вторник, 8 декември 2015 г.

ЛЕГЕНДА ЗА ЛЕДЕНИЯ КРАЛ

В дворец сред ледовете непристъпни,
седящ на трон от снежнобял кристал,
в лъчи от гордост всякога се къпел
един омразен коронован крал.

Той можел само себе си да чува
и своя собствен глас да величай.
От трона всеки черен му се струвал.
И гнусен, и противен до безкрай.

Перфектен до случайна драскотина,
до атома, видян под микроскоп,
той много бързо отвратил мнозина
и най-накрая станал мизантроп.

Презирал всичко цветно и човешко.
Със леден меч различните изклал.
И в своето падение зловещо
изгубил си лика и подивял.

Разхождал се из белите покои.
Надигал вой, че е неповторим.
Поезия прописал. Не с герои.
А само с него - Светлият Един.

Но ето, че случайно огледало,
замръзнало от ледения скреж,
разходките на краля мигом спряло
и бързо заредило го с копнеж.

"О, приказен съм! - си помислил кралят -
И както в стара приказка и аз
ще чуя огледало да ме хвали -
било във профил или във анфас!"

Самата мисъл тъй го запленила,
че той забърсал скрежа със ръце.
О, ужас! Там го гледала горила!
С ужасни зъби, с демонско лице.

"Дръпни се, духо! Покажи ми мене!"
- извикал кралят, вдигнал леден меч.
Мълчало огледалото студено,
без страх от кралска злоба и от сеч.

Стоварил кралят яростта си бясна.
Край него полетели стъкълца.
Но ето, че реални и безгласни
го гледали в нозете му лица.

И не в една, а в множество горили
той виждал своя образ уродлив.
Очите му от зло се променили.
Не бил доволен кралят. Ни щастлив...

А дух небесен в ледената зала
му казал думи, пълни със тъга.
"Смъртта е гордост, ледена и бяла!
Във нея няма обич и дъга!

Ти сам презря живота с цветовете!
Убиваше различните със гняв!
И затова ще зъзнеш в ледовете,
подобно звяр със гордия си нрав!"

На старата легенда идва краят
с утехата към скръбните души:
Узнахте туй, що гордите не знаят,
че свят от лед най-трудно се руши!

Живейте нежно, тихо и смирено!
И нека слънце гали ви с лъчи!
Червено, жълто, синьо и зелено
ще пият с радост вашите очи!

(Бакърена паничка)

Няма коментари:

Публикуване на коментар