г.

ДРУГОСЕЛЕЦ

Не рискувах живот със съмнения
и в безпътица дни не живях.
В оня смисъл, небесно-родения,
търсих щастие, радост и смях.

А при все, че не беше идилия,
нито приказка с кош чудеса -
той остана ми всякога милият
в посребрялата моя коса.

Другоселец, обречен в пътуване,
още крача, не стигнал дома.
И въздишки изплакани струва ми
всеки изгрев, и всяка тъма.

Самотата напомня завръщане.
Единакът е пътник отвъд.
Той прелита високо над къщите
като ангел над чезнеща плът.

Вдъхновен от свещени поверия
и разпален от древен скрижал -
още търся онези преддверия,
за които духът ми е бял.

Помъдрял от безброй повторения
като линия в кръг от любов,
да притихна в небесни селения -
с късче вечност под светъл покров.

(Птицата в теб)

СБЪРКАН КОД

Не се чудете! Сбъркан ми е кодът!
Ни в клин се вписвам, ни в ръкав вирея!
Раздадох се. Но някак си народът
не вдяна хич, че искам да го сгрея...

Не бих се борил страстно за витрина
или сергия в земни панаири.
С една утеха нека не изстина,
че жадният дъжда ми ще издири.

Че гладният жарта ми ще вечеря
от огъня, разпален със словата.
Къде сте, хора? Как да ви намеря?
Дали в пръстта или пък в синевата?

Един Завет свещено ме зарича
да не продам дори и запетайка.
Обича го душата ми, обича,
че той ми е съдба, баща и майка.

И даже на лавица да ме нямат
(какъв кошмар за клети графомани)
в искрите на извечния ми пламък
написаното дар ще си остане.

Било да бъда стъпкан и клеймосан
или проклинан гневно от мнозина -
аз болката от кръста си ще нося,
творил докрай поезия в пустиня.

Дори да ми приготвят ешафода -
така живях, така и ще живея!
Не се чудете! Сбъркан ми е кодът!
Ни в клин се вписвам! Ни в ръкав вирея!

(Птицата в теб)

МЕЖДУ ДИВОТО И ЧОВЕЧНОТО

Не е лесно, братле! Не е лесно
в този толкоз безмилостен век
да живееш най-скромно и честно
за цената да бъдеш човек.

Сред върхушката звярът диктува -
далавера, файда, интерес.
Всяка съвест парите си струва,
а скръбта - постоянният стрес.

Еволюция - странно обратна
изврати генетичния код.
Най-устойчив вирее приматът,
който има дивашки подход.

Той е силен да граби изцяло.
Да руши и да сплашва на глас.
Хомо сапиенс - уж в огледало,
но отвътре - обсебен от бяс.

Как живее се в джунгла зловеща
без утеха от тези тегла?
Лъв те гони, пантера те среща,
дебне сив лешояд на скала.

Тук - хиена със крясък гробовен.
Там - с разтворена паст крокодил.
И се питаш - дали си виновен,
че човек си се вече родил.

Но дори през живота опарван
от стрелите на дивия ад -
не извръщай ума си към Дарвин,
нито Фройд да те дърпа назад.

Щом изпълва ни смисълът вечен
в оня светъл, Заветен Урок -
че човекът пребъдва човечен
като Образ на Живия Бог.

(Бакърена паничка)

СЪЛЗА ЗА КЛЕТНИКА

Разхълцана и с тягостно вълнение
от погледа към просещ инвалид,
изрича дама честното си мнение
от неговия тъй отблъскващ вид.

"О, ужас! Дрехи толкова вмирисани!
Коса сплъстена! Явно е въшлив!
Погледна ли го – ах, направо втриса ме!
Защо не се измие с "Палмолив"?

За "Ариел" не стига ли просията
или самобръсначка от "Жилет"?
Да мине тези дрипи със ютията
и да си купи столче занапред...

Така, приседнал на цимент, какво ли е?
Ще го полазят мравки, може би!
Ах, бога ми! Тресе ме главоболие
от тези незначителни съдби...

Ух, гледай! И ръка протяга грешникът!
Докосна ми красивото палто!
Ако бълхите плъзнат ми из дрешника -
не бих се никак чудила защо...

Какво ме гледаш? Вадя си салфетката,
че твойта скръб така ме съкруши.
Сълза проляла е мадам за клетника!
Сълза за всички страдащи души!"

(Бакърена паничка)

ПОЕТ

Аз не съм политик, а поет.
Мога тъжни сълзи да пролея.
Да изплача човешкия гнет
и душите със стих да милея.

Мразя всяко удобно кресло,
на което простакът царува.
Наскърбява душата ми зло,
но в утеха перото си струва.

На подлец не поднасям цветя,
нито кърша гърба си бичуван.
Дълг и искреност трудно пестя,
ако ще и превратно тълкуван.

За пари не написвам и ред.
С бесове на белот не играя.
Даже пътят мизерен и клет
да измъчва духа ми до края.

Ще се случвам - ни в клин, ни в ръкав.
Рафаело, платно с драскотина...
Да беснеят критици от гняв,
че развалям едната картина.

Няма сделка. Отказвам рушвет.
Бог не ме е родил на сергия.
Аз не съм политик, а поет,
и скръбта си докрай ще изпия.

(Тленен остатък)

ИЗМРЪЗВАНЕ

Измръзнах. И не зная откъде
в живота ми дойдоха студовете.
Безумна скръб косите ми преде
и в бели нишки шепнат ледовете.

Загърнат в ямурлук от доброта,
опитвам с дъх да стопля самотата.
Да върна всички минали лета,
които са усмихвали душата.

Да спомня всеки покоряван връх.
Скалите му със ручеи течащи.
Опитвам се... Но в белия ми дъх
започва остра кашлица да дращи.

И в кърпата на тъжно потекло
задържам пак протеста си сподавен.
Животът е... каквото е било...
Дори да съм го изживял безславен.

Измръзнах. Вече зная откъде
студът, подобно вечност ме обгърна.
Летях високо. В сетното небе...
И няма как надолу да се върна.

(Тленен остатък)

СКРИЙ, БЪЛГАРИЙО, БЕЛИЯ КОН!

Ще го върнеш ли с белия кон
оня, който пропадна безславен?
Да ти бъде морал и закон,
сред великите - пръв богоравен...

Кралят слънце със гръмкото "аз",
саморъчно строящ магистрали...
Суперменът, облечен със власт,
покрай свита безбожно преяли...

Има мъдрост - от трън, та на глог!
Преоблякъл се, казват, Илия!
Не небесният светъл пророк,
но лукавите - тия, ония...

Царедворци със хитър мерак -
да разделят, и пак да владеят.
Който падне от власт - не е враг!
В тези другите - там е злодеят!

А народът - надъхван търчи,
щом му дърпат подмолно юздата.
Утре пак ще е с тъжни очи,
че го яхала тенис звездата...

Че я връща отново на трон
да си рита мачлета с години...
Скрий, Българийо, белия кон!
С него честният трябва да мине!

Този, който зачита Завет,
и пред себе си слага народа!
Който мрази да взима рушвет
и от власт не печели изгода.

Който сам е готов да възпре
всеки дяволски план безсърдечен.
Смачкал стари и нови царе -
да е роб, на народа обречен...

(Възходът на падението)

ОТПИСВАЙ МЕ, НАВУХОДОНОСОРЕ!

"Вам се заповядва, племена, народи и езици, щото
когато чуете звука на тръбата, на свирката, на
арфата, на китарата, на псалтира, на гайдата и на
всякакъв вид музика, да паднете та да се поклоните
на златния образ, който цар Навуходоносор е
поставил; а който не падне да се поклони, в същия
час ще бъде хвърлен всред пламенната огнена пещ..."
(Даниил 3:4-6)


Отписвай ме, Навуходоносоре!
На образа ти аз не ставам роб!
Излъгал те е злият, че си горе!
От тебе лъха червейно на гроб...

Не златна тиква... Даже пирамида
да би си вдигнал да ме впечатлиш,
ще я заплюя и ще си отида...
Не съм ти стока! Ни алъш-вериш!

Додея ми от богове-ментета,
гледжосани от тлъстото си "аз".
Вмирисали са цялата планета
с покварата на светската си власт.

От образа ти винаги повръщам.
От гордите ти думи ме е гнус.
Не би ме сплашил погледът ти смръщен,
ни гневния ти крясък или трус.

Владей душите, Вечност не познали!
Пръстта е бол! Чакълът е навред!
До ада направи им магистрали!
Стани им бог! Бъди им и завет!

Харизмата ти евтина - позор е,
платена от дълбокия ти джоб!
Отписвай ме, Навуходоносоре!
На образа ти аз не ставам роб!

(Възходът на падението)

сряда, 1 януари 2014 г.

В ПАМЕТ НА ПЕЙО!



(По случай 136 години от рождението на Пейо Яворов)


Ще бъдеш в бяло, нейде в паметта...
Две хубави очи ще те посгреят.
В душата ти - отворена врата -
любовите със стих ще те възпеят.

И в сенките на облаците ти
градушка ще им бъдеш, притъмняла.
На нивата духът ти ще блести
в надежда, тежки буци изорала.

Когато гръм удари, и вали -
от ехото ти песен ще прелива.
Поете! Нека зов те сподели
в сърце и дух от памет вечно жива.


(Тленен остатък)