понеделник, 28 декември 2015 г.

ПРОШЕПНАТО ОТ ДЯКОН СТЕФАН

Не падай в малодушие! Не бива!
Светлей в скръбта, където и да си.
Смъртта не може мъртви да убива,
когато Бог по дух ги възкреси.

За Кръст не ще намериш мераклии.
На тях им дай пиячка до зори.
Но никой няма твоя зов да пие.
И в твоя огън няма да гори.

Жали ги... Че са пътници в окови.
Въздишай ги за страшния им плен.
Че всеки като кърт земята рови
от земната си страст неутолен.

Петелът трети път изкукурига.
И злите - поругаха в теб Христос.
Не кукли на конци... а на верига,
окаяни в безмерната си злост.

Но ти не гледай яростта им дива.
Не трепвай даже мигли на око.
Не падай в малодушие! Не бива!
Че техен дял е долното горко.

Дори прекършен - полетът е вечен.
И вътре в теб - вестител ще лети.
А поривът ти, свято неизречен,
сам дякон Стефан ще ти прошепти.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

четвъртък, 17 декември 2015 г.

БАЛЪТ НА СУЕТАТА

Суетата на бал ме покани.
"Хей, чаровнико ведър! Ела!
Потанцувай в елит от избрани,
без тъга от човешки тегла!

Ето, празнично трепка конякът
в тази чаша от нежен кристал...
Колко други въздишат и чакат
да им връча покана за бал...

Теб харесах! Че ти си прекрасен!
Имаш лира и леко твориш!
И ще бъдеш на гребена, Ясен,
с този толкова ценен престиж.

Тук заглежда те дворцова дама,
там следи те професор мастит.
Пий коняка, и нека сме двама -
суетата с поета честит...

Уморих се от светската проза.
С чудни стихове днес ме възпей!
Подари ми най-огнена роза
в този мой символичен бордей!

Куртизантка до девствен патриций -
няма по-завладяващ сюжет.
Погледни ме с дълбоки зеници!
Обладай ме в куплет след куплет!..."

Бях низвергнат... Отказах да пиша.
Суетата за сноб ме смени.
И се върнах в мизерната киша -
там, където тъгата звъни.

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

ОТГОВОРЕНА МОЛИТВА

Моля Ти се, Господи добри!
Думи от тъгата ми извират.
Още две очи ми подари.
На гърба сложи ги да се взират.

За да видят всеки остър нож
във десница тиха и коварна.
Мним добряк. Но гърбом станал лош.
И забравил що е обич вярна.

Чуваш ли ме, Господи? Кажи!
Дай ми знак, че чудо ще се случи!
Ето, нож коварният държи
и зад мен причаква като куче.

Чувам някак отговора скъп.
Иде като лъч от небесата.
"Кръста понеси на своя гръб!
Той ще те опази в тъмнината!

Кръст поема гвоздеи, стрели...
Кръст поема нож по всяко време...
Даже за Христос да те боли -
няма кой от Мен да те отнеме!"

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

СЪБОРЕНИ МОСТОВЕ

(в отговор на тези, които ме изгубиха)

Съборих недовършените мостове,
с които ме привлече суетата.
Болежката от раните ми остра е,
а няма цяр, измислен на земята.

Отказах се от розовите сънища
след будната реалност на кошмара.
В мизерия душата скита глъхнеща
и светски блясък не прихваща с вяра.

Бях кошче за възторжени излишъци.
Отъркаха се в мен, като монети.
Но градуса на скрежните ми лишеи
дори и изповедник не усети.

Защо сте ми, предречени илюзии?
Когато ви повикам - все ви няма...
Да влача битието си охлузено
за мен е път, за вас - досадна драма.

Живейте си сред прелестните замъци.
Не съм ви роб - с поднос да коленича.
Сърцето в най-самотните си пламъци
познава кой и колко го обича.

Съборих недовършените мостове.
Далечен съм. И вие сте далече...
Да хлопам по вратите ви залостени
не искам...
А и няма смисъл вече!

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

вторник, 15 декември 2015 г.

ПРИЗРАК БАЛКАНСКИ

Опомни се навреме, човеко!
Поразтъркай очите си, брат!
Не е нужно да ходиш далеко -
до Чикаго, а после назад.

Тук си имаме призрак балкански.
Много явен... Дори вездесъщ.
Той изпълва душите пиянски
и царува нашир и надлъж.

Все едно му е кой управлява.
Ляво, дясно, са баш комшулук.
Във дисагите пъха държава
и мирише на чесън и лук.

Либерал или сбита консерва.
С обещания - вчера за днес.
Той владее на масите нерва
и го дърпа с премерен финес.

Простотия си има в излишък.
Тя за него е жезъл и власт.
Сто пера са готови да пишат,
че е господ на всеки от нас.

Със мускалчета, шменти-капели,
ни омайва и здраво държи.
И го следваме живи-умрели
за едните надути лъжи.

Опомни се навреме, човеко!
Поразтъркай очите си, виж!
Тоя, който разстреля Алеко,
сто години кове си престиж.

Призрак броди в земята ни клета.
Като вирус, от власт пощурял.
А Щастливецът - там на небето,
ни се чуди на тъжния хал...

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

БЕДНОСТ НЯМА НАРОДА ДА СКЪРШИ!

(посветено на българските майки,
които наскоро протестираха против
унизителните добавки за майчинство)

В този свят остудял и злочест
топлината съвсем се е свила.
Тръгват майки на скръбен протест
да поискат от изверг закрила.

А пък той им се хили, щастлив,
че си няма семейни проблеми.
После сяда с тефтер и молив,
да пресметне какво ще им вземе.

Кой обрича утроба и блян
на позор и гнетяща просия?
Как не стигна кръвнишкия дан -
за живот да развърже кесия?

Как това ненаситно око,
не престана да драпа и иска?
Бедни майки да мачка с горко
и децата им в скръб да притиска?

Депутати да радва с пари,
с най-раздутия щат и заплата,
а народа си клет да мори,
като дявол, усърден в числата.

Ей такива, ужасни злини,
няма кой в този свят да накаже -
да обричаш ти млади жени
да се мъчат с децата си даже,

да се взираш във техния глад,
както хищник издебва овцете -
що за изрод или психопат
с тази болка мърси си ръцете?

Отиди си! Безроден и пуст!
Бедност няма народа да скърши!
Че на твоята пъклена гнус
тиранията скоро ще свърши!

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

В ДИМА НА НЕУГАСНАЛАТА КЛАДА

Животе! Твърде много натежа,
подобно пещ, събрала мор и скърби.
Какви ли още жертви ти дължа,
че в теб дори духът ми се прегърби?

Не ти ли стига честния ми кръст
и шепите, прострени към мнозина?
Смирявах се, дори висок на ръст,
подобно бор, приготвен за борина...

В душите с мои стихове горях,
дори да бяха в топлото лютиви...
Не си запазих никакъв ищах
по изгреви и залези красиви.

Те бяха само чистият копнеж
за скитника, останал без посока.
А покривът белее в ситен скреж
от зимата безгласна и безока.

Във тебе като лъх ще се стопя.
Дори и въглен - тлеейки изтлява.
И иска ми се просто да заспя,
изгубен за позор или за слава.

И все едно дали те претворих
или пък ти превърна ме в балада.
Не съм написал сетния си стих
в дима на неугасналата клада.

Да си поставя точка. Послепис.
Пост скриптум, че момчето си отива.
И не е е нужен от тълпите бис,
когато самотата спре молива.

Най-тежките си лихви изплатих
и дълг към този свят не ми остана.
Дано си тръгна, като пушек тих,
когато всичко в мен напомня рана...

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

вторник, 8 декември 2015 г.

СТАРЧЕСКА РЪКА

Не бих подминал старческа ръка,
протегната към мен, да я милея.
Да мога като зов да изрека
от болката изстраданото в нея.

За пръстите, отдали всеки плам,
на блъскането - лете или зиме.
За ориста в насечената длан,
която като огнен нож гори ме.

Петаче да й пусна - ще гнети,
дори и да достигне за самуна.
Прости ми, дядо! Моля те, прости!
Ръката ти аз искам да целуна!

В дъха си твоя хал да задържа,
а после върху лист да го изплача,
преди по моя път да продължа,
а ти - въздъхнал да потънеш в здрача.

И в сенките, от нощни висини,
една ръка с любов да те погали.
Хвани я, дядо! Здраво я хвани,
че миналото - кучета го яли...

Но в бъдното, прекрачил... Ей така!
Докле очи притвориш... И те няма!
С най-святата, прободена ръка,
да литнеш тих...
На Господ Бог към Храма!

(Бакърена паничка)

СЪНЯТ НА КЛОШАРЯ

Допушил сетната цигара,
(по-скоро - генералски фас)
заспива тихичко клошарят
във късния среднощен час.

Под задимените клепачи
се вмъква чуден розов сън.
Във него той нозе не влачи
край мръсните казани вън.

Хартия вече не събира.
Ни стари дрехи и метал.
В съня му нов живот пулсира,
какъвто той не е живял.

Прегърнал е жена красива.
О, Боже мой! Върви с костюм!
Сред цветните тълпи се слива
и смята нещичко наум.

Какво ли мисли да направи?
Във джоба му - пари в тесте.
"О, мили мой! Нима забрави,
че скоро чакаме дете?

За рожбицата ни мъничка
сме влезли в тоя магазин.
Да купиме една количка
за неродения ти син..."

До щанда възхитен застава.
Количка гледа той. Мечта.
Ще купи май една такава.
"Простете! Колко струва тя?"

Навежда се, цена да зърне,
но всичко се обърква в миг...
Докосват го горещи бърни
и куче ближе го с език.

"О, Шаро! Бях заспал тъдява.
Но ти събуди ме! Юнак!
Да тръгваме, че време става
количката да пълним пак..."

Клошар и куче в тъмнината.
Количка. Гаснещи звезди.
Казани пълни. А в душата
смърди. Убийствено смърди.

(Бакърена паничка)

ЛЕГЕНДА ЗА ЛЕДЕНИЯ КРАЛ

В дворец сред ледовете непристъпни,
седящ на трон от снежнобял кристал,
в лъчи от гордост всякога се къпел
един омразен коронован крал.

Той можел само себе си да чува
и своя собствен глас да величай.
От трона всеки черен му се струвал.
И гнусен, и противен до безкрай.

Перфектен до случайна драскотина,
до атома, видян под микроскоп,
той много бързо отвратил мнозина
и най-накрая станал мизантроп.

Презирал всичко цветно и човешко.
Със леден меч различните изклал.
И в своето падение зловещо
изгубил си лика и подивял.

Разхождал се из белите покои.
Надигал вой, че е неповторим.
Поезия прописал. Не с герои.
А само с него - Светлият Един.

Но ето, че случайно огледало,
замръзнало от ледения скреж,
разходките на краля мигом спряло
и бързо заредило го с копнеж.

"О, приказен съм! - си помислил кралят -
И както в стара приказка и аз
ще чуя огледало да ме хвали -
било във профил или във анфас!"

Самата мисъл тъй го запленила,
че той забърсал скрежа със ръце.
О, ужас! Там го гледала горила!
С ужасни зъби, с демонско лице.

"Дръпни се, духо! Покажи ми мене!"
- извикал кралят, вдигнал леден меч.
Мълчало огледалото студено,
без страх от кралска злоба и от сеч.

Стоварил кралят яростта си бясна.
Край него полетели стъкълца.
Но ето, че реални и безгласни
го гледали в нозете му лица.

И не в една, а в множество горили
той виждал своя образ уродлив.
Очите му от зло се променили.
Не бил доволен кралят. Ни щастлив...

А дух небесен в ледената зала
му казал думи, пълни със тъга.
"Смъртта е гордост, ледена и бяла!
Във нея няма обич и дъга!

Ти сам презря живота с цветовете!
Убиваше различните със гняв!
И затова ще зъзнеш в ледовете,
подобно звяр със гордия си нрав!"

На старата легенда идва краят
с утехата към скръбните души:
Узнахте туй, що гордите не знаят,
че свят от лед най-трудно се руши!

Живейте нежно, тихо и смирено!
И нека слънце гали ви с лъчи!
Червено, жълто, синьо и зелено
ще пият с радост вашите очи!

(Бакърена паничка)

събота, 5 декември 2015 г.

ИСТОРИЯ С КЛОШАР

За къшей хляб клошарят се помоли
до кофите на жилищния блок.
"О, Боже! Съкрушиха ме неволи,
но Ти ще ми помогнеш щом си Бог!

Една филийка само... За вечеря!
Да спре да курка празният стомах.
Че тежко е на гладно да треперя
и вече причерня ми, премалях..."

Излязъл за цигарка на балкона
гласа му чува някакъв еснаф.
И твърде му е смешен долу стонът,
досущ като надгробен епитаф.

"Сеир ще си направя! Тъй, на воля!
Остана ми от хлебеца парче.
Че този долу до несвяст се моли,
а Бог едва ли ще се притече..."

След миг отгоре къшеят полита
и пада на тревата... Чудеса!
А клетникът е с радост неприкрита,
че Бог го чу от Свойте небеса.

"О, падам на нозете си, Всевишни!
И слави Те душата ми сега,
че Ти дочуваш скръбните въздишки
и с хляб лекуваш моята тъга..."

Еснафът гръмко почва да се киска.
"Какъв ти Бог, бе! Хлябът е от мен!"
"Човече! Аз от Него го поисках..." -
отвръща му бедняка утешен -

“А Той отчет на никого не дава
къде и как би сторил доброта!
И пак на Него подобава Слава,
дори за най-нищожните неща..."

Цигарка недопушена - догаря...
Мълчи еснафът. Просто онемял.
И тръгва си зад кофите клошарят
в една молитва, светло просиял.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

четвъртък, 5 ноември 2015 г.

ЗАВЕТНО

Съдба! Не съм те считал за сгрешена!
Не бих роптал, че случи ми се ти.
Родих се, за да бъда сам мишена
и дулото пред мене да трещи.

Врагът със бронебойните патрони
уж стреляше, но нищо не проби.
Когато всички стенеха "Горко ни!" -
аз бях утеха в техните съдби.

Пострадах от предателства и рани.
Ръцете си на Кръста приковах.
Кълваха ме и ястреби, и врани...
"Дано умреш!...", но... никак не умрях.

Съдба! Напук на лошите прогнози
все още те живея и творя.
Не срещнах път с овации и рози
и славата за мене не изгря.

Какво пък? Даже скитник по неволя
билата ти трънливи прекосих...
Не си ми божество, за да те моля,
но само взор за краткия ми стих.

И даже да се случваш неусетно
по нишките на моята глава -
ще помня, че обичан съм заветно
от моя Бог...
И стига ми това!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

ИДИОТ

Битието със тежкия градус
вече трудно отпивам с очи.
Накъдето погледнеш - нерадост.
И каквото да вкусиш - горчи.

Искам всичката своя надежда
на човеците бедни да дам.
Да им бъде завивка, одежда.
Да им бъде трапеза и храм.

Искам болката в тях да изпия.
Всяка мъка и всеки товар.
И съдбата им - черна сгурия -
да прогоня със пламенна жар.

Тежък градус кипи в битието -
иска всяка надежда да спре.
Труден избор стои пред сърцето -
да живее или да умре.

Вече имам си избор, нагласа -
ще умирам, раздаващ живот.
А очите на висшата класа
ще съгледат във мен... идиот.

Идиот,... но изпълнен със радост
на бедняка надежда да дам.
Битието със тежкия градус
побеждавам с протегната длан.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

НА ЧАРЛИ ЧАПЛИН

Понякога в очите ти горя.
И, без да искам, плача от несрета.
За клетници ли, Чарли, да творя?
Един Гаврош? Или една Козета?

Къде да търся малкия човек?
Дали в дъха на времето, което
издъхва шумно всеки следващ век,
а все така остава непревзето?

Хлапето в мен кърви от стъкълца,
а старецът - от треската за злато.
Останаха мечтите ми деца,
но с теб живяха някак си богато...

Слепец под светлините на града -
не исках в други роли да прогледна.
Душата ми - в беда подир беда
куцукаше с чепиците си бедна.

А времето - в модерни времена
отсрочи своя страшен катаклизъм.
Забравиха за дълг или цена
душите на пределния цинизъм.

Но ти остана... С тъжния си смях
от лентите, издраскани в трагичност.
Да спомняш, че превръщат се на прах
безличните край истинската личност.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

ПОТЕКЛО

Дъжд вали. Измокрящо. До кости.
Вадичките стават на река.
С тъжен възглас, уж... за Бог да прости
баба е протегнала ръка...

В сетната надежда, тя, горкинка
гледа към прогизналия свят,
да й хвърлят някоя стотинка
тъй - за хлебец, половин комат...

Но уви, стотинките не падат.
Само капки, Божии сълзи.
Мъчи се старицата. И адът
вътре през душата й пълзи.

Ще си тръгне, трижди съкрушена,
с плувнали от мъката коси.
Невидяна и неутешена.
С огън, който никой не гаси.

С тежък дъх вратата ще залости
и ще легне в тъмното легло.
С хлипове и скръб...за Бог да прости...
в болка от печално потекло.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

ОЧУКАНА ЛАТЕРНА

С пръст и пепел, суета и прах,
този свят се срутва в пропаст черна.
Но защо ли дълго го мечтах
в песни от очукана латерна?

Бях ли с диагноза “луд добряк”
сред тълпи, от злоба оскотели?
С обич да дарявам - пак, и пак
мъртъвците - приживе умрели...

Ретро ми е. Смея се с тъга,
като в стара Чаплинова лента.
Хорица! Кажете! Докога
няма да смените диригента?

Фалшът по принуда ме търпи.
Мрази ме, до ярост присмехулен...
Някой ден поетът ще заспи,
а духът му в миг ще е потулен.

С лупа да го търсите - уви -
яко дим ще духне... Ще го няма...
Но сега душата ми кърви
в римите на тъжната си драма.

Само Бог отгоре я теши
и я пази да Му бъде верна...
За да имат чистите души
песни от очукана латерна.

(Бакърена паничка)
Ясен Ведрин

вторник, 27 октомври 2015 г.

СЪДНИЦА БЕЗГРЕШНА

Съдбата, съдница безгрешна,
не ще преборя в луд каприз.
И друга няма да ме срещне
със свой различен послепис...

Ще бъда подсъдим. До края.
С едната съвест - адвокат.
И всяка болка ще изтрая
от съдбоносния диктат.

Убягва земният ми смисъл -
защо, къде и докога,
че Бог отдавна е описал
привременната ми тъга.

И няма как да Му предложа
размяна, стигаща отвъд,
щом бягството е невъзможно
преди приключилия път.

С едното "сори" или "хепи"
не се допълват рай и ад.
Един гребе със пълни шепи,
а друг преглъща своя глад.

С едното "има" или "няма"
тече животът в разнобой.
Съдбата - в правда и измама
за тях избира си герой.

Заметната с искряща тога,
тя мен поглежда и мълчи.
Изпълва с трепет и тревога
прогизналите ми очи.

За окончателна присъда
все още рано ми е май...
И още много дни ще бъда
преди очаквания край...

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

неделя, 25 октомври 2015 г.

МОЯТ ГЛАС

Гласът си за лъжа не бих продал.
Духът ми само Святото жадува.
И няма под небето земен дял,
за който капка вяра да си струва.

Не ме възторгва алчен властелин.
Властта му намирисва на клоака.
А мъката е кацата с пелин,
която пия, стенейки от мрака.

Безумец как юздите да държи
или пък да ме мами, че живея?
Не свършиха ли плитките лъжи
на неговата гнусна логорея?

Във дребния му, жалък маскарад,
душата ми отказва да наднича.
Не ще му марширувам на парад,
където робът гръмко го обича.

Отдавна го загробих. Под честта.
И в мислите ми няма да го има.
Царувай, шуте! Сладка е властта!
Дори я сподели със двама-трима!

Отказвам да живея в твоя свят,
тъй както Святост гнусното презира!
За твоя рай аз плащам с моя ад,
и с думите на гневната си лира.

Гласът си за лъжа не бих продал,
че той е честност, искреност, светиня!
А изборът на лепкавата кал
превръща се в тресавище от тиня...

(Възходът на падението)

четвъртък, 15 октомври 2015 г.

НАДЕЖДАТА НА РОДАРИ

Ако можех да имам едно магазинче със две полички,
бих продавал… познайте какво? — Надежда. Надежда за всички.
Джани Родари


Какво на този свят да бих раздал?
Надеждата ли сладка на Родари?
Дали пък тя човешката печал
с една стрела в сърцето ще удари?

Пронизана – да рухне сред пръстта,
а споменът за нея – да е кратък.
И чудно възродена – радостта
над нас да сложи своя отпечатък.

Не си ли струва – скотът да реди
една балада, скърцайки с молива,
а залезът – със първите звезди,
в очите му любовно да прелива...

Насилникът – ръце за зов открил
бездомен пес най-нежно да погали.
До вчера – все едно какъв е бил,
щом днес събужда трепети заспали.

Скъперникът – дърво през есента,
банкнотите със щедрост да обрули,
и в миг да би си тръгнала скръбта,
на просяка по стоплените скули.

Небето да вали от добрини,
а хората да нямат дъждобрани...
Една надежда свято да звъни
в сърцата и протегнатите длани.

С какво ли някой днес ще ви дари?
С надеждата ли, тъй неотразима?
Вземете я! Не струва грош дори!
Но струва си човекът да я има...

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

понеделник, 5 октомври 2015 г.

ЩЕ ТЕ СПОМНЯМ, ЛЮБОВ!

Ще те спомням с изгрева, Любов,
както Свята топлина се помни.
Да ми бъдеш пламъчен покров,
щом настъпят времена преломни.

Въглен е сърцето ми. Пламти.
И до днес гори. Не догорява.
Чудото отвътре си му ти -
късче зов от сбъдната жарава.

Може би студени ветрове
ще превръщат мислите на камък,
но от теб все тъй ще ме зове
смисълът на светлия ти пламък.

И ще бъда още с тебе жив -
ден след ден, година след година.
Да оставя стъпки с огнен взрив
в нечия замръзнала пъртина.

Ще те спомням в залеза, Любов.
Миг, преди светът да ме изгуби.
Прошептял последен благослов,
че Небето теб у мен възлюби.

Сред стихия в някой зимен ден
да погледна с вяра през комина.
И чрез твоя зов - неовъглен,
като сън оттатък да премина...

Ясен Ведрин
(Сбъдната вселена)

четвъртък, 1 октомври 2015 г.

УМИРАЩА ПРАВДА

Защо ли грозно, до апатия,
животът посивява злостен?
Копнеят скитници обятия,
но стигат все до дом залостен...

Просвирва в бели слепоочия
виелицата валс последен...
А стъпките са многоточия
за някой разказвач неведом.

Вгорчава се духът от нищото.
Скръбта граничи с абсолюта.
Угасва огънят в огнището
с дима на безчовечност люта.

От сън изтръгнат, до изтление,
кошмарът вече е насъщен...
А битието е забвение
под свод, от облаци намръщен.

И само - през сълзи прозирана -
утеха шепне безутешно,
че Правдата е на умиране,
щом този свят живее грешно.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

вторник, 22 септември 2015 г.

ПЛАЧ ЗА БЪЛГАРИЯ

(по повод 107 години от нейната
"независимост" и възродена държавност)


От тебе нищо не зависи -
ни дом, ни светли съдбини.
Беднякът тъжно е орисан
да слуша кухо как звъни.

Да гледа празното, че смазва
и скъпото до гняв гнети.
А някой гордо да разказва
че чест и слава си ни ти.

Каква ти чест? Каква ти слава,
щом пропаст страшна ни тежи?
Уж всички сме в една държава,
но някой повечко държи...

Живеем в обща бащиния
с един... на стадото баща,
но неговата управия
не ща, Българийо! Не ща!!!

И някога, когато легна
в пръстта по гръб или корем,
сълза за тебе ще ме жегне,
че бе, родино, мой ярем.

Че бе ми иго сред пустиня.
Надежда в храм без светлина.
И в теб, похулена светиньо,
царете нямаха вина...

Твориха черни летописи,
прогизнали в бедняшка кръв.
А в герба - горд и независим
все тъй назад препуска лъв.

Да спомня подвизи предишни,
завети, клетви и мечти...
А клетниците, днес излишни,
с какво ли ще запомниш ти?

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

събота, 12 септември 2015 г.

ТЪЖНА ИРОНИЯ ПО СТИХ, ПОСВЕТЕН НА ХАДЖИЯ...

Кажи ни, Меркел, де е парата?
Дали е в Мюнхен или в Берлина?
Тръгваме всички! Слагай печата!
Искаме, фрау, в твойта родина!

Едни през Австрия идваме бърже.
Други - през Дания, още смутена.
Няма в Европа кой да ни върже!
Тя си е наша, родна, свещена!

Настане щурм. Полумесец изгрее.
Тръгват тълпите в пътя нелесен.
Граници няма. Моралът где е?
Сигур събира у Брюксел плесен...

четвъртък, 10 септември 2015 г.

СЛОВО ЗА ДЛЪЖНИКА

Грешиш, че нямаш дългове, човеко!
Дори след гроба - всеки е длъжник.
Небето гледай! Колко е далеко!
Че там духът отива в сетен миг.

Едни везни - от Святост безпристрастни -
претеглят мисли, думи и дела,
и стават греховете по-опасни
от всичките човешки теглила.

Дългът расте, а няма кой назаем
да би ти дал, че да го изплатиш.
И ужасът нараства нескончаем,
когато пред Създателя мълчиш.

Да би се скрил от Него... Но не може!
Редуват се падение с вина.
"Прости ми престъпленията, Боже!
Тъй тежка стана моята везна..."

"Да ти простя ли?" - пита Съдията -
"Та Аз от Милост те потърсих пръв!
И всичките длъжници по земята
реших да опростя с пролята Кръв.

Върни Ми тази капчица червена,
отронена за тежкия ти грях,
така везната ще е изплатена
и мигом ще изчезне твоят страх..."

Дали за по-нататъшна развръзка
да бих написал някой друг куплет?
На злия днес душата му е дръзка
и дълговете трупа в път проклет.

Щом никой на света не му ги иска
решава той, че нищо не дължи.
Над бедните и честните се киска,
и цял живот ги трови със лъжи.

Но идва миг да му привършат дните,
дори и сто години доживял.
И ще не ще - застанал пред везните -
ще вземе отредения си дял...

Грешиш, че нямаш дългове, човеко!
Да, имаш!... Но Христос за тях плати!
Повярвай Го! И в бремето нелеко
небесно оправдан ще бъдеш ти...

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

неделя, 16 август 2015 г.

СТРАСТИТЕ БЪЛГАРСКИ

Нямам нужда от евтин кръстител.
Мен ми стига Пророкът Йоан,
който Божият Син е почитал
във водите на древен Йордан.

Божествата са бол. Като стока.
И поклонници - колкото щеш.
Всеки грабва заветния кокал,
щом плени осмърдяната леш.

О, омразно и сбъркано време!
Кой от Истина днес те лиши?
Сее дяволът скверното семе
в помрачени сърца и души.

И досущ като в Рим с Калигула -
златни идоли с лъскав мерак.
Бълват всякога хула след хула
над тълпите в зловонния мрак.

Да заплача - сълзите едва ли
биха трогнали пленници в плът.
Изтървали са те, изтървали
на Спасителя светлия Път.

И Йоан от тъмница зловеща
пак не ще ги окастри за грях,
че от Ироди - твърде гореща
адска дупка копнее за тях...

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

ПРИЯТЕЛЮ, СЛОЖИ СИ ОЧИЛА!

Приятелю! Сложи си очила!
Не пускай през очите мрак и злоба!
Че мъчи се душата с теглила,
нарочени от люлката до гроба.

В ефира днес вилнеят бесове.
Не ще ги надкрещи човешки ропот.
Невидим чук от бездните кове
и тъмни сенки по вратите хлопат.

От ангели не стига блага вест
до черните коптори на позора.
Излез от там, приятелю! Излез!
Без стойност е понятието "хора".

Нима са хора шумните тълпи,
от зрелища и хляб задоволени?
Кипи гневът ти... Зная, че кипи
и тръпнат уморените ти вени.

Заспи на най-високата скала,
или будувай в нощната омая...
Приятелю! Сложи си очила,
обърнати към портите на Рая...

Че този свят, безверно късоглед,
не ще открие смисъл и посока...
Но ти, дори от битието клет,
не хвърляй взор към ямата безока.

Щом днес слепецът трижди е щастлив
да ходи с Вяра, някъде далече...
И с Истина, от живите по-жив,
на Бог да каже:
Ето, виждам вече!

А тази Вяра всякак би могла
дори в Небето път да си проправи...
Приятелю! Сложи си очила!
Останалото... Господ ще прибави!

(Птицата в теб)
Ясен Ведрин

понеделник, 10 август 2015 г.

НЕИЗБЕЖНОСТ

Неизбежно е. Времето случва
непредвидени нощи и дни.
Най-успешното - често закучва,
преградено с високи стени.

И човекът с едната надежда
търси изход и гледа напред.
Всяка капка от разум изцежда.
Всяка брънка в смутения ред.

Неизбежно е. В твърд дуализъм
битието свой ребус реди.
Днес си скъсваш последната риза.
Утре - с вяра мечтаеш звезди.

Днес въздишаш в поредната драма.
Утре пееш в разцъфнал копнеж.
А в света - между "има и няма" -
този устрем не можеш да спреш.

Неизбежно е... Филмова лента
във която си главен актьор,
а играта ти следва момента -
мисъл, действие, удар, отпор...

Но накрая - живяното време,
като ценен в Живота урок,
Вечността ще превърне на семе,
приютено в тефтера на Бог.

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

събота, 1 август 2015 г.

СЪБИРАЧЪТ НА СЕНКИ

Да благодариш на Светлината със 
сянката си - значи да напомниш на Бог, 
че си пръст от пръстта, а не дух от Духа!

Събирам сенки, братко мой!
Светът е сенчест по принуда.
Дали ще бъдат чужд и свой -
от всички следва мрачен удар.

Скръбта на светлите лъчи
е винаги една и съща -
Доброто лошо да горчи,
когато спре да се възвръща.

В следи без дъх и без душа
или пък знаци, уж модерни,
едва ли ще се утеша,
щом търся верни сред неверни.

Монетата със своя звън
ще стопли ли ръка на просяк?
Дали, угаснала навън,
свещта напомня само восък?

Събирам сенки цял живот
от безлюбовни силуети,
забравили, че има свод,
а слънцето му щедро свети.

От жестовете им боли
и никога не отболява,
а няма кой да изцели
сърцето от тъга такава.

Че "жест" напомня за "жесток"
и сянката - за зъл зачатък,
а Вяра, Истина и Бог
остават някъде оттатък...

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

неделя, 26 юли 2015 г.

РАВНОСМЕТКА НА ПЕТДЕСЕТ


(само един ден преди това)
  
Побеля ми брадата...
И какво от това?
Стигнах своята дата
с ведър къс синева.

Петдесет е изглежда,
половинка от век.
Изживях го с надежда,
че съм просто човек.

Може би ще старея,
но оставайки млад...
Още мога да грея
сред житейския хлад.

А моливът с тефтера
чакат смисъл свещен,
преживяното - вчера,
утре пак да е с мен.

Неподвластен на дните,
като късче скала,
да преборя вълните
от безброй теглила.

И с утеха, че още
имам Вяра и Път -
следвам лъч полунощен
към Зорница отвъд.

Ясен Ведрин
(Стефан Главчев)

сряда, 22 юли 2015 г.

ЖИВЕЙТЕ, ОЛИГАРСИ И ЦАРЕ!

Не вярвам на измислици от мрака
в гласа на олигарси и царе.
Добро от тях днес никой не очаква,
щом бедно е живял и ще умре.

С трохи се хранят уличните псета,
но с тях не се залъгва скръбна чест.
В очите на една старица клета
сълзата е присъда и протест.

Кого ли ще излъжете, кого ли,
лекета зад излъскан целофан?
Заучихте лукавите си роли,
напръскани обилно със рефан.

Да мамите тълпите оскотели,
че имало в тунела светлина...
А вашите невидими тунели,
видя ли някой, пълни със злина?

Веригите съзря ли на Мамона,
сърцата ви до лед окаменил?
Какво тук значат няколко поклона,
щом своя рай до гроб си придобил?

Какво тук значи съвест, чест човешка,
щом слабите си стъпкал във калта,
а после от съдбата си купешка
ги мамиш със лъжлива доброта?

Богатият нима нахрани Лазар,
когато в своя дом се весели?
Проказа сте! Невидима проказа,
която Бог отказва да цели!

Беднякът - поруган ще си отиде
и в Рая Авраам ще го теши...
Но кой от вас съдбата си ще види
сред всичките низвергнати души,

и там да иска капчица утеха
за ужаса от огнения ад?
А бездната да връща като ехо
гласът на лицемерната му смрад...

Не вярвам на измислици от мрака!
Живейте, олигарси и царе!
Добро от вас днес никой не очаква,
щом бедно е живял и ще умре!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

ДВАЙСЕТ ЛЕВА...

Беден старец пресмята трохи.
После в шепите дълго ги гледа.
И в хастара, прояден с бълхи,
пъха дребната своя победа.

Двайсет лева. Все някакъв кяр.
Повишение зорлем дочака.
Ще отиде сега на пазар,
а светът ще усмихне добряка.

Да си купи сънуван колбас...
Стига вече със ситната леща.
"Хайде! Плащам с парите си аз!
Дай ми скъпата шунка отсреща..."

Умореният в кишата пес
нека косъма сив да заглади...
Двайсет лева са светлото днес
за години, преминали в клади.

Глътки вино. Бутилка мерло.
Не за комка, а тъй - за живота.
Утре пак ще е същото зло.
Днес обаче си има банкнота.

Беден старец усмихва се. Сит.
Утешен. Като в притча за Рая.
А от тъмното бъдеще, скрит,
алчен хищник загробва му края.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

ГЪЛЪБИТЕ ПЛАКАХА...

На улицата с дребните сърца
отново свирят струни уморено.
В калъфа на цигулката - перца
от гълъби, накацали смирено.

Трепери вече вдигнатият лък.
Едвам се плъзга звуци да извлича.
Търчат тълпите в своя рахатлък.
Не спира никой. Всеки го отрича.

Адажиото пак ще му е хляб.
Бутилка вино - плачещите ноти.
Цигулката прибира. Вече слаб.
В калъфа няма никакви банкноти.

Е, гълъбите плакаха поне!
Дори мечти му дадоха в отплата...
Прибрал перцата в празно портмоне
си тръгва цигуларят в тъмнината...

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

ГЪРБУШКОТО

“Ти целият скован от злоба си,
о, шумен и разблуден град...”
Хр. Смирненски

Притиснат в градските обятия,
в един дъждовен, кишав ден,
продава своите разпятия
гърбушко сив и състарен.

А клиентела се нарежда
да пие сутрешно кафе
и бегло някак си поглежда
в червеното му кадифе.

“Днес вярата е дефицитна!” –
прошепва той, но бива чут.
След миг опашката сърдита
решава да му бие шут.

“Глупако! Махай таз сергия!
Разбрахме те, че търсиш жал!
Ония, другите, с просия
дори не са на твоя хал!

Не се прави на Квазимодо –
това не ти е храм в Париж!
Махни се, не дразни народа!
Ти тука просто не вървиш..."

Не случил никак на симпатия
гърбушкото трепери в страх.
Ритник... и всичките разпятия
изхвърчат всред ехиден смях.

А той, пълзящ по тротоара,
опитва да ги събере.
О, Господи! Придай му вяра!
Пази го, за да не умре!

Във сиви локви се оглежда
снагата на безлунна нощ.
Изчезва всякаква надежда
за вяра и подхвърлен грош.

Запомнил смеховете, хулите,
прибрал сергията в торба,
гърбушкото си трие скулите...
В разпятие – една съдба.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

събота, 18 юли 2015 г.

НА ТАЗИ ДАТА...

На тази дата Левски се роди.
И много други - също са родени.
Но с летвата на Времето - Бъди! -
едва ли всички те са преброени.

Бъди Апостол, Знаме и Завет! -
ще сгрее духом само неколцина.
Останалите - роби в черен гнет
не търсят пример, дело и светиня.

Не иска скотът жребий бележит,
но друг посоки вечни да белязва,
а той да е свободен и честит
та в кръчмата за Левски да приказва.

А летвата - дори и да стърчи,
под нея цяло племе ще премине.
Къртицата не може да хвърчи,
а само пръст с устата си да рине.

На тази дата смисъл се роди.
Фенер сред непрогледното мъртвило.
С въже да ги издърпа - към звезди...
Но сплете се въжето до бесило...

(Възходът на падението)

петък, 17 юли 2015 г.

ЗНАК ОТ СЪДБАТА

Може би е от съдбата знак -
да остана в мислите самотен.
С невъзможен за сърцата праг -
непрекрачван, като стръмна кота.

В поривите - като стар орел,
уморен от реене в простора.
Синьото безвремие приел -
белегът на своята умора.

В болката - подобен на мъдрец,
а в скръбта - със дрипи на отшелник.
Злобите приел като слепец.
Празниците - като празен делник.

Скрит от всяка хорска суета,
горе - във дома си непристъпен,
къпя се с вълни от самота.
И от мъдрост също съм окъпан.

Слизам мимолетно със слова
да блестя в тълпите многолюдни.
И отново в чиста синева
се издигам с мислите абсурдни.

Може би е от съдбата знак.
Мълния съм. Стрелвам се съдбовен.
Блясвам мигновено в нечий мрак.
И си тръгвам. Винаги виновен.

(Тленен остатък)

ЕФИАЛТ

(по вдъхновение от филма "300")

От страх човекът сто пъти умира,
до смърт ако случайно приближи.
И уж потеглил - тягостно се спира
в поклон пред десет хиляди лъжи.

И става смутен блясъкът на ножа
с простряно до сърцето острие.
Тъй скъпа е едничката му кожа!
Тъй сладко е едното битие!

Гърбът си струва, ако се прегърби.
Главата, ако в миг се поклони.
Фалшивото е изборът без скърби,
макар от него страшно да вони.

Смъртта е изход. Някъде, оттатък...
Мнозина я посрещат със сълзи.
А червеят, подобно на змията,
научил се е само да пълзи.

Дори да си добави - ден, година,
или с измама да се позлати -
без образ е омразната гадина,
без всичките божествени черти.

От страх човекът сто пъти умира.
Поне веднъж със чест да би умрял!
Че Вечност от Небето се събира,
а тленното - от лепкавата кал...

(Тленен остатък)

ГРАФИТ

Надраскани, отминаха годините.
Картини, нарисувани с размах.
Оставиха си сивото причините,
подобно пласт от пепел или прах.

Мечтите ми, по детски непресторени,
не се сдобиха с цветен акварел.
Графитен вятър вееше отгоре ми,
напомнящ вулканично за предел.

И някак си, уплашен от гротеската,
престанах да рисувам... Просто спрях.
Не бях светец, застинал върху фреската.
Злотворец също зная, че не бях.

От сблъсъка на бялото и черното
годините сивееха зад мен.
Но вярвах все така в неимоверното
и исках в цвят да бъда сътворен.

Надраскани, отминаха годините.
Животът бе тефтер, а не статив.
А сивото, събрано от причините,
втвърди се до графита на молив...

(Тленен остатък)

ОРИС

Колко често въздъхвам те ничком,
моя орис с невидим печат...
Как мечтая, подобен на птичка,
да летя над самотния свят.

И с крилете лъчи да докосна -
бели облаци с бял благослов.
Да намери душата ми остров.
И дори остарял - да съм нов.

В дъждовете им - чист да се гмурна,
като котва, която лети...
Да отпия небесни чучури.
Да отворя вълшебни врати.

И от химни духът да сияе,
както изгревът трепка червен.
А детето у мен да играе
на мечтата с мига уловен.

Да съм радост - за всички и всичко...
Светъл празник. И смисъл възпят.
Колко често въздъхвам те ничком,
моя орис с невидим печат...

(Тленен остатък)

неделя, 12 юли 2015 г.

ПО ЕДИН САЛИЕРИ...

Всеки Моцарт си има по един Салиери,
в реквиеми от скръб да кърви.
Ако птицата волно крилата разпери –
бяс влечугите в миг ще взриви.

От Каин – завистта, от Кайафа - лъжата,
с бесове за съветници – бол,
не е спирал отровният зъб на змията
своя зъл и жесток произвол.

Всеки плюс среща минус. Всяко "про" има "анти".
Тъй злочесто векува светът.
И утеха намират всички живи таланти
не отсам, а посмъртно... Отвъд.

Затова не се радвай, че някой лукаво,
днес за кратко ти сваля звезди -
че дори във едното петбуквено "браво"
пак змията оставя следи.

С пълна чаша творецът своя жребий отпива -
- да е в тъмното лъч светлина,
но отровата смазва, съкрушава, убива
щом зад нея стои сатана...

Зад творящата Вяра дебнат хищни невери
и пред Дарът - бездарници сто.
Всеки Моцарт си има по един Салиери.
Буря - всяко зелено листо.

(Тленен остатък)

вторник, 7 юли 2015 г.

МАЛКО МОМИЧЕ

Паметта ми е малко момиче.
Свои приказки нежно шепти.
В стари спомени ходи да тича
и отваря самотни врати.

В късни нощи безсънна се взира
и с луната говори дори.
В отлетялото смисъл намира.
В изгорялото - още гори.

На годините - детски се смее.
В бели рози надежди тъче.
И ме вика в следите след нея -
да съм нейното светло момче.

Чудотворнице! Ах, не умея
своя бяг да обърна назад!
А сърцето си искам да сгрея
след последния жълт листопад...

Протегни ми ръка! Възвърни ме!
Може би още имам мечти.
Малко есенен, повечко зимен -
но за теб още летен почти.

(Търсач на бисери)

ЖИВЕЯ, СЛЕДОВАТЕЛНО МЕЧТАЯ

Животът ни ще свърши точно там,
където скръб мечтите ни попари -
щом няма за душите светъл храм,
и липсват за очите ни олтари.

Какво би бил художник без статив
или пък скулптор без длето в ръката?
И кой от нас нарекъл би щастлив
най-сивия нюанс на сивотата?

Какво ще бъде птицата в кафез
или с крила, прекършени без време?
А изборът, убит с едното "без"
дали сърцето лесно ще приеме?

Родени в гравитация - тежим.
И трудно някак мисълта полита.
На всяка орис - себе си дължим,
и щастието - в глътка неизпита.

Напук обаче, в смелите мечти,
животът своя смисъл ще намери,
дори една от тях да заблести,
а други да издъхнат до химери.

Защото мъдростта ще прошепти:
Живея, следователно, мечтая!
И пълен е със хиляди мечти
животът от началото до края.

(Търсач на бисери)

ПОСВЕТЕНО

Само ти танцуваш с грация на лебед.
Път са ти звездите, а небето - хребет.
Слънчева се гмуркаш, лунна се усмихваш.
Изгревно тревожиш, залезно утихваш.

Само ти умееш да плетеш с лъчите.
Кошнички от вечност - с шепот от тревите.
Люлякови клонки - с лист от трепетлика.
Лебедова песен - с дъх на перуника.

Само ти живееш, докато умираш.
В чувствата се лееш - в стихове извираш.
Скрита като притча - с мъдрост утаена.
Явна като пламък - в огъня родена.

(Търсач на бисери)

БИСЕРНА МИДА

В загадките на своята вселена
душата ми седефена струи.
От пясъка на дните уморена
не иска вече нищо да брои.

Числата са излишната умора
да търся повторяемост и знак.
С надежда, че от хилядите хора
ще види някой светлия ми бряг.

Един да ме потърси като смисъл,
че чудото се случва, ей така -
дарява мида нежния си бисер
на нечия протегната ръка.

И не пари желае за отплата,
но само лъч в усмивката добра...
Тъй дълго проумявах светлината,
и някак си успях да я прозра.

Най-светлото е толкова достъпно.
Най-чудното - на крачка или зов.
В една Любов животът ни се къпе -
най-вярната и истинска Любов.

И сигурно, преди да си отида,
разтворил бих черупките докрай -
и бисерът в една щастлива мида
да дам на всеки с вечното: Отдай!

(Търсач на бисери)

понеделник, 6 юли 2015 г.

ПИЯ ПОНЯКОГА...

Пия понякога. Чашата пълня до горе.
Пали ме виното. После в дъха ми горчи.
Спомен от някоя стара любов ме преборва.
Тръшва ме мигом. И тъжна душата мълчи.

Пия понякога. Виното смесвам с отвари.
Биле омайно по старите рани дъхти.
Пламва загадъчно наниз от златни пендари.
Скърцат отворени дъбови тежки врати.

Пия понякога. Грабва ме песен прощална.
В топлите халища зъзне сърцето от студ.
В огън треперя. И вятър ме вее печално.
Тиха раздяла, а сякаш е гръм от барут.

Пия понякога. Грабва ме старото време.
Влачи ме, блъска ме. Всичко разнищва във мен.
Вино съдбата е. Нека ума ми превземе.
Вино животът е. Нека умра напоен.

(Неиздъхнали спомени)

ОСТАНАХ ЛИ?

Останах ли за теб неразгадаем,
енигма от прикрита самота?
Една любов, изпросена назаем
и куп недоизказани неща.

Останах ли в мечтите ти стихия,
която невъзможното твори?
Невинното ти утро да открия
и с дъх да те загърна призори.

Останах ли ти нежно постоянство,
от спомена - горещите следи?
На мислите ти приказното странство
в двореца от мъждукащи звезди.

Останах ли ти трепет и надежда,
огнище за несбъднатите дни?
Дъжда послушай, в капки как изцежда...
Останах... И те моля - остани!

(Неиздъхнали спомени)

ЗАЩО ТЕ ОБИЧАМ?

Защото си и прилив, и стихия!
Защото си и огън, и вода!
Защото във безкрай ще те открия,
дори да нямам никаква следа!

Защото са ръцете ми въжета,
с които връзвам стихове-платна!
За да преплувам цялата планета
в копнеж по твоя дъх и светлина.

Защото са очите ми маяци,
претърсващи за теб нашир и длъж.
Защото ти ми даваш нежни знаци -
във жарък пек или в проливен дъжд.

Защото е сърцето ми дълбоко -
и там се вливат в чист водовъртеж -
въздишката от всяка твоя болка
и трепетът от всеки твой копнеж.

Защото си дарена с миг от вечност.
Превърната във вечност на мига.
Безкрайно близка в своята далечност.
Тъга във радост. Радост във тъга.

(Неиздъхнали спомени)

АКОРДЕОНЪТ

На спомените с белите клавиши
засвирва в мрака стар акордеон.
И песен от изтръгнати въздишки
сред мислите намира си подслон.

Не те покрих под було от забрава.
Сърцето твоя лик не утаи,
дори когато бурно разпилява
копнеж и блян, палитра и бои.

Научих любовта да композира.
Да пише ноти с капчици сълзи.
В мечтите ни безумна да се взира.
В следите ни самотна да пълзи.

Да търси смисъл в тъжния спектакъл,
след който се разпада всеки грим.
Един актьор, така и не дочакал
на сцената мига непостижим.

От всяка болка да извлича стонът,
когато бъде шепот недочут.
Досвирва песента акордеонът
с лице на клоун и поклон на шут.

(Неиздъхнали спомени)

неделя, 5 юли 2015 г.

ГОСПОЖО ГОРДОСТ!

Госпожо Гордост! Тръгвам си от вас!
Коктейла ви изтънчен не желая.
Пленихте ме на малки глътки страст.
И Адът беше с маската на Рая.

Словесните ви изблици желах.
Дори и бутафорната корона.
По вас не виждах петънце от грях
и бяхте за очите ми мадона.

Какъв ли беше този порив сляп
да ви последвам, тих като въздишка?
Защо ли бях пред думите ви слаб
и вързан с чародейната каишка?

От блясъка на вашите блюда
произхода сърцето си забрави.
Онези мои братя без следа,
които никой никога не слави.

Мизерници и псета в гъста кал.
Дори клошари, ровещи в сгурия...
...Задавих се с парченце портокал.
Коктейла ви не мога да изпия.

И чашата ви с цветното стъкло
не ща за взор пред моите зеници.
Дори да съм с излишно потекло -
все още съм с разтворени корици.

В душата ще изплача всеки стон.
На бедните сълзите ще избърша.
Госпожо Гордост! Сбогом! Без поклон!
Пред вас духа си няма да прекърша!

(Бакърена паничка)

ДОБРИЯТ ЧОВЕК

Той, добрият човек, е дъждовната капка.
Ще се слее със други в поток.
Заделил топла дреха, и последната хапка,
за да бъде ръката на Бог.

Той, добрият човек, няма в банката злато.
Не пътува със частен шофьор.
Но дори в битието, не толкоз богато,
свети слънчев в очите му взор.

Той, добрият човек, няма как да се скърши.
Жилав клон е духът му до век.
Щом повярва в идея - непременно я върши.
И успява... добрият човек.

Той, добрият човек, щом раздава - не губи.
И от корист не е повлиян.
В милостта е готов до живот да се влюби,
без да ще от делата си дан.

Той, добрият човек, семената си сее.
Не извръща очите назад.
Капка зов да не стига - точно нея ще влее,
и потокът ще рукне, възлят...

Той, добрият човек, няма нужда от сила.
Сам е силата. Устремът жив.
И да би се съдбата стократно стъжнила -
ще остане от вяра щастлив.

Той, добрият човек, още в мене ликува.
И у теб се събужда, нали?
Че в живота най-светлият смисъл си струва -
всяка болка да спре да боли.

(Бакърена паничка)

ЕЛЕГИЯ ОТ СЧУПЕНИ СТЪКЛА

Върти съдбата - тъжно, злополучно
елегия от счупени стъкла.
И няма спомен в локвите от ручей,
а само кал от мътни потекла.

Били са чаши. Нежни. Нестрошени.
Изпълнени с надежди и мечти.
А после - някак станали мишени
на чук, готов зловещо да трещи -

стоманен звяр, нарочен да строшава,
наричан благозвучно капитал...
И с неговата пъклена разправа
животът неусетно потъмнял.

Горките, неспособни да се гънат,
запазвали честта си в страшен гнет,
че по-добре е бедни да потънат,
наместо да са стока с етикет.

Но знаели ли крехката си същност
с прозрачни, тънки, девствени стени?...
Без милост капиталът ги затръшнал
и слушал всяка как от жал звъни.

А после се закискал с цяло гърло.
Бил най-велик. Наричан капитал...
Готов да се стовари злобно, върло.
Или да се усмихва във локал.

Разлял си ром в елитна стъклария.
Напил се във безпаметен запой...
А стъкълцата - в черна орисия
потънали сред мътния порой.

(Бакърена паничка)

БЛИЗОСТ ОТ БЛИЖНИЯ

Грешен свят! Кой оплете те в низост?
Кой събори душите в калта?
Днес потърсих в съдбите ти "близост" -
дума светла от древни лета.

Ти предложи ми начин престижен -
със салони и лъскав паркет.
Да открия сред хората "ближен",
сиреч - близък и с вярност заклет.

Близостта ти бе толкоз фалшива -
бутафорно-измамна стена,
зад която зеници присвива
древен урод, злодей, сатана...

Хора близки - в сърцата далечни,
сякаш зейнала пропаст от хлад.
Уж докосват се, уж са сърдечни -
а пък то - преживян маскарад.

Не намерих в съдбите ти "близост".
Светски хроники - колкото щеш.
Лешоядно сърцата пронизал -
си зловонен сред своята леш.

Богу моля се, в мъка угрижен
и гласът ми от святост трепти:
Дай ми близост, родена от ближен!
Дай ми обич, в която си Ти!

(Бакърена паничка)

НА ПЪТЕКАТА КЪМ ПРОПАСТТА

Пътеката, осеяна със рози
се спускаше надолу, в пропастта.
А дяволът приемаше залози
и весело подсвиркваше с уста.

Бе сигурен - човеците ще искат
пари и слава, суета и власт.
В тълпата бясна, гдето се натискат
и хиляди желаят го със страст.

Залозите обаче не вървяха.
Та кой оспорил би съблазънта?
Треперещите бесове мълчаха
и гледаха безумни в пропастта.

Но ето, че бедняк един отказа
за дяволските рози да крещи.
А пратеник от Бога го беляза
в сърцето си Христос да въплъти.

И тръгна той, нагоре, в планината,
с очи възлюбил Светла Канара.
Но в този миг го сплаши Сатаната,
разперил мрачен черните пера.

“Къде си тръгнал? Кой ти позволява
от моята съблазън да страниш?
Нима отказваш мен и мойта слава?
Нима не искаш да ми угодиш?”

Уверено беднякът му отвърна:
“Отрова има в твоите цветя!
Но Бог ми даде инак да ги зърна -
че с тях човек достига в пропастта!

Защо са ми парите ти фалшиви,
с които нямам Вечния Живот?
Не искам дял със твойте нечестиви,
ни почести, ни слава, ни имот!

Махни се, Сатано! Не ме възпирай!
Не ще се върна! Даже да боли!
Наместо твойте рози аз избирам
на Господа венеца от бодли!”

Юмрук невидим дявола събори
и мигом там бедняка освети.
А злият дух, без нищо да оспори,
във пропастта отиде да крещи.

(Птицата в теб)

ЛЪЧИ ОТ ГОЛГОТА

Всяка рана кървящо боли
и плачът за утеха го няма.
Радостта - до троха се дели,
но скръбта е подобна на яма.

Неудачата среща стена,
а късметът - на пир се споделя.
За успеха се плаща цена -
тъжен кръст или гнусна постеля.

Всеки пише съдбата си с кръв -
между гвоздей и змийска отрова.
Изкушава в короната стръв,
а Христос се докосва с окова.

И човекът - съдбата избрал,
пише своята вечност от вяра.
През отвъдното робът е крал,
а пък кралят е люспа на звяра.

Всяка истина в болка горчи.
И болейки - до ужас разкъсва.
Но напомня Голгота с лъчи,
че единствено в смърт се възкръсва.

(Птицата в теб)

ФЕНИКС

Възкръсна ли от тъмни пепелища,
разпери ли крилете птица в мен,
премина ли през тягостното нищо
за нещо, от което съм пленен,

разчупя ли тъмничните окови
от всеки кръг на ада оцелял,
изпия ли реките от отрови
с дъха, останал в устните ми цял,

премина ли през сенки невитални,
през шепнене и крясъци отвъд,
надмогна ли над ужаси реални
с духа, крепящ едничката ми плът,

изригна ли над всички тъмни страсти,
със огън, неподвластен на води,
родят ли се от мене пирокласти
и облаци, летящи към звезди,

тогава ти, Любов, си ме родила,
да бъда твоят феникс в пепелта,
и воден от небесната ти сила,
да кажа, че си жива и в смъртта.

(Птицата в теб)

АЛЕЛУЯ!

Когато от душата ти сълзи
и болката приижда като струя -
едничката си вяра запази
със оня светъл възглас: Алелуя!

Утеха само Той ще ти даде.
Не мога аз сърцето ти да чуя.
Вдигни очи към светлото Небе
и искрено извикай: Алелуя!

Скръбта задържа пориви, мечти
със възела на яката си сбруя.
Не падай духом! Свята ще трепти
душата от гласа ти... Алелуя!

Аз друго нямам. Давам ти крила!
И нека със стиха си в теб нахлуя -
че птицата със вяра би могла
до Бог да се въздигне...
Алелуя!

(Птицата в теб)

петък, 3 юли 2015 г.

ДОСТИГАШ МЕ!

Прегръщай всички мои ветрове,
които ме разнищват като хали.
Бял жерав отсред тях ще те зове
да помниш колко много сме си дали.

Реките ми изпивай с тиха жар,
за да разголиш техните корита
и в извори откриеш зов и дар -
смълчана нежност или обич скрита.

Откъртвай ми скалите в земетръс,
дори като една въздишка кратък.
А после ме събирай - къс по къс...
Да бъда твой, едничък, без остатък!

В небето ми накрая се взриви.
Презоблачен - дъхът да те издига.
И щастието в мен ще промълви:
Достигаш ме!
А все не ми достига...

(Сбъднати предчувствия)

ДА ТЕ ОБГЪРНА...

Да те обгърна...
С вечно постоянство,
в което се преливат светила.
От изгрева на бурното ми странство
до залеза над млечната мъгла.

Да те обгърна...
В стих да те въздъхна,
тъй както бриз се втурва към платна,
и с шепота на прилив незаглъхнал
очаква знак от плуваща луна.

Да те обгърна...
И да те напиша
по мидени черупки и скали.
Брегът ти в мен вълната да въздиша
със блеснали по гребена стрели.

Да те обгърна...
Теб и нищо друго.
Потаен остров, гален от море.
И в дебрите на погледа ти смугъл
любов от вечност да ме прибере.

(Сбъднати предчувствия)

БЛИКАЙ В МЕН!

Бликай в мен от изворни предчувствия.
Пръски нежност погледно излей.
В лодката усмихната на устните
звънките си пориви разсмей.

Тичай пълноводна през градините.
Ручейна преливай над треви.
В зов ще те въздъхнат детелините.
Утрото ми ще те промълви.

Бликай в мен, дори с прелели устия.
Нека обичта ме процъфти.
Всичките ми изворни предчувствия
сбъдвай, както можеш само ти.

(Сбъднати предчувствия)

АНГЕЛСКИ СМЯХ

Аз не искам да бъдеш прелистен роман
със затворена страница в края.
Днес протягам ти своята искрена длан
и не спирам за теб да мечтая.

По ръцете ти бели радостта ще чета -
да намирам утеха и смисъл.
Знам, че ангел небесен, дошъл през нощта,
редовете във теб е написал.

Не с писалка и молив, а със звездния прах,
който сипе се бляскав, вълшебен.
На звездите щастливи той е светлият смях.
Онзи лъч, че оставам потребен...

Аз не искам да свършвам този прочит докрай!
Тръгвам... Нека поне те прегърна!
Още малко от своята радост ми дай!
Смях от ангел... Преди да се върна...

(Сбъднати предчувствия)

четвъртък, 2 юли 2015 г.

ЛАУРА

Не рискувам с красива утопия.
Всяко сбъдване плащам на кръст.
Помъдрях от пробождащи копия
и претръпнах за болка и мъст.

Неизменно блестя гилотината
над извечния мой идеал.
И протегнал ръце към мнозината
пълних шепи с възторг и печал.

За корона ми служеха шипове
и главата ми с тях прокърви.
Не изпросих утеха със хлипане.
Не помръкнах от тежки мълви.

Камък бях. Претъркулен до свършека.
Извор бях - не за всички пенлив.
Пита бях. И ми ядоха къшея,
от сълзите навярно горчив.

Но в предела на всяко умиране,
като зрънце, дълбоко в пръстта,
ще ме спомни мигът за намиране -
златна лаура с вечни листа.

(Птицата в теб)

КАТО ВЯТЪРА

Все по-често пронизва ме болката вляво
и сърцето напомня за тялото тленно.
Аз живях като вятър. Сега ми остава
да потърся следите на всичко безценно.

Не строих за чедата си дом с керемиди.
На чешма не написах послания тежки.
Бях невидим, а исках светът да ме види.
Ангел бях, но уви, ме разбраха човешки.

Влюбен в слънцето бяло, раздало лъчите,
влюбен в облака - дъжд по земята изплакал,
аз поисках да дам светлина на душите,
да изтръгна сърца от коптора на мрака.

Казват, думи съм писал и с думи съм страдал.
Тъй видели са моите жертви небесни.
Дух оставих ви, хора! С Дух преборих се с ада!
С Дух изпълних крилете на моите песни!

Керемиди се чупят, домът ще се срине.
И чешмите пресъхват. Яде ги ръждата.
Но Духът - Той не може във тлен да загине.
И свободен е вятърът - чист в синевата.

Все по-често пронизва ме болката вляво
и сърцето напомня за тялото тленно.
Аз живях като вятър - не за земната слава.
(И надявам се туй да ми бъде простено!)

(Птицата в теб)

ДАР

Когато се износя като дар,
тъй както девет месеца - родилка,
ще бъда на молитвите - олтар,
за раните - намерената билка,

за болката - утеха от слова,
изстрадани във пещ неугасена,
дори и на пътеките - трева,
от капките на утро оросена.

Дъхът ми нека всякога таи
какво и колко болката си струва.
Търговецът обича да брои,
но вярата с пари не се купува.

Един с омраза ще ме прокълне,
а друг - скръбта ми люто ще одумва,
но някъде - до сетен час поне,
сърцето ми искрите си ще лумва.

И както Бог в ръцете Си - от пръст
направил е Адам да оживее,
така чрез думи, раждани на кръст,
духът се вдъхва, за да не изтлее.

Когато се износя, в теглила,
дано изплаче рожбата ми в бяло.
И серафим с разперени крила,
да я бележи с вечност...
За начало...

(Птицата в теб)

ДА ОСТАВИШ СЛЕДА (ВЕРУЮ)

Надеждата е Хлябът на душата,
а Вярата в Исуса е Солта.
Разчупвай я на къшейчета, братко,
и дай я на страдалците в калта!

Раздавай щедро, докато те има!
Последната трошица дай дори!
И Огън на Любов непобедима
ще пръска от сърцето ти искри!

Не се плаши, че вече сме малцина
свидетели Христови на света!
Все пак оставихме следи в пъртина -
за Огъня, за Хляба, за Солта!

Те няма да се свършат във сърцата.
Ще бъдем щедри до самата смърт.
Ще храним без да чакаме отплата.
Ще ходим там, където няма път.

А склопим ли очите си накрая -
ще блесне във душите ни звезда.
И светъл глас ще ни шепти от Рая:
"Блажени сте! Оставихте следа!"

(Птицата в теб)

сряда, 1 юли 2015 г.

МАРИЯ МАГДАЛИНА

Свил злокобни очички някой гледа със гнус -
как виновна пред всички тя докосва Исус.
Под съдраната дреха от съблазън лъсти.
Пожелала утеха - иска Той да прости.

Колената отпуска. Разпилява коси.
От очите й рукват плахи, тъжни сълзи.
Пред Христос се навежда и изцежда от съд
за сърцето - надежда, и за вярата - път.

Фарисеят трепери в злоба, ужас и стрес.
"В моя дом ли намери да ме правиш злочест?
Ти, която си мръсна, и мърсуваш за зло
как пред прага ми лъсна с благовонно масло?

Нека в ада да гниеш! Нека Той те срази!
Няма как да изтриеш своя грях със сълзи!
Гали Господ косите... Той е сигурно луд.
Тора май не почита, та разпалва ме смут.

Ако беше учител или пратен пророк
в мойта свята обител би напомнил за Бог.
За Содома, Гомора, и за Божия Гняв,
който грешните хора порази величав..."

Господ в миг се обръща и му казва на глас:
"Влязох в твоята къща, и съм Истинен Аз!
Нека питам те честно, а пък ти Ми кажи -
опрощаваш ли лесно, ако друг ти дължи?

Кой по-силно обича и е верен до гроб?
Този който обричаш със пари във вързоп
или оня, комуто би дълга опростил?
Как сърцето ти смутно гледа с поглед немил?

Много тя ме обикна. Много Аз й простих.
Щом душата й бликна - още повече бих...
Тя с елей Ме помаза, и сълзите си втри.
Бог ли тебе наказа, че греха й покри?"

...Ранно утро. Градина. Празен гроб и мечти.
Тича пак Магдалина своя Бог да светй.
Възкресен и прекрасен, Той любов й мълви.
В женски шепот неясен се отронва: "Равви!"

(Бакърена паничка)

УТЕХА ЗА ПРОСЯКА

“Синко, спомни си, че ти си получил своите
блага приживе, така и Лазар злините;
но сега той тук се утешава, а ти се мъчиш...”
(Святото Евангелие от Лука 16:25)

Души, облечени с бездушие, минават всеки ден оттам,
където връз чердженце сгушен стои човечец куц и ням.
Не може той да се обади – затуй с табела ги зове.
Да бръкне някой, да извади, да пусне там стотинка-две.

Уви, навярно неграмотни, те надписа му не четат.
И сигурно са безимотни, а и парите им са кът.
Не! Друго вижда той, горкият – банкноти с едър номинал.
Да имаше една от тия – цял месец с радост би живял.

Но има си закон в живота. Закон за всичките пари.
Банкнота търси се с банкнота и иска да се уедри.
Ръцете бедни се презират. На тях петачета им дай.
А тя в портфейли се прибира и дава на човека рай!

Хартия търси се с хартия, металът търси се с метал!
Каква ужасна орисия! Мизерия и капитал!
Не чакай друго, о, бедняче! Недей да мислиш за пари!
Бъди доволен на петаче и на Исус благодари!

Че притча Господ е изрекъл за Лоното на Авраам!
И в него ще отиде всеки, що бил е Лазар, куц и ням!
А тия с едрите банкноти, с имота, с многото пари
ги чака пъкълът и злото, где огънят ще ги гори!

Затуй минават те надменни! Затуй не виждат твоя зов!
Сърцата им са заслепени и нямат Божия Любов!
Но ти не страдай, че нехаят! Сълзите бързо избърши!
Защото скоро идва Раят за всички Негови души!

(Бакърена паничка)

ПЛАЧЪТ НА ПОЕТА

Не търсете у мен черногледия,
уж, че гледам с очите си зло.
Аз не съм ви щастливата медия
зад прозрачното тънко стъкло.

Но съм плач, сътворен от въздишките,
който в рими се рони пред вас.
Нося в себе си слово за низшите,
покрусени от вълчия бяс.

Като камък, захвърлен към пъклото -
тъй върти се безбожният свят,
и на бедните хорица мъката
се превръща в зловещ Голиат.

Боздуганът им носи крушения,
а ботушът ги смазва, руши.
Премълчават скръбта си лишените,
а сърцата бутилка теши.

Като наниз от тъжни разкрития
битието е втора ръка.
Няма гладният вяра от сития,
нито злият в окото треска.

Полудял херувим с богофобия
е затиснал души с похлупак.
И живеят в държавата Робия
слепи роби под крепостен мрак.

Та за тях аз си кътам кандилото.
В малко пламъче лъч да блести.
Щом залезе светът, там, зад билото -
миг след него ще грейнат мечти.

Като глътки за жажда неистова
Бог ще плисне Небесния мях
и ще свършат последните листове,
над които сълзите си лях.

(Бакърена паничка)

С БОГОМ...

Ще може ли светът да ме остави
с едното "сбогом" на изпроводяк?
Да чезнат в мрака страстите дребнави
и всичката им пошлост на рояк...

Да си отидат пъстри панаири
с търгашите на пръст и гнусота,
и да замлъкнат шумните клавири
по всички съблазняващи места.

Тъй много ли душата ми поиска -
покоят от едната тишина?
На кой ли друг от този свят му стиска,
за да плати горчивата цена?

Ела със мене, братко! Да сме двама!
Възвишеното винаги е връх!
А долу в низините е измама,
пленяваща сърце, очи и дъх.

Содомска лъст и евтини поклони.
Разкъсани парченца от морал.
Царе, но със ръждясали корони
от оня, демоничния метал...

Една безлична участ. Принизена
да диша всеки мръсен прахоляк.
И сгърчва се душата, просълзена,
че не това е светлият й бряг...

Добрата участ нека ме намери
по стръмното, над този свят жесток.
И ще пристъпя вечните си двери,
защото "сбогом" ще рече: Със Бог!

(Бакърена паничка)

вторник, 30 юни 2015 г.

ДИМ ОТ ГОРЯЩО КАНДИЛО

(разговор с българската аристокрация)

Аз, госпожо, не съм от елита!
Нямам ценз и добри маниери.
По бунища душата ми скита
и се храни с каквото намери.

Поизмъчих си доста езика,
но остана ми прост етикетът.
С вас не ставам за лика-прилика
и смущава се в мене поетът.

Имам евтина муза, не крия.
Вдъхновяват ме сиви клошари.
Ако някъде хвърлят сгурия -
тя перото за стих ще опари.

Над едната ми медна паничка
дрънкат грошове. Падат въздишки.
Само с вяра живея, едничка,
но не гледам живота кръвнишки.

Оня Христо в дъха ми прозира,
(който в черната болест угасна).
Шепа стихове - с огън и смирна,
и душа - като цвете прекрасна.

С него погледът в плам озарява
битието, от мъка дръгливо.
Нямам нужда от друго тогава,
щом перото си има гориво.

Сиромах съм, госпожо! И нека
до смъртта все такъв да си бъда.
Че съдбата си среща човека...
Ту награда е! Ту е присъда!

Извинете за острите думи.
Те са дим от горящо кандило.
Няма нищо сега помежду ни.
А пък нещото? Вече е било...

(Бакърена паничка)

БОЖЕ, ОПАЗИ!

За тръна, които издраска душата ми...

Не поливай, братко, тръни на полето...
В тях не ще роди се ни едничък плод.
Даденото даром - винаги е взето -
риза или залък, дом или имот.

Че сърца безплодни в нищото са свити.
Сееш в тях нахалос чисти семена.
И напразно чакаш чудо под звездите.
Искрена усмивка. Лъч от топлина.

Не прегръщай, братко, тръни доверчиво.
Те ще те издраскат с шипове до гняв.
Сладкото в душата ще ти е горчиво.
Крив ще се усетиш. Даже да си прав.

В репея смокини никой не съзира.
Грозде от бодили никой не яде.
И защо, не питай, вярата умира,
щом от нея злият користи краде.

Още от Адама тъжна е земята.
Тръни я покриват. И от плач сълзи.
Та си нямам, братко, друго за душата...
Само тия думи: Боже, опази!

(Бакърена паничка)

БАКЪРЕНА ПАНИЧКА

Видях в съня си странно нещо.
Исус предрешен на бедняк.
Приседнал някак безутешно
встрани от богаташки праг.

Ръце протегнал, за да проси,
държащ паничка от бакър.
Без отговори, без въпроси,
дали си лош или добър...

И ето - скръцва там вратата.
Излиза богаташ с бомбе.
Навирил като кон главата
той гледа в сивото небе.

Отива да си купи вестник.
Дали да вземе и чадър?
След миг в краката му, отвесно,
звънти паничка от бакър.

"О, малко милост, господине!
Една паричка от сърце!"
"Не! Няма да ти дам, гадино!"
Аман от просещи ръце!

Пръждосвай се! От теб мирише!
Излязъл си от някой ров!
Не виждаш ли как тука пише,
че този дом е образцов?"

След тия думи с поглед бесен
отива злият богаташ
до будка да си купи вестник
с любимия му репортаж.

А просякът Исус излита
подобно пара изведнъж.
Небето скрива Го в молитва
с огромни тъжни капки дъжд.

Във бар човекът със бомбето,
отваря вестника засмян...
Отпива глътка от кафето
и хапва сладък кроасан...

Събужда ме дъждовно време.
Излизам бързо, без чадър.
Дано намеря просяк земен
с една паничка от бакър...

Дано в ръцете си позная
копнежът на Добрия Бог!
Не искам друго, не желая
във свят обречен и жесток!

(Бакърена паничка)

АСТРОНОМИЯТА НА БЕДНЯКА

Чернилката видях си на живота -
един безкраен космос, свит от студ.
И вместо да се радва със охота,
сърцето ми сълзи от страшен смут.

Не съм за слава и богатства лаком.
Палат не искам с лъскави коли.
Във джоба ако бръкна - ще е вакуум.
Дори банкнота там не шумоли.

Пред всеки ресторант ми казват: Чупка!
Съмнително ме гледат в магазин.
Мизерията като черна дупка
засмуква ме с копнеж необратим.

Звезди съглеждам. Тук и там. Блестящи.
От кино, лайф... От чалгата дори.
И те - голтаци. Даже и без гащи...
Къде държат си всичките пари?

Каква съдба! На космос ми прилича!
Със черни дупки, вакуум, звезди.
Навярно е една вселенска притча
за смисъла, оставен отпреди.

За скритият капан на битието,
във който пада всичко, що блести...
Бедняк съм аз, но с милост от Небето
чернилката ми Господ ще прости.

(Бакърена паничка)

понеделник, 29 юни 2015 г.

СИМОН КИРИНЕЕЦЪТ

Моят Господ залитна и се свлече встрани.
Див насилник Го ритна и Му кресна: "Стани!"
Кръстът глухо простена, сякаш имаше глас.
А с душа непростена, гледам, плачейки аз.

Над ребрата пребити бич отново плющи.
"Ставай, Царю честити!" - чувам някой крещи.
Но телесната сила в гръб разкъсан кърви.
Страда Господ в немилост. Как напред да върви?

Остър поглед ме стърже. "Идвай тук! Приближи!
Вдигай Кръста Му бърже! Той едва се държи!"
Тичам с ужас. Уплашен. Блесват броня и меч.
Поглед зърва ме страшен и приготвен за сеч.

Свивам някак чевръсто плаха гръд до корем,
и очаквам, че Кръстът ще ме смачка съвсем.
Тръгвам там. Без въпроси. В устни млъкнал смутен.
Чудо! Кръстът ме носи, като Дух окрилен!

Всяка болка порезна, всяка мъка и грях
тънат в някаква бездна, и пристъвам без страх.
Ти ли, Господи вечен, мойта грешност отне?
Ти ли, Който посечен, строполи колене?

Как гласът ми да викне и да чуят слепци,
че Кръвта Ти, щом бликне, мигом ражда светци?
Свършва пътят на хълма. Свалям Кръста от гръб.
Господ гледа ме мълком с поглед верен и скъп.

И отронва, обичащ, своя паметен стон.
"Зная как се наричаш. Ти си Моят Симон!
Кръстът сам те намери сред тълпите встрани!
Бог нарече те Верен и с Любов те плени!"

***
Моят Господ издъхна. А земята след трус
в тихо ехо заглъхна: Прославете Исус!

(Птицата в теб)

НЯМА КРАЙ

Няма много олтари в сърцето,
нито вяра от пепел и пръст.
Сътворено високо в небето -
то се ражда за обич и кръст.

Няма болки, докрай непростими,
нито рана, що вечно кърви,
ако свойте богатства незрими
всяка прошка докрай улови.

Няма гвоздей и черна верига,
от които духът окован,
да не може в копнеж да въздига
своя светло-спасителен блян.

Няма скръб и решетки железни,
ни килия за зов окрилен.
Даже сграбчен от хиляди бездни,
пак остава свободен от плен.

Няма край за лъчи от безкрая.
Там звезди не блестят под покров.
Само Тебе, Исусе, желая -
моя вечна, безкрайна любов!

(Птицата в теб)

НЯКОЙ ТРЯБВА...

Някой трябва все още да свети,
като малко кандило в нощта.
И безпътният в лъч да усети -
има смисъл все още в света.

Някой трябва все още да пръска
семенца от надежда добра.
Даже вятърът леден да блъска
и сковава ръце и пера.

Някой трябва все още да слиза
долу - в черната грешна земя.
И съблякъл едничката риза -
да загърне гърди, рамена.

Някой трябва все още да дава
на спринцовката кръвни телца.
И в живота - живот да оставя -
глътка обич за болни сърца.

Някой трябва все още на Кръста
да разпъва духа си свещен.
Да изпие отровата гъста.
Да плати - и за теб, и за мен.

Някой трябва все тъй да умира
и преглъща горчивия вкус.
Този Някой в сърцето извира -
само трябва да кажеш: Исус!

(Птицата в теб)

ВАРТИМЕЙ СЪМ, ЧЕДО!

Вартимей съм, чедо! Старият слепец,
който днес не иска с чудо да прогледа.
Тръгнал от иглата - карам до конец.
Слушай ако искаш. И драсни два реда.

Ирод беше нявга злият властелин.
Ироди да искаш - пълна е земята.
Ужким беше мъдър, сякаш е равин,
но със меч отсече на Йоан главата.

Имахме си още гордия Пилат,
но и днес е пълно с хиляди Пилати.
Мият си ръцете в черен маскарад,
а Христос бичуват в своите палати.

Анна и Кайафа дъхаха от бяс
и с отровни хули палеха тълпите.
Днешните са същи - сатани със власт...
И не се начудих как си ги търпите.

Юда ли забравих? Не бре чедо, не!
Той прибра кесия със душа лукава.
Днес му се покланят вси на колене
и архонт зоват го, да ги позлатява.

Вартимей съм, чедо! Сляп съм се родил!
На Христос се моля - сляп да се спомина!
Само Бог си имам, на сърцето мил,
и догде издъхна - нека сме двамина!

(Бакърена паничка)

В ЕДИН МАГАРЕШКИ БОДИЛ

Дори в един магарешки бодил
животът има вечният си смисъл.
Веднъж на този свят си се родил
и не роптай, че Бог те е орисал.

Защото и най-простите слова
отпосле имат мъдрост извисена.
Замръква суха в тъмното трева,
но сутрин е небесно оросена.

"Как трън, поете? - спориш може би -
Не виждаш ли? Магарето го плюска!
Ще свържеш ли човешките съдби,
с това, което никой не допуска?"

Допускам, ама кой да разбере!...
Идеята си нека да подхвана.
Един бодил се свързва най-добре
с възторга от библейската "Осанна".

С магарето - възвишен и любим -
Спасителят по пътя Си премина.
И грееше от Дух Ерусалим,
подобен на Едемската градина.

Но как се носи Жертва на света,
готова и до кръст да го обича?
Закусил е оселът заранта.
Бодли е яло славното добиче.

А даже и Короната на Бог -
с венец от тръни пак е заплатена.
Какъв по-мъдър и блестящ урок
за нашата природа, тъй смутена?

Дали ще бъдеш? Не дали си бил...
Това - класик, от вечните, е писал.
Дори в един магарешки бодил
животът има мъдрият си смисъл.

(Бакърена паничка)

QUO VADIS, DOMINE!

Нерон безумен своя Рим подпали
и скри небето в облаци от дим.
Сенатори, от ужас пребледняли,
му креснаха: "Нима ще изгорим?

Божествений! Къде е подпалвачът
на нашите красиви домове?
Кои човеци, чуваме, не тачат
великите ни римски богове?

Не са ли те злотворците, които
виновни са за огнения ад,
че пречим им да бълват неприкрито
сред робите еврейската си смрад?

Оттук, Христос! Оттам, Христос наднича!
И още малко - същий Аполон!...
На заговор, Нероне, туй прилича
за твойта власт и златния ти трон.

Недей се бави! Рим е в пепелища!
Издай присъда! Указ напиши!
Престъпното им дело да разнищим,
че бяс са те за нашите души!

Хвърли ги на арената веднага!
На кръстовете всички ги разпни!
За да не може никой да избяга
от твоите правдиви съдбини..."

Нерон послуша гневните копои.
Посвири с арфа. С вино се напи.
А после в свойте мраморни покои
подписа указ, лягайки да спи.

И рече им: "С войници претърсете!
Хванете всички с Името Исус.
Че те са жалки и зловонни псета -
в безчестие, позор, лъжа и гнус.

За лъв са плячка тези зли хиени.
И Юпитер в душата ми шепти,
че те са подпалвачи, помрачени
да палят град, достоен да цъфти.

Хвърлете ги на римската арена!
Разпнете ги на кръстове дори!
Че ние сме империя свещена,
и тя от огън няма да гори..."

...Един апостол в пътя си самичък,
усети блясък, мълния сред мрак.
"Къде отиваш, Господи едничък?
Нима за Рим запътил Си се пак?"

"Да, връщам се!" - дочу от Светлината -
"Да бъда разпнат с братята си Аз!
Ела със Мен! Такава е цената
да бъдеш Мой след сетния си час..."

Издъхна Петър. Разпнат. Недостоен.
С глава надолу, и с нозе към Бог.
И в миг нахлу в душата му покоят
що бе желал от Святия чертог.

Той знаеше, че няма път обратен,
щом тръгнал е да следва Божий Син...
А Рим осъмна. Димен и развратен
пред погледа на своя властелин.

(Бакърена паничка)

неделя, 28 юни 2015 г.

ПРЕДИ РЕНЕСАНСА

Колко бързо прочитат се думите -
капки кръв от душа прокървила,
но остават сърцата нелумнали,
като сажди без огнена сила...

Просякиня е болката, тръгнала
от врата на врата да почука.
Като сянка, завила зад ъгъла
или просто захвърлена скука...

Даже камъкът, твърд в подразбиране,
пред човешкия лед се снишава.
Много тъжно е всяко умиране,
щом творецът е смачкан в забрава.

Няма смисъл, заложил на укора,
да насилва за свята промяна -
че вълната, към острото хукнала,
пак привършва до капчици пяна.

И сълзите, в тъгата му бликнали,
ще изсъхнат в горчивост солена...
Може би, чак отвъд, е обикване!
В друго време. И в друга вселена.

Там, където от огън огреният,
е искра от любов и почуда...
И усмихва се ново Творение
в Ренесанс на Живот-Пеперуда!

(Тленен остатък)

СОЛЕНО

Останах сам. Навярно е добре
духът ми чак до кръст да се изпита.
Да бъде в мене мъката море.
Превърната на стих. И доизпита.

Да страдам за погубеният плам,
на който дадох чувства и години.
И въпреки, че бях до болка прям -
в неискреност зовът ми да погине.

Да бъда за четящите дърво,
подминато на пътя безсърдечно,
подобен на случайно четиво,
което няма как да бъде вечно.

Сергиите с поетите си - бол...
Цени, възторг... И лъскави корици.
Останах след надеждите си гол.
Врабчето без поръсени трошици.

Чешмата без изсечен благослов.
Следата - без следовник избледняла.
На музата приготвеният ров,
при все, че цял живот ме е звънтяла.

Какви сте вие - взимащи души,
останали дори без блага дума?
Възможно ли е пясък да теши
или сред лес увяхналата шума?

Не съм ви канил. Идвахте сами.
И тръгвахте си - вечно онемели.
Дъждът на самотата ми ръми.
Очите ми - отдавна са прелели.

Дарявах се... До края се дарих
и плаках в битието занулено.
Животът си да бих превърнал в стих -
солен е. И излезе ми солено...

(Тленен остатък)

В САМОТАТА

Привикнах да живея в самотата.
Не зная как, защо и докога.
Сълзите ми, раздухани от вятър,
в браздите си напомнят за тъга.

За порив, който времето разкъсва,
в проречия, засъхнали до сол,
и само сред химерите се блъска
обръгнал от тревоги ореол.

Мастилото е пуст анахронизъм
в руини от отминали лета.
Далечното не се превръща в близост,
а близкото е хлопната врата.

След сенките душата ми се лута,
разгръщана - от профил до анфас.
Едни я виждат с вярата на Лутер,
а други - със възторга на Пегас.

Но скрита от света мълчи в поета
умората от път несподелен,
че днешното напомня за несрета,
и жаждата - за зов неутолен.

Не съм бедняк - мечтите си да прося.
Не съм и богаташ - от зло щастлив.
С една последна Виа Долороса,
приех до смърт пирона си ръждив.

Привикнах да живея в самотата.
Не чакам гости в дългия си път.
В тефтерите на Бог е твърде Свято,
а вятърът отсам е Зов отвъд!

(Тленен остатък)

ДАЛИ ОТ ВЪЗРАСТТА СИ ОСТАРЯХ?

Дали от възрастта си остарях
или дете душата ми остана?
Не помня миг с безгрижния си смях
през болките от всяка нова рана.

Натрупах своя бурен летопис
и в хрониките - скитник се огледа.
Тълпи не ме извикаха на бис.
Те в загуби не виждаха победа.

Не би художник с бръчици покрил
невинния овал на Младенеца.
Навярно в старост вече съм се скрил -
със белите власинки на мъдреца.

Но даже той - с тояжка и перо,
дете остава на Твореца Вечен.
На зло привикнах, търсейки добро,
и бях пред враговете си човечен.

А може би - дълбоко в паметтта
едно момче на прашен път се скита,
и своите несбъднати лета
готово е отново да изпита.

Да тръгне със раздрани колена
към хълма от светулкова омая.
Без ничия присъда и вина.
В началото... събудено за края.

И в стръкче на един откъснат мак
да би познало мъдрост от Всемира...
Не скитникът открива своя праг,
но Вечност всички скитници прибира.

Похлопал бих на Дверите. Без страх...
И няма в мене болка или рана
дали от възрастта си остарях
или дете душата ми остана...

(Тленен остатък)

ПОСТОПЕРАТИВЕН СИНДРОМ

Отивам си. Свалиха ми конците.
Зарасна всяка болка вътре в мен.
И в празничния лукс на подлеците
не ща да бъда вече съблазнен.

Кървях от болка. А светът болеше.
В илюзиите. И в реалността.
Горча водата. Залъкът горчеше
с печален вкус във моите уста.

В жесток конфликт със времето ми смутно
бях дуло и мишена всеки ден.
Протестът ме изпълваше барутно
и пишех взривно, с болка зареден.

Достигна ме кикотене и врява,
подобно пръски в демоничен гнет.
Но в пукота на дяволската слава
не бе приеман червеят-поет.

И в блясъка на залите паркетни
прикриваха се демони в тела -
тъй щедри в разточителства суетни
и слепи за човешки теглила.

Разкъсах се в протеста си сподавен,
но нямах мост и път над пропастта.
И по-добре, реших, да съм безславен,
отколкото въздигнат в подлостта.

Отивам си. Свалиха ми конците.
И в раните си мъдрост утаих.
Във пръст ще се превърнат подлеците.
А болката ми ще пребъде в стих.  

(Бакърена паничка)

КРЪСТ В ИНВАЛИДНА КОЛИЧКА

Съдбата е кръст в инвалидна количка,
жадуващ за милост, за смисъл и път.
Дали орисия е? Или поличба?
Не иска изобщо да знае светът.

Не иска да чуе за бедни и куци.
Презира ръцете, прострени в калта.
Усмихва се само на княжески внуци
и важни особи със скъпи палта.

По балове мляска. И мисли паркетно.
В рулетки и карти парите върти.
Поръсена гордост. И щипка суетност
в един уродлив буламач от мечти.

Съдбата е кръст в инвалидна количка.
Светът се кикоти. Защо му е кръст,
щом сам е предаден на участ едничка -
в пръстта да се върне, подобен на пръст...

(Бакърена паничка)

БОЛКАТА МИ

“Какво ти сторих?…” “Ти ми пречиш!
Умри!” “Че как ти преча?” “Светиш!…”
(Стоян Михайловски - “Бухал и светулка”)


Погледна ли към нощите, безсънните,
в които разговарям със скръбта,
отново чувствам болката от тръните -
омразите, дошли от завистта...

И струйки кръв по бели слепоочия
напомнят ми поука за печал.
Съдбата ми да бе от многоточия -
дори до старост зло не бих видял.

Да бях смален във ниското до храстите -
надута гъба, папрат или мъх,
не бих развихрил вятъра на страстите,
които мразят всеки боров връх.

Да бях подобно лепкава пиявица,
пълзяща, лицемерна - ден след ден,
в една безкрайна творческа наздравица
бих чупил чаши - в нарцис прероден.

Да казвах "Не" със всички отрицатели
на твърде различимия талант...
Да казвах "Да" със мазните ласкатели
на гръмкия бездарен фигурант...

...Не бих умирал в нощите, безсънните,
пробождан от невидими бодли.
Все пак - надежда имам за разсъмване.
А болката ми? Тя ще преболи!

(Бакърена паничка)

четвъртък, 18 юни 2015 г.

БЕЗДОМЕН ЧАРОВНИК+


Здравей, чаровнико бездомен!
Не зная как си оцелял.
Защо приличаш ми на спомен
от твърде незавиден хал?

Мизерията ветровита
отляво чука ме с бодеж,
а ти - по улиците скиташ
и искаш нещо да ядеш...

Какво в очите ти дълбоки
да бих могъл да прочета?
Дали насъщния си кокал
намерил си от заранта?

Или край улични казани
се джавкаш с прегладняло псе...
А после - в тъжните си рани
лекуваш мъка - все во все...

От теб поука ме съглежда
и в мен остъргва сетен зов -
в живот без Вяра и Надежда
не би се случила Любов.

И иска ми се да излая
та в миг утеха да ти дам -
че Лазар, който литна в Рая,
до теб живееше без срам.

И ти, чаровнико бездомен,
усмивка в мене сътвори,
че сам превърна се на спомен,
от който огънче гори...

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

четвъртък, 11 юни 2015 г.

САМУИЛЕ!



Очите ли ти святкат, Самуиле?
И кой мръсник те с речи поруга?
Дали търбухът с печеното пиле
или главата с дяволски рога?

Слепците искат тъмната си яма.
След тях да бъде, ако ще - потоп.
С безверие, кощунство и измама
да стъпчат примирилия се роб.

История ли? Памет ли велика?
Беласица напомня некролог.
Че сляпа е царуващата клика,
продала Вяра, Истина и Бог.

Очите ли ти святкат, Самуиле?
Напомняй ни за страшното горко!
Че днес Василий вече ослепил е
на властника последното око...

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

петък, 10 април 2015 г.

ТОЙ ВЪЗКРЪСНА ЗА ТЕБ!


Той възкръсна за теб! Той възкръсна!
Греховете ти в миг опрости.
А Вестта Му - от Дух земетръсна
като слънце при изгрев блести.

Да докосваш лъчите червени
на Любов, неродена в света,
за да бликне и в твоите вени
драгоценната Кръв на Христа...

Кой и как в тъмнината лъстива
е задържал съдбата ти в плен -
щом душата ти в Бога е жива -
тръгвай с вяра, отгоре роден.

Че намерил си смисъл в Живота
по-велик от суетния век -
да погледнеш Исус на Голгота,
Който, Разпнат, роди те Човек.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

вторник, 3 март 2015 г.

ПРОТОКОЛНО ЗА ТРЕТИ МАРТ

Да слушам лидер как гълчи Русия,
а после мазно празник честити...
Да гледам роби, стигнали просия,
как знамето в ръцете им трепти...

Пред паметника свят на свободата
безродникът, приклекнал за поклон.
(По-бързо да отмине тази дата
с герои от забравен пантеон!)

Да свършат напечатаните речи.
Да дойде час за шумния банкет.
И не прославен вятърът да ечи,
и не Балканът да въздиша клет...

Че кой ти спомня черепи и кости -
на връх чутовен трепетния вой?
Управникът вратата ще залости
и в джипа ще тресе шкембе и лой...

Охранен - ще си тръгне със охрана.
Пред памет свята - дребничък актьор.
А вятърът ще свири от Балкана
как подвигът се тачи от позор.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

сряда, 18 февруари 2015 г.

ПРИМЕРЪТ МУ, НАРОДЕ???

"Той беше безстрашен. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов..."
Иван Вазов 


Ако спечелят - да спечелят само те! Ако загубят - да губи целият народ! Ето така в това последно време на умножено беззаконие беше стъпкан и низвергнат Примерът на Васил Левски. И да би помислил някой, че историческата памет ще доведе днешните властници до катарзис, то значи да повярва в безумието, че вълкът би променил не само козината, но и нрава си. Народ от овце винаги се управлява от вълци, а няма никакви изгледи скоро овцете да се превърнат в лъвове - просто защото лъвските хора останаха далече в историята. Толкова далече, че примерът им избледня като връх, покрит от мъглите на всенародната апатия и примиренчески дух. 
Времето е в българите, но българите не са във времето. То тях обръща, но те не могат да го обърнат. Защото да обърнеш времето ще рече да извърнеш погледа си от днешните продажни и корумпирани властници и да изровиш от историческата памет най-безценното съкровище, което Господ е дал чрез един скъп син от българския род - Примерът на родолюбието, превърнало се в Свята саможертва! 
Примерът на Васил Левски!
Народе???

Стефан Главчев