КОПНЕЙ ЗА ВРАТАТА!

Копней за Вратата, Която ти дава

за Вечното Царство блажения вход,

че тя е по-ценна от светската слава,

по-скъпа от злато и земен имот.

Че много врати на света се отварят -

за подпис, за заем, за служба и пост,

но чер и лукав е зад тях господарят,

и пълни душите със своята злост.

Копней за Вратата! Зови Я! И нека

тогава сърцето ти в миг се смири,

защото на Кръст Тя изкупи човека

и даде му в Святия Дух да гори.

След Нея открива се чудна Вселена

и нов, необятен и приказен свят -

копнеж за душата, от Мир напоена,

и в зов полетяла към Вечния Град.

Копней за Вратата! И виж, че сърцето

е твоята малка и тиха врата,

но влезе ли Господ - сияе Небето,

а ангели пеят на светли ята.

И както орелът могъщ се въздига

да носи с перата си малък врабец,

така жива Вяра напълно ти стига

да бъдеш изкупен от своя Отец.

Във време, когато въздиша земята,

и чака от Вечния огън и трус,

мисли за Завета, копней за Вратата,

и вярвай във Святото Име Исус!

Ясен Ведрин

(Птицата в теб)

НА КЛЕТИЯ СЛЕПЕЦ ДА БЪДА ДЕН!

Не се родих да трупам гнила пръст,

която радва дребните влечуги.

Каквото дадох от Любов до Кръст,

това да биха дали всички други...

И даже този Кръст да ми тежи

не ще го разменя за светска слава.

Една могъща Воля ме държи

и Дух непобедим ме укрепява.

До време са печалбите от грях

и те са като пепел на кантара,

а всичкото падение и крах

събира се в човешката поквара.

Останах неудобен. Като прът,

забит на древно зло във колелата.

Позор отсам - утеха е отвъд.

И тя е съвършената отплата.

Не се родих да пия и да ям

на княза от трапезите отровни,

че всичките пируващи са там

осъдени и винаги виновни.

Теглата си в живота претърпял,

ще стигна някак Рая си Заветен.

И все едно дали съм ангел бял

или боклук, старателно изметен.

Какво ми струва този тежък път

не ще го тук перото изповяда.

На скърбите горнило е светът,

и всяка скръб разпалена е клада.

Но вече знам защо съм бил роден

в съдбата си със крайностите груби -

на клетия слепец да бъда Ден,

и той, прогледнал, в Господ да се влюби...

Ясен Ведрин

(Бакърена паничка)

ПРИЗИВЪТ, НА КОЙТО СЕ ПОКОРИХ!

При Мен, Маслино, скоро се върни

и клони към пръстта недей простира!

Тъй много са греховните вини,

когато злият злото си не спира.

Тъмнеят помрачените очи.

Ръцете празни и сърцата свити.

Маслото ти от Правдата горчи,

а долу в себеправедност са сити.

При Мен, Маслино, Мир си намери!

Доволно твари вкупом те ругаха.

Светилникът им празен не гори

и те за теб посочени не бяха.

Ще дойде ден на трупания гняв

и всички ще се юрнат към Вратата.

Но Моят Хълм, от Святост величав,

ще бъде непристъпен за тълпата.

При Мен, Маслино, в Дух се утеши!

Не страдай, че проклеха те мнозина!

До всички Милостта Ми се сниши,

но който я похули - в миг погина.

Сергията приеха за Олтар.

Търговецът - за пример богоравен.

А Верният и Свят Небесен Цар

отдавна е в сърцата им забравен.

При Мен, Маслино, всякога блести,

че Миро в теб Давидово се стича,

а всеки Верен, който приюти,

до сетния си миг ще те обича.

На него Аз Спасение ще дам

и името му няма да забравя,

че само със Духа на Авраам,

човекът е готов да Ме прославя.

При Мен, Маслино, раждай своя плод,

и Аз, комуто ща, ще го възлея!

Че Правдата е трайният имот,

и Вечната Ми Слава е в Елея.

Останалите... Те на друг са клон,

и той до време с гняв ще е отсечен.

Защото е осъден Вавилон,

а Святият Ми Хълм остава Вечен!

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

ХЕЙ, ПРИЯТЕЛ!

Хей, приятел! На Хълма ела!

Долу всичко е грях и измама,

а суетните земни дела

пълнят винаги тъмната яма.

За Спасителя жертва бъди,

както жертвен и Той те изкупи.

Канарата щом носиш в гърди

няма никога Зло да те счупи.

Хей, приятел! Огледай се! Виж!

Този свят като сън си отива!

Няма смисъл за пръст да гориш!

Всичко грешно без Бога погива!

Скоро Господ ще дойде. Могъщ!!!

И къде ще се видиш тогава?

Напоява ли Святият Дъжд

на Отеца противната плява?

Там, на Хълма, светлее Врата!

Кани всеки през Нея да мине!

Но се плаши до ужас тварта,

че без користи в смърт ще погине.. 

Хей, приятел! Небесният Зов

в миг единствен човека привлича,

за да види дали е готов

своя Господ до Кръст да обича.

Даже болки за Слава приел

и злините до края препатил,

идва онзи последен предел,

в който Бог те нарича Приятел...

Там, на Хълма... Със жертва до Кръст!

В Авраамова Вяра и Огън!

Да напуснеш себичната пръст

с Любовта Съвършена на Бога!

Ясен Ведрин

(Птицата в теб)

ДО КРЪСТ ДА ПИЯ НЕГОВАТА СКРЪБ!

Аз цял живот от Чашата Му пих,

но колко други все от нея пиха?

От Раните Господни прокървих,

когато в мен пирони се забиха.

Не стъпих да пирувам на банкет.

Не хвалих вавилонски VIP-персони.

Не бях клакьор от първия им ред

пред всичките им лъскави амвони.

Без куфарче, без връзки, без костюм,

без скъпа височайша препоръка,

пътувах по стеснения си друм

и пиех сам Заветната си мъка.

Не трупам жал, че скърби претърпях,

защото клетник с тях се издължава.

Аз Чашата Му пих и Негов бях,

низвергнат от привременната слава.

И нека да остана все такъв -

на горди чужд, и на смирени Верен,

докрай изкупил капчицата Кръв,

с която сам от Бога бях намерен.

До Кръст да пия Неговата Скръб

и Чашата Му видя пресушена -

едва тогава в своя избор скъп

душата ми ще бъде утешена.

Ясен Ведрин

(Бакърена паничка)

НЕКА БЪДА ВЪВ ВЕЧНИЯ СКРИТ!

Всяко време към края тече

и от Вечния чака разплата.

Остарялото вече момче

няма все да е роб на тълпата.

В побелелите свои коси

ще задържа скръбта си преляла.

Ако Вярност отгоре роси,

долу всичко напомня раздяла.

Щедростта за света е порок.

Любовта - от стрели уязвима.

Даже в огнена близост до Бог

претърпявам човешката зима.

Всяко време към края тече,

а и моето също изтича.

Самотата духа ми влече

и на нея той сам се обрича.

Пещерата е сигурен щит.

Тишината - Небесна постеля.

Нека бъда във Вечния скрит,

а пък Той да събира, разделя...

Дар от Бога лъжи не търпи,

нито твари, за корист готови.

Свята твърдост докрай ме крепи

и изпитват ме думи Христови.

Няма как да се върна назад.

В долината мирише на сяра.

И навсякъде в грешния свят

дим и пепел е мъртвата вяра. 

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

О, ГЛУПАВ СВЯТ! О, ПРЪСТ НИЩОЖНА!

Гласа на Бог светът не слуша,

затънал в тъмния си ров.

Пристига гибелната суша,

а той за гняв не е готов.

Въздига демони с костюми

на всеки горд пиедестал

и бълва нечестиви думи

в поклон към гнусния Ваал.

В една последна орисия

пресъхват изворни води,

и пак е време за Илия

със знак за древните беди.

Небе за дъжд да се затвори.

Земята в огън да гори.

Но царят в мрачната си орис

така и да не се смири...

Гласа на Бог светът не чува,

пленен от чародейна смрад,

но утре скъпо ще му струва,

когато няма път назад...

Когато адът се разтвори,

и остра сярата дими,

а никога със вик нагоре

от Бог утеха не ръми...

О, глупав свят! О, пръст нищожна!

О, трон на глинени крака!

Не ща съдбата ти безбожна

и мигом ще я отрека!

На теб и твоите измами

противник всякога съм бил!

Във Бог пребъдва твърдостта ми

високо горе, на Кармил!

И там дано дочакам края,

а ти от суша излиней,

защото е съдбата тая

на глина, влюбена в злодей...

Ясен Ведрин

(Възходът на падението)

ПРИВИКА ЛИ ТЕ БОГ, ДОЙДИ!

Привика ли те Бог, дойди!

Недей Му призива отлага!

Че днес човешките гърди

опасен дух с вериги стяга.

В тъмница гинат куп души.

а всяка от плътта се мами,

и няма как да разреши

в съдбата тъжните си драми.

Животът шеметно лети.

Пред Вечното - безумно кратък.

Къде ще се намериш ти,

когато стигнеш там, оттатък?...

Че времето, уви, тече

в една единствена посока,

а бесният порой влече

сърцата в сетнина жестока.

Така човекът ще проспи

напусто дадени години,

когато с грях се прилепи

в пръстта с пълзящите гадини.

И сам, в килия окован,

реши, че просто смисъл няма,

освен да слуша изтерзан

емисии от тъмна яма.

Два кредита ти дава Бог - 

безценна Кръв и срок от време.

Не давай на врага жесток

от твоя дух да ги отнеме.

Свободен с Истина бъди,

че дяволът от нея бяга...

Дойди при Господа! Дойди!

Недей Му призива отлага!

Ясен Ведрин

(Птицата в теб)

ЖИВОТ ЖИВЕЯ!

Живот живея. Безвъзвратен.

С венец от тръни на глава.

За мене няма път обратен

и слава Богу за това.

И даже някак си отново

да бих съдбата преживял,

от всички бъдещи любови,

аз Божията бих избрал.

Христос у мен да повелява

каквото иска занапред,

но не за бъдещата слава

с трапези от масло и мед...

Да пия чашата горчива

и Кръста Му да нося Свят -

с душа, от живите по-жива,

наситил бих се с Благодат.

Със тази мисъл най-прекрасна,

че Камъкът Му в мен тежи,

и няма как да ме оттласнат

от Пътя примки и лъжи.

Живот живея. Избор личен.

На вярата свещен залог.

До скръб Голгота да обичам,

че там, в скръбта, ме чака Бог.

И в някой сетен ден, когато

Заветът Му ме възвиши -

на чудна улица от злато

духът ми ще се утеши... 

Ясен Ведрин

(Птицата в теб)

НЕ СЪМ НА СЕБЕ СИ...

Не съм на себе си. Отдавна.

На Него съм. До смърт почти.

Съдбата ми - отсам безславна -

оттатък ще се завърти.

Подминах лекото с насмешка,

плътта дошло да изкуши.

Избрах скръбта ми да е тежка

и лесно да не се теши.

Нарочих си безброй прегради

и крепости пред моя дух.

Горчах сред хорските наслади,

за ропота останал глух.

Низвергнат, хулен и виновен -

такъв живота си живях.

Сърцето, стегнато в окови,

да бих развързал, не успях.

И без излишни монолози

дали да бъда или не -

с венец от тръни, вместо рози,

стоя пред Бог на колене.

Че само Той единствен знае

доколко вярата тежи.

А щом духът ми не роптае -

по Пътя нека продължи...

Ясен Ведрин

(Птицата в теб)

СКРИЖАЛ ОТ КАНАРАТА

Сърцето ми отдавна не дължи на 

неверници и капчица от вяра. 

Аз нямам за опора паяжина, 

а Канара, от този свят по-стара. 

Тя своите до края ще опази, 

дори от ров дълбок ще ги изкупи. 

И все едно е кой защо ги мрази 

или пък се опитва да ги счупи. 

Отдавна на високо пуснах корен 

и смисъла открих на битието - 

от Злото да остана непреборен 

в двубой с едно нищожество проклето. 

То може да беснее и да мами, 

дори тълпи лукаво да поглъща. 

Но щом е в Канарата вярността ми - 

Любов от небесата ме обгръща. 

И даже всяка плът да ме остави - 

надеждите ми в Бога ще ликуват. 

Защото трима, в Твърдостта Му здрави, 

от милиарди повече си струват! 

Ясен Ведрин

(Птицата в теб)

ТИ ДЪРПАЙ СВОЯ БОГ!

В какво човеците са дръзки? 

Дали за Святост или грях? 

В съдбата има вечни връзки 

и всички връзват се от тях. 

И аз за своята копнея. 

Ръце протягам - нощ и ден. 

Като рибар от Галилея - 

от Господ да съм уловен. 

Последвал светлите Му стъпки, 

привързан с огнено въже, 

да бъда сред онези скъпи 

и силни Божии мъже. 

Ловец да бъда сред мнозина 

на всички праведни души - 

и пътя светъл да премина, 

без Злото да ме съкруши. 

Но нека - на копнежа верен 

да вдъхна смисъл неоткрит. 

Въжето щом те изнамери - 

бъди от връзката честит. 

Тогава Истина прастара 

ще чуеш в Святия покой: 

Ти дърпай своя Бог със вяра, 

а не да те придърпва Той! 

Ясен Ведрин

(Птицата в теб)

ПРОЗОРЕЧНА ЛЮБОВ

Прозорците на моите очи

отново са отворени за тебе.

Погледнеш ли през тях - ще проличи,

че вече съм направил своя жребий.

Било, че дъжд не спира да вали

или пък вятър в чувствата тършува,

причина няма да ни раздели

и повод няма да ни изтълкува.

Сега сме в миг на нужна самота,

навярно този факт да осъзнаем -

в прозорците ни влезе любовта

и ние подслонихме я без наем.

Тя моите завивки в теб постла

и твоите в сърцето ми застели.

Не бих могъл, и ти не би могла,

да върнем туй, което сме си взели.

Не бихме с тебе някак си могли

да спрем да се мечтаем от стъклата.

...Сега дъждът през вятъра вали,

но утре ще се слеем в светлината.

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

ПАСТОРАЛНО

Мога да ти бъда мек килим

с нежен аромат на детелина.

Вечерен копнеж да споделим -

чудо под лозите за двамина.

Мога да ти бъда топлина -

стъкнат огън, близо до дувара.

Да ни шепне бледата луна

със лъчи в листата на чинара.

Мога да ти бъда и щурче.

И светулка, кацнала в ръката.

Влюбени - момиче и момче

да се къпят нощем във реката.

Мога да ти бъда вечността

с топъл цвят на стара керемида.

Само подари ми радостта

и кажи ми да не си отида...

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

ТАНЦУВАЙ!

Танцувай с вятъра, когато

дъхът от болка загорчи,

и търсиш невъзможно лято

в притворените си очи.

Навярно той ще те погали,

тъй както аз не бих успял...

Една надежда да разпали

в един копнеж осиротял.

Дори да бъде пантомима -

нощта напомня за танго.

Все още чувството го има

и ти не питай към кого...

Следите вятърът си скрива,

подобно птица в небеса.

Пристига в зов. И си отива.

Рисува в твоята коса.

А ти - тангото дорисувай.

На пръсти тиха се върти.

Танцувай с вятъра! Танцувай!

И той гласа ми ще шепти.

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

КАОЛИН

Плахо те вая с последните късчета глина.

Спомням чертите ти, както се помни луна.

Бяла оставаш в душата ми. Бял - каолинът

свети в ръцете ми, сякаш е стих-пелена.

Помнят те пръстите, галили твоите скули.

Всяка извивка, трапчинка и трепет дори.

Още те шепна, но моите думи дочу ли?

Още са огън... И още копнеж ги гори...

Пещ червенее... И светлия спомен изпича.

Ставаш ми вечност. И профил за тих благослов.

Дъх ще ти вдъхна... От пламенна жар ще те вричам.

Бял каолин за едничката моя любов!

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

НОВА СТРАНИЦА

Не превръщай душата ми в стара молитва.

Невъзможност недей ми веща.

Ако птицата има крила и полита -

няма как да я плаши нощта.

Ще превърне перата в разпалени свещи.

Греещ факел ще бъде сред мрак.

А искрите, от толкова нежност горещи,

пак ще станат в очите ни знак.

Не задържай душата ми в тясна килия

и с присъда недей ме вини.

Ако в ручея спи мимолетна стихия -

ще събори вековни стени.

И сълзите в забравата, тихо проляни,

ще са дъжд, който спомня мечти -

на онези сънувани наши поляни,

гдето изгревът още трепти.

Пожелай си душата ми - ручей и птица.

Нова страница в нас отвори.

До последния ред на съдбата-корица

всички пориви в теб ми дари...

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

МОМЧЕТО, КОЕТО БОЛИ

Ще ми върнеш ли, Боже, годините - синя идилия?

Остарялото в мен да младее дори до момче.

И когато ме питат: Реката от скърби изпи ли я?

- да се скрия без отговор с вяра на малко врабче.

Аз си търся простора - не онзи, пределно високия,

но връвта, на която простираше мама пране.

И мечтите желая си - не като пролетни сокове,

но онези, в които прежулих ръце, колене...

Искам сутрин на вирчето, с нежния дъх на салкъмите.

Или вечер на кино с машината, дето бръмчи.

Дай ми сините гуменки... Даже на дядо налъмите.

Дай ми тези, изгубени в детството, мои очи.

Изори паметта ми, защото потънаха в буците

цели цветни години от пъстър и жив панаир.

Само в сънища бледи понякога топлят ме звуците

да напомнят това, що не връща се вече подир.

И да кажа, че жив съм - защо е? Да пълня статистики?

Или вече съм болест, каквато светът не цели...

От затвора на бъдното, Господи, дай ми амнистия!

Свободата си искам... Момчето, което боли.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

ПЪЛНО БЕЗВРЕМИЕ

Бягат понякога моите сънища в пустото.

Вее ги вятърът. Галят ги бледи звезди.

Търсят в забравата спомени, съхнещи устия,

били в годините бурно прелели води.

Прах се полепва, и пепел задъхва се в патоси.

Обич изпръхва по облака, пясъчно бял.

Няма овчари - да водят по утро стадата си.

Няма и изгрев - да би като въглен изгрял.

Друга вселена си търсят мечтите изселени.

В цифрова крепост оплаква ги вече духът.

Сякаш са бити и гонени в дивото селяни,

търсили капка надежда и вяра за път.

Няма го старият дъх от реликви и блянове.

Плаче душата ми - твърде ревнив етнограф.

Блеят овце и разнася се песен от чанове -

ехо от ехото, чезнещо в звезден ръкав.

Вече не питам забравата чудото где ми е.

В мен е навярно, но скрито от чуждия свят.

Може би в някоя вечер на пълно безвремие

пак ще се върна по сенките - бистър и млад.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

ЧАСОВНИК ЗА ВСИЧКИ СЪБИТИЯ

Отдавна си моят часовник за всички събития.

Гласът ти отмерва съдбата ми - час подир час.

В очите ти виждам минути от нежни разкрития.

В ръцете - секунди. И мигове, само за нас.

Безумно харесвам неспирното твое тиктакане.

Стрелките, които се гонят и сливат в нощта.

При други животът е бързане. В теб е очакване

на всички добри и едва доловими неща.

Късмет ли ми беше душата ти? Търсена антика?

Или хронограф - да ориса привременно мен?

За моя роман - да си синя, крайбрежна романтика

и цъкащо чудо в следите на ден подир ден.

Да нямаш пружина, която да иска навиване...

Красив механизъм - сърцето, което струи.

Отдавна си моят часовник. За трепет и сливане.

А времето в твоите кръгове - вечност брои...

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

ПОТЪРСИ В ДОГОРЕЛИЯ ЗАЛЕЗ

Потърси в догорелия залез пътека за двама ни.

Да опърлим нозете си с въглени в нощен котел.

Там се гонят мечтите ни - вечерно диви и пламенни,

нарисувани бурно от вятъра с жар-акварел.

Потърси в догорелия залез кандило за криптата

зад която са скрити най-светлите думи за нас -

тези силни копнения, сякаш луни неизсипани,

за които не стига дъхът в онемелия глас.

Потърси в догорелия залез надежда за утрото,

осребрило косите ни с пръски лазурна роса.

И след будната нощ за сърца, премалели от лутане,

да сияят зениците в сини от зов небеса.

Потърси в догорелия залез идея за смисъла -

всичко в нас си е струвало - даже до сетния миг.

За души-лунатици, родени от късчета искреност,

всеки залез е изгрев, и всяка искрица - светлик.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

ОТ НАЧАЛОТО ВИЖДАМ СИ КРАЯ...

Аз подметките кални не ближа

на лъжците от мръсния свят,

но пребъдвам си в тленната хижа

без тревоги от жажда и глад.

Пия Вино - Заветно, Христово.

Вкусвам Хляба, поръсен със Сол.

Нося дреха, родена от Слово,

и не съм пред Всевишния гол.

Всяка Правда за мен е светиня,

щом изрича я Божият Глас.

Няма с нея да стъпя във тиня

и не бих разменил я за квас.

Не избирам приятел по сметка

и с предател не правя съюз.

На съдбата през ситната цедка

търся Верни с Печата Исус.

Виждам своя успех в несполука.

Тук да губя - печеля отвъд...

За безбожни съм чест на боклука.

За смирените - Светлият Път.

Нямам трон и честита корона

и след мен не препускат безброй.

Аз съм Плод Благодатен на клона,

но безценният Извор е Той.

От Небесна роса съм окъпан.

От дълбоки води съм покрит.

За неверните - връх недостъпен.

За Христовите - Огън и Щит.

Със лишения - Образ си вая

и в сълзите си раждам дъга.

От началото - виждам си края,

без да питам защо, докога...

Може би дотогава, когато

през Небесната Вечна Врата,

прелети и последното ято

на спасени души от Христа...

Ясен Ведрин

(Птицата в теб)

В РАЗГАРА НА ТЪМНАТА ЖЕТВА

Уж толкова свежи, красиви, модерни,

вървежни сред грешния свят,

потъват във мрака младежи безверни

и нямат посока назад...

Уж толкова крехки и още невинни,

а пускат в сърцата си звяр.

На някакви само петнайсет години

се кланят пред тъмен олтар.

Пребият нещастник - до смърт, без умора,

и после го снимат със смях.

А гледката, ужас за всичките хора,

дори не приемат за грях.

Пребъркват мъртвеца за дребни банкноти

и дюнери хапват без срам,

подобни на глутница диви койоти,

наръфали плът на Адам.

Вършее лукавият с воля зловеща.

Прекършва съдби и сърца.

И никой не иска това да усеща,

че падат под сърпа деца...

Смили се, о Боже, над глината грешна,

и дявола с Меч накажи,

а мойта родина, от скръб безутешна,

с Небесна Любов окръжи!

Че трябва на тъмната жетва в разгара

народът да стане юмрук,

а Ти от Престола да кажеш на звяра:

Злините ти бяха дотук!

Амин и Амин!

Ясен Ведрин

(Хрониките български)

ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ!

Събери преживяното Вчера.

С него в Бог си оставил следи -

да пребъдеш за Правдата Верен

и духът ти в Завета да бди.

Пред едната ти искрена Вяра

този свят е неверен и сляп.

Няма той нито зов от Олтара,

нито къс от Насъщния Хляб...

Претърпявай си кръстната орис.

Приеми участта си и Днес.

Всяка битка за земната корист

стига винаги в улей злочест.

Той душите към мрака повлича.

Няма спиране в плътската страст.

И напусто безбожният тича

да избяга от тъмната власт.

Възлюби прогласеното Утре!

То ще дойде със звук на Тръба!

В кратък миг на последна минута

и награда с Небесна съдба.

Да узнаеш, изкупен тогава,

в подарена от Бог сетнина -

всяко Вчера - до Днес продължава,

но е Утре платена цена...

Ясен Ведрин

(Търсач на бисери)

БОЯНСКИЯТ МАЙСТОР

Образ тъй жадуван... Десислава!

Ангел ли лицето ти твори?

Стъпвам по разпалена жарава.

Багрите замесвам от искри.

Фреска за любим севастократор.

Блян несбъднат. Тиха светлина.

Вечер ми напомняш хладен вятър.

Сутрин - непристъпна планина.

Нямам за душата ти палитра.

Четката извлича само лик.

Храм ли си за моята молитва

и за мрачината ми светлик...

Трепва от душата плаха птица.

Литват през прозорците крила.

Нарисувал своята кралица -

нека те загърна във мъгла.

Образ тъй жадуван... Невъзможен.

Светла нимфа. Зов неукротен.

Болка. Като хладното на ножа,

някъде забит дълбоко в мен...

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

ДЪЖДОВНИ КРЪГОВЕ

Ръми дъждът, подобно стара песен,

която пее скитник с дрезгав глас.

От мъдри вероятности отнесен,

над локвите пред мен се взирам аз.

Във кръгове сълзиците дъждовни

докосват се едни до други в миг.

Напомнят ми за някаква съдбовност

в живота разностранно многолик.

Дали оставят кръгове словата

в дъждовните води на любовта?

Намираме ли в думи красотата,

щом толкова пленяваща е тя?

Два кръга, ако нежно се пресичат,

не е ли от съдбата зов и знак,

че две сърца от обич се привличат,

готови да се слеят - пак, и пак...

Вали ли зов от нежност за душите?

Ръми ли този тъй жадуван дъжд?

Докосват ли се в кръгове мечтите

на слети от любов жена и мъж?

Вървя прогизнал. Шепна си отнесен.

И чиста мъдрост в кръгове кръжи.

Ръми дъждът, подобно стара песен.

Не спира... Ами нека продължи!

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

ТАКА ТЕ ОБИЧАМ

Ако вечер очите за сън не заспиват

и светът се усмихва различен,

не терзая с въпроси душата щастлива.

Имам отговор. Аз те обичам...

Ако скитам в нощта - без чадър и без шлифер,

а дъждът ме вали романтичен,

ще се вслушам на капките в тайния шифър -

кап, кап, кап... Как сега те обичам...

Ако в утро мъгливо се стрелнат лъчите

и пробият през свода лиричен,

ще немее устата, но ще пее в очите

слънчев звън, че така те обичам.

Ако просто те видя - неземно красива,

и сърцето ми в теб се затича,

думи в мен като буйна река ще преливат...

Обич моя! Та аз те обичам!

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

У ТЕБ

Когато слънцето блести

в ръцете ти от зов изречен -

на мене подари се ти,

и аз, за теб, ще бъда вечен.

Събудиш ли се в утринта -

подобно изгрев ще те галя.

А вечер - в стихнали листа

ще те обгръщам като залез.

В лъчите си ще те творя -

да бъдеш птица или цвете.

А бих могъл да подаря

на своята душа и двете.

И в космоса да бих летял

отвъд мечтите да се скрия -

у теб, залязващ и изгрял,

ще връщам своята стихия. 

Ясен Ведрин

(Сбъдната Вселена)

ОКЕАН В МОРЕТО

Изпя ли най-последната ми песен,

в която аз за теб се претворих?

След всичките ми чувства - непринесен

остана само този ветрен стих.

У теб - като предел да ме възлее.

Вълните с топъл юг да укроти.

И щом попиташ моят зов къде е -

дълбокото слова да прошепти.

Аз искам да ти бъда нескончаем.

Негмуркан, непреплуван. Като блян.

До залез явен. И до изгрев таен.

Но в допира - от тебе преживян.

И в ударите верни на сърцето -

утихнало, безбрежно от мечти,

да помниш, че си винаги морето,

което океана приюти...

Ясен Ведрин

(Сбъдната Вселена)

ЦВЕТЕТО ДОВЕРИЕ

Тъй крехко е човешкото доверие.

Невинен цвят, погален от лъчи.

Красив копнеж от слънчева бродерия,

в която нежна искреност личи.

В един живот, родени за обичане,

и зов за споделени светове -

сърцата се доказват след изричане

и трепват, щом дългът ги призове.

С олтарен дъх, готова за причастие,

до своя храм пристъпва вярността.

И в пламъка на лумналото щастие

разлистя мигом алени листа.

Възнесени до Райското преддверие -

душите коленичат в стихослов.

А цветето, наречено доверие,

цъфти и прецъфтява от любов.

Ясен Ведрин

(Сбъдната Вселена)

ПОСВЕТЕНО

Само ти танцуваш с грация на лебед.

Път са ти звездите, а небето - хребет.

Слънчева се гмуркаш, лунна се усмихваш.

Изгревно тревожиш, залезно утихваш.

Само ти умееш да плетеш с лъчите.

Кошнички от вечност - с шепот от тревите.

Люлякови клонки - с лист от трепетлика.

Лебедова песен - с дъх на перуника.

Само ти живееш, докато умираш.

В чувствата се лееш - в стихове извираш.

Скрита като притча - с мъдрост утаена.

Явна като пламък - в огъня родена.

Ясен Ведрин

(Сбъднати предчувствия)

ВЕНЧАХ ТЕ!

Венчах те за дъха на пролетта -

за да ми бъдеш винаги зелена.

Ръцете ти, подобни на листа,

да ме погалват в нежност споделена.

Венчах те и със юлски летен зной -

да си стихия, синя и гореща.

Лъчи от обич, блеснали в порой,

в очите ти любими да усещам.

Венчах те с мъдростта на есента

и в злато те покрих с копнежи стари -

утехата от твоите уста

да ми дарява шепнещи пендари.

Накрая и със зима те венчах -

да си годежна и покрита в бяло.

Сега пристъпвам в любовта си плах -

венчай за мен сърце, душа и тяло!

Ясен Ведрин

(Сбъднати предчувствия)

САМОДИВСКО УТРО

В съня ми още бродиш. Неизплакана.

И в нежност несподеляна дори.

Пристигаща. Но вечно недочакана.

И изгрев, който залезно гори.

Пристъпваш тихо в шарките на халища

и сресваш дълго буйните коси.

Поглеждаш ме, усмихната и палеща.

Гасиш ме с поглед, който не гаси.

Омесваш пита с мъжките ми спомени.

Раздухваш тъмни въглени в жарта.

И пориви - скали от връх отломени,

затрупват в мен отминали лета.

Завръщаш се, подобна на сияние.

И в утро самодивско ме твориш.

Росата в мен е сетното ридание.

Гасих те... Но остана да гориш!

Ясен Ведрин

(Сбъднати предчувствия)

ИЗПЛЕТЕН ВЕНЕЦ

Даряваш ме с парченца красота,

различна от овала на лицето.

В душата ти усмихват се цветя.

Красиви, диворасли на полето.

Понякога си нежният синчец,

готов да се полюшне с радост синя.

С надеждите на светлия живец,

че щом сме двама - смисълът го има.

Глухарче ставаш, щом във теб мечти

от вятъра подухнати се реят.

Гласът ти в необятното лети

и стига до звезди, които греят.

Прегърна ли те - като мак червен

ме покоряваш с твоята омая.

Представа губя с теб. Дали е ден

или е нощ във тихата ни стая.

Даряваш ме с парченца красота.

Венец, изплетен от душа красива.

И всеки стрък от полските цветя

отива ти... Ах, колко ти отива!

Ясен Ведрин

(Шарена палитра)

ЗАВРЪЩАМ СЕ ПРИ ТЕБ

Завръщам се и знам, че ще си моя.

Все още моя - с мъничко тъга.

Донасям ти прегръдката на зноя

и светлите въздишки на снега.

Солта ти нося от море безбрежно.

Глухарче - от разцъфналата степ.

Дори калинка, кацала ме нежно

при всичкото ми връщане към теб.

Потърсих хоризонти в свойта вяра.

Поисках да открия чудеса.

Вълшебен камък. Приказна отвара.

И цвете в диамантена роса.

Поисках... Но светът ми в миг посърна.

Разбрах, че чудна беше само ти.

Затичах се. При тебе да се върна.

При нашите несбъднати мечти.

Прегърна зноят прашните ми рани.

Снегът въздъхна в голия си връх.

Остави сол морето в мойте длани.

Степта дари ме със глухарчев мъх.

Една калинка долетя в косите.

Усетих с нея, че ме викаш ти.

Завръщам се. А нежна под звездите

блести любов... Как приказно блести!

Ясен Ведрин

(Шарена палитра)

СВЕТЪЛ СТИХ

Понякога те виждам вдъхновена

от дребен щрих, от падащо листо.

Душата ти е сякаш запленена.

Усмихваш се, а аз не знам защо.

Какъв е този поглед на мечтател,

извиращ от притворени очи?

Невидимо се любиш с красотата

на хилядите слънчеви лъчи.

Ръце протягаш и във твойте длани

рисува багри шареният свод.

Уж - дребни щрихи, някак си събрани,

а всъщност - красота за цял живот.

Понякога те виждам вдъхновена

и искам да съм свод, листо и щрих.

В душата ти, от младост упоена,

да легна тихо като светъл стих.

Ясен Ведрин

(Шарена палитра)

ЕЛЕОНСКА ПЕСЕН

До края този свят ще ми враждува.

Борбата ми със него е Заветна.

Той винаги продава и купува

и трупа си присъдата несметна.

Във вените му кръв тече зловеща,

задвижена от алчност и от злоба.

И който във сърце не я усеща -

приел е сам оковите на роба.

Напусто е духът ми да въздиша

и търси своя ниша справедлива.

Каквото и със вяра да напиша -

невярата с позор ще го покрива.

Че колкото слова да разпилея -

зрънца не пускат корени в бунища.

И всичкият си извор да възлея -

пустинята с вода не се насища.

Родил съм се във времето, в което

дори и твар не ще да се избави,

а всичките безумци под небето

стократно считат себе си за прави.

И само там, на дъното, в покоя

съдбовния си жребий ще приема.

А загубата нека бъде моя,

и нека в корист нищичко не взема.

До края този свят ще ми враждува.

Духът ми пее Елеонска песен.

А Чашата Господна ми се струва

последен знак, че Богу съм принесен.

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

ЕДНА ВИСОКА, СВЯТА ЛЕТВА

Аз нямах изобилна жетва

при все, че непрестанно сях.

Една висока, Свята летва

до днес държи ме сиромах.

Не може плът да я прескочи.

Пръстта не ще я покори.

И този извод, твърде точен,

духа ми нека да смири.

За земен келепир тълпата

прегазила ме би за ден,

а всеки сам да си пресмята

светът с какво е подлуден.

Пред жертвеник опашки няма.

На Хълма властва тишина,

защото тежка и голяма

е там платената цена.

И нека в бъдната награда

разумният човек се взре.

Дали въздигнат или падащ,

накрая всеки ще умре.

И чак оттатък, чак тогава

ще види истинският скок -

дали, презрял суетна слава,

е търсил Славата на Бог.

Аз нямах във живота много,

но верен в мъничкото бях

и всички семена на Бога

с небесна щедрост ги посях.

Не в този свят ще ги пожъна.

Не тук е светлият ми дял.

С висока летва - да потъна,

остава поривът ми бял.

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

БЪДИ, ЛЮБОВ!

Любов, дали напълно те открих?

Дали изцяло вникнах в твойте тайни?

Описах те със думи в нежен стих.

Събрах в искри лъчите ти безкрайни.

Ти светеше в очите на жена

и в дланите напукани гореше.

Ти беше блян и бяла пелена.

И всичко чисто в мен, Любов, ти беше!

Но днес, когато веят ветрове,

в които мъчно би летяла птица,

копнежът ми отново те зове

и иска те, Любов, като светица.

За да гориш в измръзнало сърце,

което иска злото да прощава,

и да докосваш с милващи ръце, 

събрали зов от огнена жарава.

И даже в моя сетен полет с теб

душата ми умора да прекърши,

утеха дай на клетия поет, 

че твоят огън няма да се свърши.

Ще грейнеш от небето! Ще пламтиш!

И мигом ще те видят всички хора.

С най-чудните лъчи ще ги дариш -

за истинската Вечност над простора!

И друг чудак по твоите следи

щастлив ще тръгне да те преоткрива!

Бъди, Любов! Пребъдвай и бъди!

Усмихната и слънчево красива!

Ясен Ведрин

(Шарена палитра)

ЛЕГЕНДА ЗА ЛУННАТА ПЪТЕКА

Легенда ми прошепна раковина

за лунните лъчи на любовта.

История тъй чиста и невинна,

че в рими съм готов да я шептя.

Във стари времена било морето

със бурни и убийствени вълни.

Не можели водите му да светят

и мрак поглъщал всичките му дни.

А слух тогава тръгнал за магия.

Проклятие, дошло от алчността.

Морето да утихне, щом открие

едничък белег чист за любовта.

Не вярвали пирати и моряци

на туй, що даже вятърът шептял,

но все така във бурета и каци

натрупвали от жълтия метал.

Не щеш ли - там на кораба случаен

качил се пътник кротък и смирен.

От тежкото си битие отчаян

решил да търси бряг непокорен.

Не бил богат човекът. Имал само

червен тефтер със стихове добри.

Една торбичка, носена през рамо

и за билета - всичките пари.

Тъй корабът заплувал сред вълните

и вятър духнал белите платна.

Покрили тежки облаци звездите

и сграбчила го морска тъмнина.

И ето, че морето забучало.

Проклятието дебнело отвред.

С вълните си каютите заляло

и стреснало нещастния поет.

“Животът свърши!” - казал си човекът -

Любов не срещнах! Нямам и късмет!

Щом писано е да се давя - нека!

Водите ме заливат и съм клет!”

Моряците потънали безследно,

пияни от погълнатия грог.

Въздъхнал с плач поетът за последно

и в тъмните води направил скок.

Магия ли било или пък песен,

но той видял на дъното жена.

С лице на ангел, пратеник чудесен

в студената и страшна дълбина.

С ръцете си го вдигнала нагоре

и гледала го с приказни очи.

Не можел нищо да й проговори,

освен да съзерцава и мълчи.

Животът му се връщал, неизгубен.

Отново дишал на самотен бряг.

Русалката погледнал, лудо влюбен.

Лицето й - луна сред пълен мрак.

Тефтера й подал и казал тихо:

“Спасителко, едничка си ми ти!

Водите всички други потопиха.

Вземи в замяна моите мечти!

Сърцето ми е там, в словата нежни!

И всяка радост, що не съм живял!

Последвал бих те във води безбрежни

и в тоя миг ти се обричам цял!”

Утихнало морето със вълните.

Всред облаците грейнала луна.

Вълшебен лъч се стрелнал във очите

на странника и чудната жена.

Докоснали ръцете си, полека,

те тръгнали по морските води...

За тях напомня лунната пътека -

любов красива, чудо отпреди.

Ела и ти във приказката синя.

Един поет те чака и скърби.

Прошепната от стара раковина

легендата е жива... Може би!

Ясен Ведрин

(Шарена палитра)

ХЕРБАРИЙ

В душата ми хербарий от листа

за теб напомня с шарки разноцветни.

Усмихваш се с дъха на пролетта

и ме прегръщаш с ласките си летни.

Със снопчета от меки светлини

в сърцето ми рисуват се загадки.

Листа се раждат. Спомени от дни -

безкрайно нежни и безумно кратки.

Хербарият - любовно натежал,

един след друг листата си разтваря.

И всеки спомен - като чист скрижал

в очите ми до огън се разгаря.

И как да кажа, че не си до мен,

щом всяка шарка просто те допълва?

Земя да бях - в листата ти пленен,

аз пролет бих направил да покълва...

Небе да бях - бих слязъл със южняк

да бъда лято в тънките ти длани.

И хиляди листа да тръпнат пак

в хербария красив на любовта ми.

Душата ми е пълна със листа.

Сълза блести. Не, няма да заплача...

Щастлив съм, че дори във вечността

ще те намеря, ако се вторача...

Ясен Ведрин

(Шарена палитра)

ПРОБЛЯСЪЦИ

Усмихва се душата ми в проблясъци.

В родените от тебе светлинки.

Красиви миди в палещите пясъци

и камъчета в хладните реки...

Стаена нежност в цветенца покълнали.

Невинност в пеперудени крила.

Звънтящи песни, клоните изпълнили.

Жуженето на влюбена пчела...

Беседката за шепота на странници.

Дървото, приютило имена.

Тефтерът със изписаните страници.

Дъхът ти... Твойта мека топлина...

Проблясъците... Толкова е хубаво!

Със обич обдарила си ме ти!

Усмихва се душата ми от влюбеност.

Не искам друго. Моля те, блести!

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

ЧУДОТВОРЕЦ

Откъсвам първозрелите ти пориви -

красиви плодове на младостта.

И думите ти - светли, непресторени

допълвам с топъл шепот на уста.

Докосвам слънчелистните ухания

на твоите обичащи ръце,

събрали в шепа моите дихания

с туптенето на мъжкото сърце.

Преливам от мечтани нежностишия,

в които те рисувам с акварел.

Въздъхвам те при всяко мое вдишване.

Изпявам те, докосвайки предел.

Разгръщам те във полета на птиците.

Догонвам те във синьото. Да спреш.

А в нежната премала на зениците

наднича чудотворецът-копнеж.

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

ОТКЪСНАТ ЛИСТ

Светът ми става тъжно непонятен -

откъснат лист във бурен листопад.

И с нишките на изгледа си златен

ми шепне: “Няма връщане назад!

Спомни си извървяната пътека

и виж какво от себе си дари -

надеждата, тъй нужна на човека

да може своя свод да сътвори.

Усмивката - поръсена трошица

за винаги бездомния врабец.

Утехата - невидима искрица

за тропащ със тояжката слепец.

Пожарът - за безсмъртната любима,

сърцето ти докрай опожарил.

За да си нужен, и за да те има.

И в бъдното да знаеш, че си бил...

Не гледай съкрушен и разтревожен

към нишките от минали следи!

Избра си път - единствено възможен.

С небе и вяра, с обич и звезди...”

Светът ми става тъжно непонятен,

но някак си със него се сдобрих.

Откъснат лист в живота безвъзвратен,

над който тези думи сътворих...

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

ЕЗЕРЕН СТИХ

С белите лебеди в твоите длани

пълнят душата ми тихи води.

Денем ме палят - копнежно желани.

Нощем ме галят с лъчи от звезди.

Влюбен завинаги в тяхното бяло -

с миг ги задържам, и с дъх ги творя.

Плуват ли... времето сякаш е спряло

с вятърна ласка от тънки пера.

Спомени в нежни платна ги рисуват.

Мокрят мечтите ми в син акварел.

Пръсти докосват ме. Лебеди плуват,

сякаш в безкрая си търсят предел.

Сън ли сънувам и поглед ли взирам -

в твоите пръсти съм вечният блян.

В трепетно искане - търсен, намиран...

В миг от докосване - зов преживян.

С белите лебеди - ласки желани

нека остана в безмълвие тих.

Тебе да имам... И твоите длани...

Плуващи пориви в езерен стих!

Ясен Ведрин

(Сбъдната Вселена)

БЪДИ МИ АНГЕЛ!

Бъди ми ангел, който да воюва

за всеки лъч в душата ми със меч.

Отблизо - като зов да ме милува

и с дъх да ме измолва - отдалеч.

С крилата си в съня да ме загръща.

В очите си с мечти да ме твори.

Да бъде святост - все една и съща,

готова всеки миг да озари.

Бъди ми ангел! Дните ми човешки

божествено пронизвай и тъчи.

Прощавай непростимите ми грешки

и раните ми с нежност заличи.

В лицето ти небето да позная!

В косите ти - възторга на нощта!

Начало ли си - аз да бъда краят

и в нас да се събира вечността.

Бъди ми ангел - до завет и вяра!

До сбъдване в молитва и копнеж!

От стрък по-млада! От света по-стара!

Но чиста - като пламъка на свещ...

Ясен Ведрин

(Сбъдната Вселена)

РАЗЛИСТЕНИ РАЗПЯТИЯ

Когато се разлистим до разпятия

и в чувствата ни святост затрепти -

ще има зов в докоснати обятия

и дъх за оживелите мечти.

В един сезон, измолен за възвръщане,

изгубеното - в нас ще проличи.

До сетния си атом ще сме същите -

но с други, непроглеждали очи.

С ръце, които тръпнат недогалени.

С напълно непознати гласове.

От бялото на огъня разпалени

до взора на далечни върхове.

От порива на нощното ни вричане

до смисъла на изгрев като бряг.

От изповеди, никога изричани,

до памет - като връщане и праг.

В една вселена - още неиздирена

лъчите ще рисуват светъл брод.

И радостта ни, сто пъти умирана,

в душите ще възкръсне за живот.

Ясен Ведрин

(Сбъдната Вселена)

ЛЮЛКА

Разлюлей мечтата ми, орисана,

да докосва брегове от смях.

Да се рее в обич ненаписана.

Да заглъхва в порива ми плах.

В нежни връзки, сплетени с докосване,

моята надежда заплени.

Превърни очите си на острови.

Устните - на морски дълбини.

Люляк, разлюлян от обич люлчена,

нека в теб докрай се потопя.

Научи душата ненаучена

сред вълните как растат цветя.

Как блестиш, от бисери обсипана,

и не стига дъх да те шепти...

Разлюлей ме, люлко недоплитана!

И докрай в любов ме изплети!

Ясен Ведрин

(Сбъднати презчувствия)

СЪБУДИШ ЛИ МЕ

Събудиш ли ме - стих ми прошепни.

Очите ми измий с вода пречиста.

С небесна нереалност ме плени.

По-сладка от съня. И по-лъчиста.

Вържи на раменете ни крила -

пера от ангел, през нощта будувал.

Да полетим над бялата мъгла,

където още аз не съм сънувал.

Високо. В оня смисъл без сълзи.

Без страх и плът. Без болка и прегради.

Където само вечните звезди

прошепват на душите, че са млади.

Високо. Сред вълшебни светове.

Дори и порив там да не достига.

В съня отдавна Някой ме зове

и като птица в Себе Си ме вдига.

Събудиш ли ме - с лъч ме погали.

И нека в нас реалното изтлее.

Вълшебство в мен лети като че ли...

Попитай през сърцето ми, къде е...

Ясен Ведрин

(Сбъднати презчувствия)

ОТКРИВАМ ТЕ...

В пленяващия дъх на чаша сок

или вкуса на сутрешна бисквита...

В сънливия ти поглед - ужким строг,

а пълен само с нежност неприкрита...

В косите ти, разрошени от сън,

или дори в разресващия гребен...

В самотно чуруликане отвън,

или от мисълта, че съм потребен...

От шепите, наплискали очи,

до вазата със пламнали лалета...

Сред първите надничащи лъчи

в пролуките на дръпнати пердета...

В целувката на порив прошептян,

в усмивката - надежда, че те има...

Открива те безкрайно моят блян

и моля ти се: Остани съзрима!

Ясен Ведрин

(Сбъднати презчувствия)

НЕ ИСКАМ ДА РОВЯ В ДЪЛБОКАТА УГАР

Не искам да ровя в дълбоката угар на времето

и в белите кости на мъртвия род преди мен.

Реката тече все напред. И е руслото шеметно.

А скритото бъдеще тегли ме с порив стаен.

Два пъти не тряска светкавица дънер по гумното.

Поетът се ражда, живее и стихотвори.

А всичкият пламък на своята трепетна лумналост

превръща за хората в шепа словесни искри.

Светилник до болка, пророк и предтеча на утрото,

самотният щъркел на пролет, все още без вис -

поетът събира епохата само в минутите,

когато перото кърви върху белия лист.

Не е некролог. И не свършва под гробищни мрамори.

Напусто дълбаят му датник, бронзиран за чест.

Нима запечатват извечното ленти и камери,

когато поетът е утре, несбъднато днес?

Не искам да ровя в дълбоката угар на времето.

Където е вечност - там няма дори пантеон.

Поетът роди ли се - духом посява си семето,

а то се възражда - през мисъл - до болка и стон.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

КОГАТО ТЪРКУЛИ СЕ СЛЪНЦЕТО

Когато търкули се слънцето стръмно на запад

и залезът белите облаци с дъх оцвети -

ела на верандата с няколко стръка от лапад

и две чаши вино за нашите вечни мечти.

Недей от покъщнина зор да си даваш до мрака.

На моето рамо подпри уморена глава.

За миг да погледнем - над покрива там, през листака,

към тази далечна и свята за нас синева.

Орахме я дълго - с молитви и сънища бели,

но тя и до днес маргаритка една не роди.

Пришествие чакахме. Чудни слова, невалели...

И топла погача, поръсена с ярки звезди.

Прегърби се времето, сякаш на обръч повито,

и вятърът-старец разшета се прах да мете.

Пийни си от виното! Става след миг ветровито!

И нека отгоре погали ни Бог ако ще...

Тъй както сме двама, и Той ще ни грабне без време.

С презоблачни длани ще стопли душите ни в храм.

А щом и до днес ни люлее тоз поглед неземен,

то сигурно вече сме в Рая, но някак отсам...

Сълзите напират. И есен последна дъждува.

Жълтее по хребета. В сивия плочник плющи.

А някъде - горе - небесното цвете ни чува!

Цъфти, прецъфтява. И сякаш отново цъфти...

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

БЪЛГАРСКА МАЙКО!

Българска майко, плода си в тревоги износила...

Кой те натири мизерна до тъжния крах?

Чест и достойнство да нямаш, все още не просила

жалки грошове за свидния майчински страх...

Кой те възпря да погледнеш с усмивка към утрото?

Чашата мляко да страдаш от светла любов...

Кой те захвърли в съдба от надежди порутени,

нокти да дращиш на мъката в тъмния ров?

Българска майко, тъй силна и мъдра в утробата.

Даже в безпътица пак ще оставиш следа.

С плач претърпи най-жестокия рог на прокобата -

звяр да убива мечтите за твойте чеда.

Ти ще пребъдеш - велика над бурните хребети.

Утрото в теб ще вещае надежда и плам.

Губила много в живота, но никога себе си -

дай на чедата си смисъл от обич и храм.

Българска майко, чист пролом в скалите на вечното,

живи, водите ти, нека оставят следи... 

Бог да те спомни, и в Него да бъдеш изречена -

ярка зорница в купчина от нощни звезди.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

ЕСЕНЕЯ...

Есенея... Не питай защо, докога...

Аз съм вече сезонно зависим.

И в очите ми влиза листопадна дъга,

на която магията ти си.

Есенея... Дъждуван от стари следи

на отминали дни в незабрава.

И ръмящо небето своя стих ми реди

как зеленото все пожълтява.

Есенея... И в мъдрия свой кръговрат

сам светът ми от цвят се покрива.

Уморих се да бъда в мечтите си млад.

Може би старостта е щастлива.

Есенея... Сребристо ме гони цъфтеж

от лъчисто отминало лято.

Прегърни ме! Животът е верен копнеж

да превърнем среброто на злато.

Есенея... Не питай защо, докога...

Може би съм Есенин в позлата...

И се вмъква едва доловима тъга,

от която сълзят сетивата.

Ясен Ведрин

(Отвара от въздишки)

ПЪСТЪР КАРНАВАЛ

Стари чувства. Пъстър карнавал.

Приказки от ракла на тавана.

Някога щастливо съм мечтал

своята любов неразпиляна.

Дим и огън. Цвилещи коне.

Мечки, гъдулари и катуни.

Маминото празно портмоне.

На гъдулка трепналите струни.

Чудна билка в шарено котле.

Къкрене от песен неизпята.

Сладък дъх от захарно петле.

Люлка - като полет над земята.

Стари чувства. Пъстър карнавал.

Минала момчешка одисея.

Може би мечтите надживял -

някак си престанах да копнея.

Ясен Ведрин

(Отвара от въздишки)

СРЕБРОТО ОТ КОСИТЕ МИ

Искаш ли среброто от косите ми?

Протегни тогава нежни длани

и след миг във тях ще са изсипани

всичките ми болки изтерзани!

 

Ще ме видиш сам самичък в нощите

как опитвам мислите да сгрея.

Ще усетиш как отварям пощата,

без да съм намерил нищо в нея...

 

Ще помислиш как нареждам думите,

посветени винаги на тебе!

Ще се питаш как кръстосвам друмите,

с вярата, че още съм потребен...

 

Искаш ли среброто от косите ми, -

спомените тъжни – цяло ято?

Целуни ме с обич незаситена

и ми дай душата си от злато!

Ясен Ведрин

(Отвара от въздишки)

ПРЕЛИСТЕНИ СТРАНИЦИ

Прелистихме последните си страници.

Прегърна ни студена самота.

За нея ние бяхме просто странници,

изгубени във мрака на нощта...

Сънувахме се, вързани в съдбите ни.

Рисувахме се с пъстър акварел.

Изпивахме се, вечно ненаситени.

Пребродихме се, търсещи предел.

Разкривахме се в тъжните си истини.

Споделяхме си тайните на глас.

Усмихвахме се, вътрешно пречистени.

Отваряхме вратите си - за нас.

Мечтаехме се в трескаво безумие.

Целувахме се в нежни редове.

Ревнувахме се, страдайки от думите.

Ранихме се от тъжни страхове.

Прелистихме последните си страници.

Затворихме се, без да сме били...

Останаха неизвървяни граници

и мъка, от която ще боли...

Ясен Ведрин

(Светулки в шепата)

БЯГСТВО

Бяга твоят образ като птица

в сенките на спомена далечен.

Грешница ли бе или светица -

отговори сякаш нямам вече.

Вятър да потърся - ще повее

някъде високо в небесата.

Дъжд ли да попитам - ще излее

капките си в края на земята.

Огъня да стресна със въпроси -

ще се скрие в пепел мълчалива.

Бяга твоят образ съдбоносно -

не запомних колко си красива.

Болката от спомен ненамерен

до тъга в сърцето ми се стяга.

Образът ти, ако беше верен,

щеше ли от мене да избяга?

Ясен Ведрин

(Светулки в шепата)

НАЙ-КРАСИВАТА ПРИКАЗКА

Идва краят на цялата нежна история.

Цветна приказка, шепната само насън.

Щом очите отворя - ще останат отворени,

за да пият тъгата на утрото вън.

Да погледнат как изгревът още се бори

да пробие с лъчите си тъмни стени.

Във съня ми е лесно - озарен е просторът.

Но наяве в душата ми скръб се таи.

Не живея във свят на красиви вълшебства.

Златни ябълки няма. Нито жива вода.

Всички чудни приумици някъде в теб са.

Всяка приказна нишка в теб намира следа.

Затова си ми скъп водопад от миражи.

Остра болка в сърцето. Неживян епизод.

Вече лягам за сън. Идвай пак. Да разкажеш

най-красивата приказка в моя живот.

Ясен Ведрин

(Светулки в шепата)

ЗА НЕЯ

За нея - жената родена от огън!

За нея - красивата дива сърна!

Аз пиша и вярвам, мечтая и мога

да бъда в сърцето й лъч светлина.

Тя бяга със устрем нагоре в скалите.

Невинна се къпе с планински води.

Разплита коси и присяда с орлите,

а нощем в очите й греят звезди.

Тя буря е страшна и полъх от нежност.

Светкавица, скрита във стрък от трева.

Ту близост желана, ту смътна безбрежност.

Ту чаша с вода или кръст в синева.

Тя древна е притча, и приказка жива.

От мрамора диша, в дървото гори.

В очите, подобно сълза се излива.

В сърцето, подобно на рана боли.

Пресъхва перото. Да пиша не мога.

Мастилото моля: Бъди светлина!

За нея - жената родена от огън!

За нея - красивата дива сърна!

Ясен Ведрин

(Шарена палитра)

РИСУНКА ВЪРХУ ВЯТЪРА

Искам да рисувам върху вятъра

с плитките на твоята коса.

В него да разкрия красотата ти

с всичките й светли чудеса.

Погледът ти - нежност теменужена,

галеща ме от зори до мрак.

Устните ти - цъфнали във ружено.

Зъбите ти - бели като сняг.

Ноздрите ти - плахи и кошутени,

трепващи от шепот и от стон.

Дланите ти, сгушени във скута ми.

Шията ти - топъл палмов клон.

Искам да рисувам върху вятъра,

но душата осъзна едно -

за да се разкрие красотата ти,

не достига никое платно.

Ясен Ведрин

(Шарена палитра)

ШАРЕНА ПАЛИТРА

Привикнах да те гледам през очите -

дълбоко, до самото ти сърце.

Улавях всички изгреви на дните

и залезите галех със ръце.

Усещах те - и жарка, и дъждовна.

Докосвах атмосфери от мечти.

Приемах те - невинна и виновна.

Съзирах те - с черти, и без черти.

Обичах те - прозрачна и мъглива.

Затоплях те сред сняг и ветрове.

Сънувах те - нещастна и щастлива.

Със радости и тъжни страхове.

Жадувах те - разлистена и бяла.

Обричах те на моя мъжки блян.

Закрилях те, от есен пожълтяла.

Отпивах те - разумен и пиян.

Ти стана моя шарена палитра.

В нюансите напълно те открих.

Привикнах да те гледам през очите

и мислите си да превръщам в стих.

Политам с тебе в изгрева на дните,

а в залеза заспивам упоен.

Наситен от любов. И ненаситен

събуждам се във теб. И ти във мен.

Ясен Ведрин

(Шарена палитра)

РАЗГЪНАТА ПОСТЕЛЯ

Пръстите, с които ме погали...

Думите, които ми шептя...

Пламъкът, дошъл да ме разпали

с вятъра - копнеж да полетя...

Тръпката, с която ме извая...

Погледът, решил да ме плени...

Сбъднато начало - от безкрая

с песните на нощните вълни...

Виното, с което упои ме...

Глътката, с която ме изпи...

Всичките мечти неутолими

в спомена, не искащ да заспи...

Радостта, дошла да ни споделя...

Нощите от пясъчни следи...

В лятото - с разгъната постеля

юли ни превърна на звезди.

Ясен Ведрин

(Сбъдната Вселена)

ЗОВ

Ще те видя ли? Някога, някъде...,

като спомен в безбрежната степ.

С цветовете на алени макове

да възкръсвам мечтите у теб.

И едва покорени от допира -

в бели пръсти копнеж да гори,

сякаш слънцето в пламнали снопове

чудесата лъчисто твори.

Ще те имам ли? Всякога, всякъде...,

като блясък в зелена трева.

Остудял от безмълвното чакане -

да се стопля в две кратки слова.

И едва, от шептене привличана,

да си сбъднатост - цвете в ръжта.

Нежно взирана. Светло заричана.

Като зов - от деня до нощта.

Ясен Ведрин

(Сбъдната Вселена)

ВСИЧКИ ТВОИ КОПНЕНИЯ

За съдбата - на теб, подареният,

като прилив от щедра луна,

сбъдвах всичките твои копнения,

заплатил всяка нужна цена.

Не пестих страхове и безсъния.

И молитви за теб не мълчах.

От замръкване чак до разсъмване

твоят ангел-пазител ти бях.

Светлината в очите ти, милите,

стана моят съдбовен завет -

да ми спомня, дори и в безсилие,

че съм пламък, по-силен от лед.

Че дори в невъзможни лишения

щедростта ми разпръсква искри.

И за тебе съм пак опростеният,

който в прошките чудо твори.

Преоткрила у мен чудотвореца -

усмихни се в лъчи от покой...

И отворила в утро прозореца

с тих възторг промълви:

Боже мой!

Ясен Ведрин

(Сбъдната Вселена)

ВЯТЪР ОТ НЕЗАБРАВА

Аз съм вятърът, който те връща

в незабравени стари лета.

Там, където кирпичена къща

се е сгушила в пъстри цветя.

И лозницата с крехки ластуни

тихи тайни свенливо шепти,

а под нощния покрив на юни

моя нежна звездица си ти.

Ще танцуват навярно листата.

И щурците ще свирят възбог.

Подранило светулково ято

ще се шмугне в сънливия глог.

И ръка, като топла жарава,

ще разроши косите ти пак.

Преживяното - в зов незабрава,

ще е изгрев в уханен листак.

Като дъх от надежда, присъща,

на скорец, възродил песента,

аз съм вятърът, който те връща

в незабравени стари лета.

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

ТРОИЧНО УВЕЩАНИЕ

Вещай ми, Прорицателко Съдба,

щастлива участ, с нежност напоена...

Очите ми усмихвай с веселба,

сърцето - с нощен шепот на сирена.

Без думите ти страдах всеки път,

когато губех ключ или посока.

Бездомен ме отхвърляше домът.

Без път пълзеше вяра слепоока.

Но с тебе, щом сърцето увещая,

любовен плам разпалвал бих до края...

Вещай ми, Повелителко Любов,

кристални чаши със горчива пяна.

И нека под небесния покров

завинаги със тебе да остана.

Без думите ти бях душа от стон.

Без виното ти - сух, като коричка.

Без сватбения марш на Менделсон

умирах в самотата си едничка.

Но с тебе, щом сърцето увещая,

в живота смисъл бих открил до края...

Вещай ми, Господарю мой, Живот,

ръце горещи, милост във сърцето!

Докосна ли житейския хомот -

да го направя с пламък от Небето!

Без думите Ти има ли Съдба?

Без Твоя дъх - дали Любов достига?

Не бих делил Те в никаква делба!

Възпял Те бих - наяве и на книга!

Че с Тебе, щом сърцето увещая,

намерил съм искриците на Рая...

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

ДА ВЛЯЗА В ТВОЯ СЪН

Във дрезгавата кротост на нощта

загръщам твоя лик като молитва.

И всичките несбъднати неща

сърцето ми в очите ти изпитва.

Как искам в твоя сън да вляза аз!

Под клепките, грижовно уморени.

И там да видя има ли ни нас

във залеза на бягащото време.

Как исках нежна обич да ти дам

във бяла къща с двор от маргарити...

И болката да бих прогонил сам

от всичката несбъднатост в мечтите.

Да шепнем под разцъфнали липи,

ръка в ръка, глава в глава допрели...

Спи моя обич! Моля ти се, спи!

Сънувай сладко радостите бели!

Поне във тях любовно ще творя,

това, което времето задраска.

Поне насън мечти ще ти даря

и ще те топля с нежната си ласка.

Не се събуждай, че светът боли!

А би могъл да бъде по-различен...

Съня си, обич, с мене сподели,

за да ти кажа колко те обичам!

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

СБЪДНАТИ ПРЕДЕЛИ

Понякога си гълъбов копнеж

от струни на събудена китара.

Летя до теб. И в нашия летеж

любов докосва облаци от вяра.

И няма как това да изрека,

защото безсловесно те лелея.

Мечтите ми са слънчева река,

която в стих жадувам да прелея.

До капки дъжд от чиста синева,

които в роза огнен цвят рисуват.

До зов от невъзможни сетива,

готови вечността да пропътуват.

До струните на трепет неживян.

До плясък на пера, лъчисто бели.

Бъди ми птица, светлина и блян

над нежен храм от сбъднати предели...

Ясен Ведрин

(Сбъднати предчувствия)

МИГ ОТ СЪКРОВЕНОСТ

Имай ме, подобно връхна дреха -

да те пазя в рукналия дъжд.

Приютила капчици утеха 

в думи от един обичан мъж.

Имай ме, подобно огърлица -

да усещам как трептиш за мен.

С дъх на лято и крила на птица

в ласките на залеза червен.

Имай ме, подобен на въздишка.

С обич, неизречена до край.

На зова в разплетената нишка -

миг от съкровеност ми отдай.

Ясен Ведрин

(Сбъднати предчувствия)

ПОГЛЕДЪТ ТИ

Погледът ти - бягаща сърна,

мога ли да уловя в безкрая?

Тази невъзможна топлина,

за която тръпна и мечтая...

Крият те високите бърда,

като лъч, от сенките понесен.

Искам те за пролетна следа

в дебрите на хладната ми есен.

Мисълта ми все към теб лети.

Като глътка, в шепи неизпита.

А сърцето влюбено тупти

в стъпки от еленови копита.

Ясен Ведрин

(Сбъднати предчувствия)

ТАКЪВ Е СМИСЪЛЪТ...

Какъв е смисълът, когато 

поетът сее семена,

но среща Словото посято

човешка ледена стена?

Какво от нея ще поникне

та с Огън да я претвори?

Дали в сърцата Дух ще бликне

и Господ ще ги покори?

Каква е болката незрима

да чезне Дарът неприет,

а който бърза да го взима

сърцето си да крие в лед?

Едва ли всеки се тревожи

с въпроси в авторска печал.

По-скоро бързо, ако може,

удобно би ги премълчал.

Приятелите - неколцина.

Читателите - брой голям.

А моята душа изстина

в очакване на искрен плам.

Не ти ли стига, о поете,

че тоз и онзи те чете?

За тебе Словото Завет е,

но колко са Заветни те?

Спомни си притчата, Сеяча...

Погубените семена...

И тази твоя неудача

пред всяка ледена стена...

Напълно сбъдват се словата

в живота на един поет -

да чака жетвата си Свята

след всеки донаписан ред.

Смири надеждата си тиха

и загубите пропусни.

Защото и с хиляда стиха

светът не ще се промени.

Такъв е смисълът, когато

поетът сее семена - 

за всичко Истинско и Свято

се плаща Божия цена.

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

ЛОВУВА ЛОВЕЦЪТ, ЛОВУВА...

Когато проклетият дявол

сред грешните тръгне на лов,

преследва сърцата корави,

лишени от Свята Любов.

Привлича със стръв егоисти.

Капани залага от страст.

И в помисли зли и нечисти

ги мами със плътското "аз".

Какви ли трофеи зловещи

във ада до днес е събрал -

сред страшните огнени пещи

души, като черен метал...

В делата си твърде оловни.

В лика си със образ на звяр.

В духа си докрай безлюбовни -

без Вяра, без Бог, без Олтар.

Каиновци, Ироди, Юди

с безчестие, срам и вина,

и всякакви смахнати люде,

готови за грях и злина...

Ловува ловецът, ловува...

Изкусен със примка и ров.

И тъмна измама върлува

в сърцата без Кръста Христов.

Не ще ги в горкото оплача.

Те искат си своя ловец.

И там, в дълбините на здрача,

не би ги измолил светец.

Изсъхват, подобни на плява.

Пленени - во веки веков,

защото проклетият дявол

за тях е отишъл на лов...

Ясен Ведрин

(Възходът на падението)

ДАР В ДАРЯВАЩИ ВЕКУВА!

Талантът Дар е необятен

и мярка в стари времена.

Възвишен, чист и благодатен,

от Бог получен без цена.

Светило от духа, красиво,

щом радва хиляди навред,

та от сърцата чувство живо

да би родило се в ответ.

Дали на този свят обаче

се пази Истинския Дар?

Духът не ще ли да заплаче

талант да срещне на пазар?

Клеймо да види над твореца,

превърнал в стока своя лъч,

и хвърлил хула към Отеца

в една панаирджийска глъч…

Кога, безумецо трагичен,

на Бог за Дара си плати,

и счете, че е строго личен

таланта, що у теб блести?

Когато ражда плодовете

дървото иска ли пари,

или на Онзи, Който свети,

смирено то благодари?

Дали ще бъде стих и песен,

картина, скулптура, портрет –

те раждат се от Дар Небесен,

та Дар да бъдат занапред.

А който алчен ги продава

е сива пепел, жалък сноб,

и бързо се превръща в плява,

щом пълни с корист своя джоб.

Такъв не ще се споменува

във всички бъдни векове,

че Дар в даряващи векува

и в Свята Слава ги зове.

Онази Слава, при която,

превил творецът колене,

сърцето му е с Бог богато,

а не с хартии в портмоне…

Ясен Ведрин

(Възходът на падението)

НАГРАДАТА ХРИСТОС!

(слово за колебаещите се)

Човекът, който не прежали,

каквото земно улови,

върви след Господ, но едва ли

до края с Него ще върви.

Ще ходи някак издалече

в почти изгубен силует.

Христов да се нарича вече,

поглеждайки назад-напред.

Със този свят ще си угажда,

но без да бие на очи.

Със Слово ще се новоражда,

а след съблазън ще търчи.

И вярата му ще се клати

от вятъра насам-натам.

В устата – пълен със цитати,

в душата – с неизчистен срам.

Сърцето половинка няма,

която Богу да даде,

че другата стои в измама

и мракът властен я краде.

А за Спасение едничко,

което в дух е преживял,

Христос ще му поиска всичко –

в Завета да пребъдва цял…

И може би това е Вяра –

отрекъл себе си до Кръст,

да хвърли в гроба тази стара

и всякога себична пръст.

За своя Господ да пострада

прежалил земните мечти,

и Него сам като Награда

в сърцето си да приюти.

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

МЪДРОСТ ОТГОРЕ

Не изпадай в излишна тревога,

но за мъдрост отгоре поспри.

На света в безпощадния огън

всичко сухо до пепел гори.

Щом лиши се от чудната влага

бързо съхне, остава без дух.

Огнен пръстен тогава го стяга

във затвора мъчително сух.

Кой в сърцето си разум ще вложи

и във Святата Правда ще бди,

че животът изобщо не може

да се сбъдне без живи води?

Че земята изпръхнала пари,

щом Творецът от дъжд я лиши.

И тогава припламват пожари

върху сухи треви и души.

Гордостта пред Небето не пада.

Бунт от нея лютиво дими.

Лумва огън и няма пощада,

а при изгрев роса не ръми.

Не изпадай в излишна тревога.

Протегни към Отеца ръце!

Колената, превити пред Бога,

дават Сила на всяко сърце.

Нека Вярата всякога дири

на Голгота Заветния Мъж,

и ще рукне над всички баири

Благодат и Спасителен Дъжд.

Ясен Ведрин

(Търсач на бисери)

ВЕЧНИТЕ КОНТУРИ

В живот от ветрове и бури,

не съм във вярата титан,

но следвам Вечните контури

на Пример Свят и очертан.

От тях блестят лъчи, които

човекът следвал би едвам,

защото в дребното им сито

умира старият Адам.

И ставам в пътя си белязан,

в ръка Небесна уловен.

От тъмни духове наказан,

от Светъл Дух благословен.

Пръстта от мене си отива.

Раздялата ми става меч.

Нищожен – този свят се свива

все по-далеч, и по-далеч.

И в стръмнината несъзрима,

от всяка крачка изцеден,

все още като зов ме има,

отричан и непобеден.

Дано Отец да ми притури

в скръбта утехата една,

дарил ми Вечните контури

на Примера от Светлина.

Ясен Ведрин

(Птицата в теб)

БЛАЖЕНА ДУШАТА…

Блажена душата, която пои

дървото, за Бог плодовито.

Тя никога капки любов не брои,

но винаги дава ги скрито.

Блажена душата, която гори

от Огъня, който не гасне,

че щом на Небето докрай се дари

до принос велик ще порасне.

Блажена душата, която търпи

и отговор Богу възлага.

В постелката нощем с утеха ще спи

без никакво зло да я стяга.

Блажена душата, която прости

и няма въже към длъжника.

Сияйна за своя Отец ще блести

и извор от нея ще блика.

Блажена душата, която с блага

в души си остави следите…

Във скръбното сиво ще бъде дъга

и в мрака – звезда сред звездите.

Блажена душата, която в Завет

нагоре спасена отлита.

Ще има награда, по-сладка от мед,

и Вечност безкрайно честита.

Блажена душата… О, истински зов!

Дано в този свят те открия!

Че който те има е вече готов

на Господ да бъде Светия!

Ясен Ведрин

(Бакърена паничка)

БЛАГОПОЖЕЛАНИЕ КЪМ СЕБЕ СИ!

(по случай утрешните 

ми навършени 61 години)

Нека да отвее Вятърът Небесен

всяка паяжина, лепнала  по мен.

Хлябът ми да бъде в искреност омесен

и духът ми с още Вяра зареден.

Нека ме напуснат всичките актьори

с евтините маски, роли и слова.

Само Бог един е Верният отгоре,

Който от измами Свят ме отърва.

Него в неколцина нека да открия.

В тях да се усмихва, в тях да се роди.

Виното Заветно с Верни да изпия.

Те да бъдат Огън в моите гърди.

Нека ме пропусне съхнещата слама.

Шумният ласкател страх да го смути.

А блага в живота, има или няма,

Господ да решава, щом ме навести.

За църковна слава нека съм излишен.

Дъно да ме радва, сякаш, че е връх.

А перото в мене Истина да пише

чак до Миг жадуван и последен дъх.

Нека, нека, нека сбъднат се словата,

в този стих които сам си пожелах.

Бог остава Вечен. Правдата Му - Свята,

а на мен ми стига път на сиромах...

Ясен Ведрин

(Бакърена паничка)

С ЕДИН ПОСЛЕДЕН ПЛАЧ НА ЕРЕМИЯ!

С един последен плач на Еремия

и аз ще си завърша моя път.

Каквото пиех - трябваше да пия,

защото бях на Господ Верен съд.

Каквото писах - трябваше да пиша,

понеже пламнал огън в мен гори.

И даже в скръб душата да въздиша,

духът остава силен да твори.

Очите ми от взиране сълзяха

по древните желателни неща -

една пречудна и Небесна стряха

с Лозницата на моя Свят Баща.

Една Любов, като река разлята,

готова щедро клонки да пои.

Една Ръка, прободена и Свята,

която от света не се бои.

Прости ми, Боже! Мъка ме обрече

в горнилото на Твоя Свят Пророк!

Невястата Сионова е вече

под облака на дявола жесток!

По шията хомотът й се стяга

и примка във нозете я държи.

А тя не може никак да избяга

и сляпо доверява на лъжи...

Езичникът Светилището гази.

Търговец Благодатното мърси.

А кой душите Твои ще опази?

И кой сърцата Твои ще спаси?

Да можех - щях в сълзи да я измия,

дори на Кръст да я изкупя с кръв.

С един последен зов от Еремия

оставам плач... И нека съм такъв!

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

КЪМ МОИТЕ ПОРУГАТЕЛИ!

"Защото заради Тебе 

претърпях поругание..."

(Псалом 69:7)

Живейте си, тъй както сте научени.

Не ще ви бъда камъче в петата.

Да хлопам по вратите ви заключени

пленила би ме властно нищетата.

Да искам безсърдечни подаяния

не ми е в Бога кръстната дилема.

И по-добре на мъки в Гетсимания,

отколкото трохите ви да взема.

За скота всяка локва е причастие,

щом ден за ден слухти да оцелява.

Но не това е сбъднатото щастие

по пътя към несбъднатата слава.

Бях пратен със заръка от Всевишния

да бих събрал в Духа Му плодовете.

Но в тази жетва станах аз излишният,

понеже я прибраха зверовете...

От тях търсете светлите видения,

и на Христос правдивите жалони.

От който дух родил се е роденият -

към него прави своите поклони.

Оставам в Бог, със тръните набучени,

за вас нищожно някакво човече...

Да хлопам по вратите ви заключени

не искам... А и няма смисъл вече!

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

ОСТАВА ХЪЛМЪТ НЕПРЕВЗЕТ!

Дори скръбта да ме удари

и дните ми изпълни с гнет,

от дребните и ниски твари

остава Хълмът непревзет.

Заветен Кръст ги ужасява

и светъл Пример ги мори,

а долу - в евтината плява

светът поклон е пред пари.

Духът не ще да носи тежко.

Товар от Бога е проблем.

Не е за битие човешко

Върхът към Вечния Едем.

Високо горе, в планината,

на Господ Славата блести.

Но кой ще заплати цената

Христос с дела да възвести?

Не тръгва земната къртица

след Яков, Петър и Йоан,

а верният божествен прицел

е безнадеждно изтърван.

Горчи от болки и несгоди.

Пелинът - още неизпит.

Къде ли моят Бог ме води

със Своя изпит страховит?

Какво ли още да напиша

и как докрай да се раздам,

та вътре в мен простор да диша

един последен Авраам?

Ще бъде стъпкан от невяра

и купно мразен от пръстта,

дори да е принесъл Дара

в ръцете Святи на Христа.

И даже гръм да се стовари

за знак от Вечния Завет,

от дребните и ниски твари

остава Хълмът непревзет.

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

ИСТОРИЯТА ПАК ЩЕ СЕ ПОВТОРИ!

Илия към пустинята поел

и седнал под дърво, от зло заплашен.

Прицелила се в него Езавел

със крясък див и поглед твърде страшен.

Тя, жрицата на дявола жесток,

царувала със низост и поквара,

но мечът на великия пророк

с позор опръскал царската тиара.

Пред погледа й паднали глави

на нейните изчадия от мрака.

А дяволът започнал да кърви

и креснал бесен: Езавел, в атака!

Финалът се оказал някак друг,

по-силен от посмъртните финали.

Атаката не случила. Напук.

И вещицата кучета я яли.

А някъде, след тихия Йордан,

Илия се въздигнал с колесница.

Проскърцал зъби тъмният титан,

изгубил най-върховната си жрица.

А днес отново той крещи: Война!!!

И иска в смут пророка да събори.

Но в този спор на Бог и сатана

историята пак ще се повтори.

Ясен Ведрин

(Възходът на падението)

ОТЧЕ АВРААМЕ!

Отче Аврааме! Праведнико Божий!

Стръмен се оказа Примерът ти Свят!

Кой ще има сила Жертва да положи,

без да се извърне нито миг назад?

Всичко е по сметка. Пито и платено.

Хълмът се заменя с личен интерес.

А слуга, заложил в поприще свещено,

скита се похулен, мразен и злочест.

Отче Аврааме! Мъжо с Вяра жива!

Кой в Олтар Небесен ще се принесе?

Светлото е мрачно. Правдата е крива.

А светът от злото бесен се тресе.

Лазар се презира. Милост се отрича.

Алчност не насища светски първенец.

А духът ми търси някой да обича

с цялата си вяра Вечния Отец.

Може би тогава, с тази изненада,

стрък трева ще бъда, живнал от вода.

Лоното ти нека да му е награда,

щом в света оставя твоята следа.

Ясен Ведрин

(Бакърена паничка)

ЗАВЕТЪТ В ТОРБИЧКА

Когато светът е плячкосан от твари,

и трусове тряскат, и слънцето жари,

вдигни си едната торбичка през рамо

и в нея задържай Заветното само.

Че никой Твореца не ще да измами -

ни принцове разни, ни дворцови дами,

ни тлъсти контета със чекови книжки,

ни злите бандити със поглед кръвнишки.

Смъртта е безстрастна и всички поглъща.

Не пуска оттатък ни сметки, ни къща.

И винаги в края съдбата е жалка -

последната спирка с една катафалка...

Но носиш ли с Вярата тази торбичка

ти вече на Господ си бялата птичка,

че в нея си имаш зрънца благодатни

от огън по-жарки, от злато по-златни.

Каквото и колкото днес да ти струва,

пази я, и нека духът ти ликува.

Че име, записано горе, е Свято,

със Вечната Правда довека богато.

Вратата на Хълма е твърде стеснена

и тя се отваря с душа опростена,

а там, във торбичката, имаш залога,

че станал си светлият принос за Бога.

Живяната Библия, кръстните рани,

и всичките скърби са в нея събрани.

Христос я приема и Вечност ти дава -

да вкусиш блаженство и Божия Слава.

Това е утеха и лъч преди края

да кажеш: "О, Господи! Аз ще изтрая!

Защото Ти нося Завета в торбичка

и тя ми е в Тебе душата едничка!"

Ясен Ведрин

(Бакърена паничка)

ХЛЯБ И ЗРЕЛИЩА

От хляб и зрелища едва ли
светът пред Бог ще се сниши.
Върлуват демонични хали
сред помрачените души.

Мечтаят за едната купа.
Крещят за славния отбор.
Отгоре Гняв свещен се трупа.
Отдолу - плътският позор.

Шумят гърла по стадиони.
Вилнеят страстните тълпи.
Сълза светецът да отрони 
не ще ги в мъка потопи.

Фалшив Олимп със гръм и трясък
разхвърля мълнии в ефир,
и славата му има блясък
на евтин долнопробен пир.

А купата, уви, е куха
и няма Вино от Завет.
От хляб и зрелища - в разруха
отива този свят проклет.

И нека утре не роптае
когато Меч го прободе,
че футбол днес му се играе
и тънък чипс му се яде.

Не ще приеме Съдията
от ада скръбния му стон,
защото със Десница Свята
показа му червен картон...

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

ТАМ, КЪДЕТО ЧОВЕКЪТ ОТИВА…

Всички тайни Създателят скрива

със завеса от грешния свят.

Там, където човекът отива,

няма как да се върне назад.

Той следата си тук ще остави

в битието със земния ход,

сред различните хора и нрави

имал своя реален живот.

От отвъдното никой не праща

нито вест, нито някакъв знак,

както нощ се покрива със плаща

на дълбоко космичния мрак.

Все натам се отправят душите –

морни сенки след дългия път.

Но мълчат над простора звездите

и не казват какво е отвъд.

Старец тръгва, а рожба пристига.

След вълната се ражда вълна.

И живот с трийсет хиляди мига

е навярно платена цена…

Всички тайни Създателят скрива,

но една е дарил Милостив –

че Синът Му Кръвта Си пролива,

а човекът със Вяра е жив…

И дори от надгробните плочи

свети Смисълът, явно открит –

Кръстът винаги Вечното сочи,

а със него духът е честит.

Ясен Ведрин

(Търсач на бисери)

ГОСПОДНИЯТ УРОК

Погледай, братко, разумът къде е

и с вяра във сърцето го вложи.

Земята без дърво ще оцелее,

понеже тя дърветата държи.

Дървото без земя не оцелява,

защото ще остане с корен сух,

но винаги напълно се предава

в ръката на невидимия Дух.

Усещай, братко, мъдростта незрима,

която слага своя Свят печат.

Водата и без риба ще я има,

защото тя на рибите е свят.

Но рибата излезе ли на суша,

умира там без своята среда,

и мъдро е Създателя да слуша,

та дълго да пребъде сред вода.

Смири се братко в Истината жива

и вътре в нея остани правдив.

Без Бог човекът към смъртта отива

и само с Него би останал жив.

Водата дом за риби е довека.

Земята – за треви и дървеса.

Но в Своя Образ сътворил Човека,

Творецът подари му небеса.

И тази днес е вярата дължима

на Господ за премъдрия урок,

че Бог и без човека ще Го има,

но накъде човечество без Бог?

Ясен Ведрин

(Търсач на бисери)