вторник, 15 декември 2015 г.

В ДИМА НА НЕУГАСНАЛАТА КЛАДА

Животе! Твърде много натежа,
подобно пещ, събрала мор и скърби.
Какви ли още жертви ти дължа,
че в теб дори духът ми се прегърби?

Не ти ли стига честния ми кръст
и шепите, прострени към мнозина?
Смирявах се, дори висок на ръст,
подобно бор, приготвен за борина...

В душите с мои стихове горях,
дори да бяха в топлото лютиви...
Не си запазих никакъв ищах
по изгреви и залези красиви.

Те бяха само чистият копнеж
за скитника, останал без посока.
А покривът белее в ситен скреж
от зимата безгласна и безока.

Във тебе като лъх ще се стопя.
Дори и въглен - тлеейки изтлява.
И иска ми се просто да заспя,
изгубен за позор или за слава.

И все едно дали те претворих
или пък ти превърна ме в балада.
Не съм написал сетния си стих
в дима на неугасналата клада.

Да си поставя точка. Послепис.
Пост скриптум, че момчето си отива.
И не е е нужен от тълпите бис,
когато самотата спре молива.

Най-тежките си лихви изплатих
и дълг към този свят не ми остана.
Дано си тръгна, като пушек тих,
когато всичко в мен напомня рана...

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

1 коментар:

  1. Най-тежките си лихви изплатих
    и дълг към този свят не ми остана.
    .....

    ОтговорИзтриване