вторник, 27 октомври 2015 г.

СЪДНИЦА БЕЗГРЕШНА

Съдбата, съдница безгрешна,
не ще преборя в луд каприз.
И друга няма да ме срещне
със свой различен послепис...

Ще бъда подсъдим. До края.
С едната съвест - адвокат.
И всяка болка ще изтрая
от съдбоносния диктат.

Убягва земният ми смисъл -
защо, къде и докога,
че Бог отдавна е описал
привременната ми тъга.

И няма как да Му предложа
размяна, стигаща отвъд,
щом бягството е невъзможно
преди приключилия път.

С едното "сори" или "хепи"
не се допълват рай и ад.
Един гребе със пълни шепи,
а друг преглъща своя глад.

С едното "има" или "няма"
тече животът в разнобой.
Съдбата - в правда и измама
за тях избира си герой.

Заметната с искряща тога,
тя мен поглежда и мълчи.
Изпълва с трепет и тревога
прогизналите ми очи.

За окончателна присъда
все още рано ми е май...
И още много дни ще бъда
преди очаквания край...

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

неделя, 25 октомври 2015 г.

МОЯТ ГЛАС

Гласът си за лъжа не бих продал.
Духът ми само Святото жадува.
И няма под небето земен дял,
за който капка вяра да си струва.

Не ме възторгва алчен властелин.
Властта му намирисва на клоака.
А мъката е кацата с пелин,
която пия, стенейки от мрака.

Безумец как юздите да държи
или пък да ме мами, че живея?
Не свършиха ли плитките лъжи
на неговата гнусна логорея?

Във дребния му, жалък маскарад,
душата ми отказва да наднича.
Не ще му марширувам на парад,
където робът гръмко го обича.

Отдавна го загробих. Под честта.
И в мислите ми няма да го има.
Царувай, шуте! Сладка е властта!
Дори я сподели със двама-трима!

Отказвам да живея в твоя свят,
тъй както Святост гнусното презира!
За твоя рай аз плащам с моя ад,
и с думите на гневната си лира.

Гласът си за лъжа не бих продал,
че той е честност, искреност, светиня!
А изборът на лепкавата кал
превръща се в тресавище от тиня...

(Възходът на падението)

четвъртък, 15 октомври 2015 г.

НАДЕЖДАТА НА РОДАРИ

Ако можех да имам едно магазинче със две полички,
бих продавал… познайте какво? — Надежда. Надежда за всички.
Джани Родари


Какво на този свят да бих раздал?
Надеждата ли сладка на Родари?
Дали пък тя човешката печал
с една стрела в сърцето ще удари?

Пронизана – да рухне сред пръстта,
а споменът за нея – да е кратък.
И чудно възродена – радостта
над нас да сложи своя отпечатък.

Не си ли струва – скотът да реди
една балада, скърцайки с молива,
а залезът – със първите звезди,
в очите му любовно да прелива...

Насилникът – ръце за зов открил
бездомен пес най-нежно да погали.
До вчера – все едно какъв е бил,
щом днес събужда трепети заспали.

Скъперникът – дърво през есента,
банкнотите със щедрост да обрули,
и в миг да би си тръгнала скръбта,
на просяка по стоплените скули.

Небето да вали от добрини,
а хората да нямат дъждобрани...
Една надежда свято да звъни
в сърцата и протегнатите длани.

С какво ли някой днес ще ви дари?
С надеждата ли, тъй неотразима?
Вземете я! Не струва грош дори!
Но струва си човекът да я има...

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

понеделник, 5 октомври 2015 г.

ЩЕ ТЕ СПОМНЯМ, ЛЮБОВ!

Ще те спомням с изгрева, Любов,
както Свята топлина се помни.
Да ми бъдеш пламъчен покров,
щом настъпят времена преломни.

Въглен е сърцето ми. Пламти.
И до днес гори. Не догорява.
Чудото отвътре си му ти -
късче зов от сбъдната жарава.

Може би студени ветрове
ще превръщат мислите на камък,
но от теб все тъй ще ме зове
смисълът на светлия ти пламък.

И ще бъда още с тебе жив -
ден след ден, година след година.
Да оставя стъпки с огнен взрив
в нечия замръзнала пъртина.

Ще те спомням в залеза, Любов.
Миг, преди светът да ме изгуби.
Прошептял последен благослов,
че Небето теб у мен възлюби.

Сред стихия в някой зимен ден
да погледна с вяра през комина.
И чрез твоя зов - неовъглен,
като сън оттатък да премина...

Ясен Ведрин
(Сбъдната вселена)

четвъртък, 1 октомври 2015 г.

УМИРАЩА ПРАВДА

Защо ли грозно, до апатия,
животът посивява злостен?
Копнеят скитници обятия,
но стигат все до дом залостен...

Просвирва в бели слепоочия
виелицата валс последен...
А стъпките са многоточия
за някой разказвач неведом.

Вгорчава се духът от нищото.
Скръбта граничи с абсолюта.
Угасва огънят в огнището
с дима на безчовечност люта.

От сън изтръгнат, до изтление,
кошмарът вече е насъщен...
А битието е забвение
под свод, от облаци намръщен.

И само - през сълзи прозирана -
утеха шепне безутешно,
че Правдата е на умиране,
щом този свят живее грешно.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)