вторник, 23 декември 2014 г.

ПОД ЗВЕЗДНОТО НЕБЕ НА ВИТЛЕЕМ

Поетичен дар за всички, влюбени в Христос!

О, Боже! Нека с вяра да открия
живота си, от Твоя Дух роден.
Да зърна, дай ми, Йосиф и Мария
под звездното небе на Витлеем.

В онази пещера, където мракът
разпръснат бе от ярка светлина,
и Младенец сред яслите изплака,
загърнат в съкровена пелена.

Да бъда аз четвъртият Ти влъхва
на малкия Христос принесъл дар -
едно сърце, което Го въздъхва,
и нежно Го мечтае за олтар.

Една душа, която Го жадува
с най-искрените свои страхове.
Една мечта, която Го целува
и с вечен огън свято Го зове.

И щом, о, Боже, Витлеем открия
с Духа Си загърни ме за покров -
домът ми да е Йосиф и Мария,
а Твоят Син - Искрящата Любов.

(Коленича пред Тебе)
Ясен Ведрин

понеделник, 1 декември 2014 г.

НРАВИ БЪЛГАРСКИ!

С чалга, силикон и мутри
грейва българското утре!
Целият народ - в завера,
че е нужна далавера.

Врат дебел със ланец златен
вече няма път обратен.
Аутсайдерите!... Мрете!
Или странство изберете!

Символи и идеали -
само кучета ги яли.
С кухи лейки и калинки
идат новите годинки.

Баджанаци и братчеди -
бъдещите людоеди.
А беднякът - в сто хомота
ще им плаща бридж-белота.

Тежко, тежко... Вино дайте!
В мъката ми възридайте!
Че сред българските нрави
даже кит ще се удави.

(Възходът на падението)
Ясен Ведрин

четвъртък, 13 ноември 2014 г.

НОЕМВРИЙСКО, БЕЗГЛАГОЛНО

Президенство. Новина.
Срам. Реакция. Вина.
Блясък. Тайна. Тет-а-тет.
Рейтинг. Микрофон. Портрет.

Плевел. Митинг. Тарикат.
Биография. Плакат.
Дата. Истина. Пи Ар.
Интервюта. Коментар.

Имидж. Отговор. Отпор.
Хумор. Реплика. Позор.
Клоун. Чехъл. Шут. Абдал.
Институция. Провал.

(Възходът на падението)
Ясен Ведрин

сряда, 12 ноември 2014 г.

УСМИХВАТ ЛИ СЕ КУКЛИТЕ НА КОНЦИ?

Като поет, който пише стихове в последните двадесет и пет години, аз многократно съм имал прекрасната възможност да извиквам усмивка върху лицата на читателите си. И тогава съм усещал, че усмивката е цветето на душата и начинът на човек да откликне на личното си съприкосновение с щастието. Усещането е наистина незабравимо. То е възторгът и удовлетворението, че можеш да докоснеш най-дълбоките чувства в човека. Да го развълнуваш и предизвикаш да покаже най-красивото в себе си. А много често усмивката е по своему заразна, защото като жест предизвика моментален отзвук. Тя е чудесният емоционален заряд, с който денят ни може да се осмисли от утрото до вечерта.
Не е имало случай да не отговоря на усмивката с усмивка, когато усетя, че този, който ми се усмихва, е непринудено искрен и доброжелателен към мен. Винаги го правя, защото това осмисля личното ми светоусещане за добро и вътрешната ми потребност от позитивизъм.
Има обаче една усмивка, която ми се натрапва в последните две години – било от медии, вестници или Интернет. Усмивка, която не мога да понасям поради фалша и неискреността, с която е заредена. Усмивка, която не може да ме направи съпричастен към усмихващия се. Просто, защото той не се усмихва нито на мен, нито на вас, нито на който и да било обикновен човек в България. Не! Той се усмихва единствено на себе си и на собственото си благополучие, което споделят един нищожен процент галеници на съдбата. И аз трябва да бъда най-вероятно олигофрен, натъпкан с психотропни лекарства, за да се ухиля на въпросният щастливец, изгрял на политическата сцена в България. Защото никога няма да го припозная като политик, който представлява моята вяра или надежда. Никога няма да приема натрапчивия блясък и мазното лустро, с което той претендира да е преуспял в кариера и обществена значимост. Най-малкото, защото в усмивката му няма и грам състрадание или съчувствие към онези, които би трябвало да представлява като държавен статут и институция. Въпросният индивид витае в розовите облаци на човешкото си щастие, използвал като ракета-носител харизмата на личния си ментор и кукловод. И ако някога сте ходили на куклен театър, то непременно сте забелязали колко изкуствени и безизразни са усмихнатите кукли, на които само актьорите зад паравана се мъчат да вдъхнат живот и присъствие. А това е страшно, когато се отнася за лидер, който би трябвало да олицетворява единството на нацията. Не разбра ли смешникът за годините си, прекарани във властта, че не може да държи една и съща маска на ухилен бизнесмен, когато в нея не се отразяват тежненията и мъките на огромна част от българите? Ако да беше държавният му пост евтино хумористично шоу, то да приемем, че усмивката ще отговаря на поведението му. Но да се хилиш без никакъв повод на цялата нация и да си вярваш, че това ще ухили и всички българи, то това е най-малкото несериозно. Защо несериозно ли? Ами именно защото като обединител на нацията трябва да намериш верния и точен баланс на излъчването си, с който да убедиш всички, че тежиш на мястото си. Но да бъдеш кукла, която си е разтегнала устните като джокер, то това непременно отприщва обратен ефект. Толкова обратен, колкото се загатва във филмите на ужасите, където ухилената маска винаги олицетворява първичното зло.
Опомни се, ухилен Буратино на конци! Защото получаваш високата си заплата за длъжност, която трябва да обединява българите, а не да ги разделя! Репетирай пред огледалото всички останали лицеви изражения, с които би могъл да покажеш съчувствие, състрадание, смирение, отговорност! Реагирай адекватно на всяка ситуация, която изисква държавническата ти намеса, защото един ухилен политик на фона на тоталната криза в държавата и на потресаващата мизерия на милиони българи, изглежда не комично, но зловещо! Като кукла на конци, която е предпочела режисирания спектакъл зад кулисите вместо истинския, реален и непоносим живот на хората!
Опомни се, кукло! И ако сама не можеш да осъществиш промяната си – намери си точния PR, който да те научи!
Защото, лично за мен, от ухилената ти физиономия лъха непоносимо угнетение!

Ясен Ведрин

ТЕФТЕРЧЕТО НА АПОСТОЛА

(гневната ми реакция на откраднатите
тефтерчета на Златанов, в които преди
време лъснаха корупционните схеми
на престъпните управници...)

Апостоле, тефтера ти до днес
не се намери никой да открадне.
И уж живеят - за едната чест,
но грабят - който колкото му падне...

За род и правда - думите са бол.
Реки прелели, семена в хамбари.
Но видят ли файдата - бос и гол,
за две години стават господари.

Изедникът не стиска меден грош,
а куфарче, натъпкано с валута.
И подкупи приема - йощ, и йощ,
тъй както четник пълни си барута.

Ти девет годин скита без покой...
Те с четири - същински са шопари.
Една безумна сбирщина от лой,
която лочи - кой каквото свари.

Да би дошъл да гледаш правдини,
във гроба ти сърце ще се обърне.
Затуй във паметта ни остани,
дори живота в пъкъл да посърне.

Тефтерът ти - до святост чист и бял,
дано у нас се съхрани довека.
Че тоз народ, от бедност оскотял,
едва си спомня Дякона, Човека...

Завета, свободата, и честта...
О, думи от забравена светиня!
Народе???
Кой зарови те в пръстта,
та твоите сълзи да бъдат тиня?

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

http://www.vesti.bg/bulgaria/dvete-teftercheta-na-filip-zlatanov-bili-otkradnati-6027102

ТИКВЕНО ВРЕМЕ

"Тиква! Звучи някак просташко, дявол да го вземе!
Глупешко, селяндурско нещо! Ще кажат: тоя и тоя
яде тиква — махни го — човек без култура, простак,
с една дума — свиня. Някога ще ида в село, само
тикви да се отям! Далече от хората!"

("Печена тиква", Елин Пелин)


Тиквено време със тиквени семки.
Някой ме тиква в зандан от печал.
Тиква ме лъже с фалшиви превземки:
"Ти кво се мръщиш, че пак съм ти крал?"

Тикво! Не искам от твоята пара
тик да прихвана, досущ като шут!
Аз не съм Душко! Не съм архиваря,
който пред тикви умира от смут...

Тиквено време за типове разни!
Тенджера с думи на кухо дрънчи!
Пълни очите! Ръцете празни!
Само едната Тиква цвърчи!

(Възходът на падението)

сряда, 5 ноември 2014 г.

ТОЙ СЕ ВЪРНА!!!

Той се върна на белия кон
да събира възторзи и слава.
Позлатиха му гордия трон,
както само на цар подобава.

А вината? Каква ти вина?
Той е празник! Възход всенароден!
Че от него струи светлина
и ликът му е Богу угоден.

Ако в дело и път прегреши -
той по-прав е от всинца ни доле!
И теши ни властта му, теши,
даже в скръб да сме боси и голи...

Той се върна на белия кон!
О, блестете навред магистрали!
Че със вяра в асфалт и бетон
на света ние Него сме дали!

Да ни води във вечен разцвет!
В Ханаан от цветущи бостани!
И народецът - тъжен и клет
род от весели тикви да стане!

(Възходът на падението)

вторник, 4 ноември 2014 г.

КЪДЕ СТЕ? КАЖЕТЕ МИ, КЪДЕ СТЕ?

Къде сте сега всички вие - коравосърдечни народни избраници, които с гордост се зовете "депутати"? Къде са вашите коментари и реакции по най-болните и страшни теми на българското общество? Къде е вашата загриженост за безпаричните българи или вашата солидарност с опустошените от вълчите нрави в многострадалното ни отечество? Как не се намери нито един от вас, който да призове хората да не се самозапалват като факли, но да им дари поне капчица надежда и оптимизъм? Как не се намери нито един, който от екрана на поне една медия да заклейми фекалните зловония на Вип Брадър и да смачка със справедлив гняв Съвета за електронни медии? Какви сърца имате, господа депутати? Сърца ли бият в гърдите ви или това вече са късове арктически лед? Как може за два дни двама българи да посегнат от отчаяние и депресия на живота си, а това изобщо да не смущава душите ви? Та нали вие сте народните представители? Нали отидохте в парламента, за да работите на "ползу роду"? Каква ще да е тази полза на българския род, който ще плаща през студената зима с десет процента по-скъп ток, когато доходите му дори не доближават вашите десетократно по-високи заплати? Трябва ли всеки ден България да плаща по един бензинов курбан на нов самоубиец, за да разберете, че има нещо гнило, сбъркано и опустошително проклето в отношенията между властимащи и власт-нямащи? Кой друг народ има Президенство с такава печална статистика от самозапалили се хора пред него? Невидими адски огньове ли бушуват под жълтите павета на държавните институции или докарахте душата българска до пълното отчаяние и безпътица? И нима мислите, че евтиният журналистически слугинаж, който замита раните български с безумни коментари, че става въпрос за психично болни самоубийци, ще успее да убеди в това обикновения страдалец, който търпи бичуването от мизерията и престъпността? 
Къде сте - Кънев, Кунева, и един куп други "реформатори", когато от хипнозата на кресла и министерства не ви остана нито време, нито очи, за да видите страшната болка българска? Не отидохте ли във властта само, за да реформирате личния си социален статус? Кой от вас изтри една истинска сълза, бликнала от мъката за нелепо отишли си животи? За последния месец, в който обикаляте коридорите на властта, стъпиха ли някога лъскавите ви обувки на нещо друго, освен мрамор, жълти павета и подове на лъскави лимузини? Изцапахте ли ги с калта и мръсотията от битието на тези, на които обещавахте реки от мед и масло, само и само да си получите заветните проценти?
Къде сте, коравосърдечни и безмилостни сенки? Как живеете, как спите, какво ядете или четете? Слагате ли бели кърпички пред ноздрите си, за да не ви дразни и достига смрадта и вонята на народното опустошение? Криете ли охранените си телеса в заведения за Елита, в които не пускат никой, който не спазва задължителния дрескод? Ще ви помогнат ли парфюмите, за да не усещате миризмата на изгорялата човешка плът? Или зловонието, идещо отвътре, е неизмеримо по-остро, та да ви държи като живи политически трупове?
Ще ми каже ли някой от вас - къде сте в крайна сметка, че ми се струва как между нас и вас отдавна е изкопана бездната на две различни Българии? Вашата България не е моята, и моята - не е вашата!

Стефан Главчев

ЗЕМЯ КАТО ЕДНА ЧОВЕШКА ДЛАН

Земя, като една човешка длан,
напомняща за шепа на старица.
Гневът ти заприлича на вулкан,
изригнал от сълзите на зеница.

Че кой до днес духа ти не стъжни
с грабителство, каквото му приляга?
Нарочиха с най-грешните везни
за злия - рай, за свестния - тояга.

И не една надежда потъмня
под кръстове от минала забрава.
Глупакът на кресло не поумня,
а мъдрият ума си не продава.

През врявата на лъст и суета
не се дочу протестът на човека,
че твоите несбъднати лета
заложиха в безумна ипотека.

Да съхне всичко - в дългове, щети,
а с извора ти - чужд да се опива.
Тълпите да живеят от мечти,
в които ти си толкова красива.

Земя, като една човешка длан!
Стани пестник! На алчните - присъда!
Оставам в теб с живот неизживян,
готов да оцелея... И пребъда!

(Възходът на падението)

понеделник, 3 ноември 2014 г.

ВИНОВНИТЕ НЯМАТ ВИНА!


 Мили приятели! Тъжното продължава да се случва! Днес фотографката Лидия Петрова се замозапали пред Президентството и избра най-жестокия и зрелищен начин да посегне на живота си! Едва ли президентът Плевнелиев е дръпнал скъпите завеси на кабинета си, за да види страшния протест пред повереното му ведомство! Той просто няма абсолютно никаква вина за случилото се, нали? Както и преди година и осем месеца се самозапали Пламен Горанов пред община Варна, а тогава всички властимащи останаха "света вода ненапита". Тук ви припомням един видеоклип по мои стихове, с музика и изпълнение от Евгени Бенов и аранжимент на Красимир Янев! Господ да даде Сила и Твърдост на всички добри и почтени българи, за да се съхранят като съвест, чест и добродетели! Амин!


събота, 1 ноември 2014 г.

ПАИСИЙЕ!

В памет на българските будители!

Паисийе! За тъжен летопис
отново извади перото паче...
Днес робското е викано на бис,
а мен за свободата ми се плаче.

От юроди - в душицата кърви.
Над святото безродното царува.
Срамът на две гърбината преви,
преди на оня свят да отпътува.

Ти писа за прославени царе.
И жива памет преобърна в рало.
Да можеше потомък да се взре
в килията над лоното ти бяло...

И пламъчето в лоената свещ,
да би в душата скътал за малцина -
останал би най-чистият копнеж
за род и чест, за памет и родина.

Паисийе! От бъдното пиши,
че днешното не се издържа вече.
Робията на дребните души
дори царете гони надалече.

Престолите отдавна са в калта
и храбри черноризци вече няма.
История от сбъркани лета
безпаметна потъва под измама.

А юроди, на юруш, на тълпи,
едни разделят - други да владеят.
Търпи, сърце! До сетен дъх търпи,
че вижда му се края на злодеят...

Паисий няма пак да сътвори,
история на българското племе...
Но паметта, що вътре в мен гори,
не може никой никак да ми вземе...

(Възходът на падението)

петък, 31 октомври 2014 г.

ХЕЛОУИН!

O tempora! O mores!
След вас остава горест!

Тиква, зомби, върколак,
маски и магии.
Скверните празнуват пак
Всите си Светии.

Паяк, вещица, вампир,
кръв и простотии...
Шумен демоничен пир,
кръстен Вси Светии.

Скелет, гробище, разврат.
Вуду, проклетии...
Целият побъркан свят
гледа Вси Светии.

Няма ли светец един
да им пророкува,
че със този Хелоуин
дяволът празнува...

събота, 25 октомври 2014 г.

ПОЖАРИТЕ НА НИЩЕТАТА

"Не е страшно да нямаш Нищо!
Страшното е да си роб на Нищото!"

Трудно се гасят пожари,
лумнали от нищетата.
Огън в синорите пари,
като болка неизпята.

Пепел сива се разнася
в морен дъх на пребледнели.
А копторите оглася
грях на приживе умрели.

Подлютила битието
лепне по очите влага.
Скитник хлопа на заето.
Гузният негонен бяга.

Дим дими и огън пука.
Гният рало и копраля.
И от гнет до несполука
колелото се търкаля.

Господ тръгва на просия,
тих, предрешен в бедност клета.
Но Небесна орисия
не затрогва портмонета.

Конник, идещ от тъмите,
пали с чаткащи копита.
В ад ли пламнаха тълпите,
че за Бог един не пита?

Палят, кой където свари,
чергата, човещината...
Как ли се гасят пожари,
лумнали от нищетата?

(Възходът на падението)
Ясен Ведрин

неделя, 12 октомври 2014 г.

ВИНАТА НА ТВОРЕЦА

Изгорих си фалшивите мостове.
Няма смисъл в посоки без вяра.
Че боли от провалите острото
с неизбежния дъх на поквара.

Ренесанса смених с инквизиция
и пристъпих към пламнала клада.
Не очаквам любов от патриция
и от краля не искам пощада.

Тъй суетна е земната хроника,
щом епохата мрази героя.
За възторга заплащам с агония.
В самотата привиждам покоя.

Галилео напомня ми сблъсъка.
Простотата при Хус е свещена.
Но остава тревожно навъсена
мойта тъжна, подсъдна вселена.

В нея някой Пилат от амвона си
ме обрича на участ Христова,
и блестят фарисейските доноси
като капки от змийска отрова.

Е, какво пък? Отивай си, тление!
Твоят трон е червив. От зачатък.
А творецът намира прощение
за вината си нейде оттатък...

(Птицата в теб)
Ясен Ведрин

петък, 3 октомври 2014 г.

ПЛАЧЪТ НА СМИРНАТА

"Аз съм страж на ония горе
и без подкуп няма да ги предам..."

Христо Смирненски
"Приказка за стълбата"

Напълни се земята родна
с князе и принцове навред.
Чеда, родени в преизподня -
белязани с печат проклет.

Те бяха някога сред масите -
уж верни, с искрени сърца.
Защитници на сиромасите
и босоногите деца.

Пред плебса късаха си дрехите
и биеха с юмрук гърди.
"Напред, на Вярата с доспехите!
Напред за славни свободи!"

А щом вратите им отвори
жадуваният парламент,
изскочи дяволът отгоре,
държейки чашка със абсент.

Погледна ги с усмивка гнусна
и рече думи с адски плам.
"Без откуп няма да ви пусна
във политическия храм!

Очите искам и ушите!
Накрая - вашите сърца!
Но бързо! И да не решите
да ми въртите номерца!"

Спогледаха се гузно клетите.
"Говори ни самият бог!
Е, вярно, паднал от Небето,
но затова пък - свят широк!

И щом това си е традиция -
каквото трябва ще дадем!
Било под форма на петиция,
било под форма на калем!"

Тъй - слепи, глухи, безсърдечни
князете тръгнаха напред.
Видяха се добре облечени.
И сигурни - с имунитет.

Оядоха се в страст неспирна
князе с продадени души!
О, Христо! Плаче твойта смирна!
Дано Христос я утеши!

(Възходът на падението)
Ясен Ведрин

четвъртък, 2 октомври 2014 г.

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

(един прочит от килията на безвремието)

Тя, случката, станала в село Могила...
Все още я помниш... Нали?
Не търся с Вапцаров удобна закрила.
От гения знам, че боли.

Но тръгвам през думите, някак полека,
навътре към себе си. Сам.
И светлите стъпки на тази пътека
по-долу във стих ще ти дам.

Ще кажеш, че времето, вече безспорно
отрече, доказа, реши...
Едното е долно, а другото - горно.
А третото просто руши.

И изборът - явно не толкова лесен,
е нашият зов и съдба.
Животът ще бъде по-хубав от песен
или ще е празна торба.

Затвориш ли някак сърцето за мрака -
намираш си своя затвор.
Жестоката бедност напомня клоака
и тихата честност - позор.

Килийно училище с мъдра повеля
те учи на твърдост и чест.
Коравият залък с любов се споделя.
Идеята - с искрен протест.

Бесилки белеят по черните клони
на някакъв светски елит.
Пречупил гърба си от гнусни поклони,
а после увиснал честит...

Но аз ти напомням звездите отгоре -
жалони за век подир век.
Че там, във затвора, са светлите хора,
които те правят човек.

Мечтае душата. Пътека избира.
И после я следва до край.
А Злото изчаква. И жертви намира,
готови за земния рай...

"Ах, моля, поете! Заклевам ви! Спрете!
Духът ви ме тръшва в печал!
Светът е безбожен, но не невъзможен...
Не всичко е тиня и кал!"

Не ставам за песен... Мириша на плесен
от мъдрия прочит... Уви!
И светлата лира след хладна секира
в сърцето ми дълго кърви...

(Възходът на падението)

В МОЯ ДЕН ЗА РАЗМИСЪЛ!

Сити властници! Вашата тиня
за надежда не бих пожелал!
Съвестта ми не е бюлетина,
та да драскам числа с химикал!

Не ми дава сърце да се втурна
след харизма от някой плакат.
Да залъжа годините в урна,
като бройка за нечий диктат.

Като утрешна тъжна прокоба,
че властта е поквара и зло,
а пък моята "грешка и проба"
ще е сблъсък на чук и стъкло.

Тази подлост не ще да извърша.
Доста лъга ме с вас паметта.
Лешоядът налита на мърша,
а къртицата рови в пръстта.

Демокрация! Пито-платено!
А от лихвите - остър бодеж!
Но дори да е тялото тленно -
аз не съм ви удобната леш.

Пред престола на чистата вяра
няма помен от вас, нито лъх.
А пък новите дрехи на "царя"
са с проядени дупки от плъх.

(Възходът на падението)

сряда, 1 октомври 2014 г.

ПОЕЗИО, ИЗМИСЛИЦЕ!

Честит празник на всички приятели с поетично призвание!

Поезийо! Измислице! Какво си?
Лъчи в тефтера. Свят от светлина.
Една любов от хиляди откоси.
Един покой, подобен на война.

Скала, в която изворът дълбае
пътеката на водния си ръст.
Длето, което изповеди вае,
тъй както скулптор мраморния къс.

Ще мога ли едничък да открия
на лоното ти пламъка свещен?
Кога стихът превръща се в стихия?
Кога дъхът ме прави вдъхновен?

Кога щастливи думите нощуват
под своя кротък ямб или хорей,
а залезът до утрото пътува
да прошепти на изгрева: Здравей!

Кога танцуват влюбени словата
сред някой анапест или дактил,
а въгленчета, пръснати в тревата,
напомнят колко трепетен съм бил...

Поезийо! Измислице! Вземи ме!
От своя нежен храм ме заплени!
И нека скрия бледото си име
сред жилките на твоите стени!

(Търсач на бисери)

вторник, 30 септември 2014 г.

ХАЙДЕ НА АЛЪШ-ВЕРИША!

Хайде на алъш-вериша!
Кинтите са петдесет!
Имената ви да впиша,
само спазвайте си ред!

Днес уцелвате момента,
далаверата е кяр -
да си вдигне с вас процента
щедрият ви господар.

Скара, шишчета, пържоли -
яжте хора, на корем...
Всички бъдещи неволи
забравете ги съвсем.

И на изборната дата,
с вашия закупен глас,
аз да бъда депутатът,
който е получил власт.

Хайде, времето отмина!
Кинти давам на калпак,
с номерче и бюлетина -
само имайте мерак!

Кой разбира - тук се спира!
Идвай, евтин мат'риял!
После, ако щеш, умирай
от мизерния си хал!

Хайде, днес ви е моментът!
Кинтите - и те са бол!
Че ме чака в парламента
моят депутатски стол!

(Възходът на падението)
Ясен Ведрин

вторник, 9 септември 2014 г.

ПЪТ КЪМ ДОМА

Този свят като старо море
ще напомня с шума от прибоя,
че летящото време ще спре
чак когато, пленена в покоя,

призовеш оня лъч светлина,
който дълго си дирила в мрака.
Виж душата си - вечна вълна,
как се плисва, щом Някой я чака...

Бели думи и нощни мечти -
може би са докрай изброени,
и лети твоят порив, лети
по кръвта на тревожните вени.

През дъха, като бърза стрела,
само с капчици зов напоена,
да извикаш към Него: "Ела!"
Аз вълна съм, от Тебе родена!"

Този свят като старо море
ще се дръпне, дори вълноломен,
а сърцето ти в миг ще съзре
как се ражда най-светлият спомен...

Как във тихата нощна тъма,
след молитва, на буря присъща,
си намерила път към Дома,
в който духом човек се завръща.

(Птицата в теб)
Ясен Ведрин

понеделник, 8 септември 2014 г.

КАУЗА

Не търся в теореми доказателства
и нямам точен час за психолога.
Разпадат се фалшивите приятелства,
без никаква печал или тревога.

Не искам с непотребните илюзии
да пълня всеки ъгъл в битието.
Препъна ли се - тръпна от охлузено,
но никога не хлопам на заето.

С така необходимата апатия
пропускам всеки коз на суетата.
Не споря с адвокати на рогатия,
а думите приемам след делата.

И някак си, стоик по подразбиране,
разтегнат от Аврелий до Сенека,
не ме измъчва дългото умиране
по моята несвършила пътека.

Така си я нарочих - за безславие.
Изсъхват даже лавровите клони.
Еднакви са ми кривият и правият,
щом драпат за ръждясали корони.

Значимото - мнозина неусетили,
за пътника след мене ще запазя.
Да бъда събирач на добродетели -
каква по-висша кауза за аз-а?

(Търсач на бисери)
Ясен Ведрин

понеделник, 1 септември 2014 г.

МОЕТО ВЕРУЮ

Каквото губих - нека да остане
завинаги изгубено от мен.
Сърцето си не врекох на имане,
но в нямане - от свише покорен.

И леко бе ми някак на крилата.
За миг да ги разперя и... летях.
Не ме плени решетка със позлата,
но синьото на вечния размах.

Каквото нямах - нека да го няма.
И в малкото съм трепетно честит.
Една завивка топли и за двама,
а къшей хляб ми стига да съм сит.

Един живот духът у мен да дал би
на оня, който рови като кърт -
надминал бих и слава, и печалби
в утробата, нарочена за смърт.

Че живото не може да възкръсне -
е правда, надживяла този свят.
За друг копнеж отдавна ми е късно,
щом беден се усетих най-богат.

Щом нямаше синджири суетата
в килия като роб да ме държи,
но птицата ми волна от душата
научи се в Небето да кръжи...

Ограбваха ме - за да не спечеля,
но аз до сетен грош съм им простил.
Доволно ми е твърдата постеля
със Камъка на Яков във Ветил.

Каквото губих - трябваше да губя.
Каквото нямах - Бог ме пощади!
Едно сърце ми стига да се влюбя
в един Христос у моите гърди!

(Птицата в теб)

четвъртък, 28 август 2014 г.

"VULGUS PESSIMUS..."

"Vulgus pessimus rerum interpres!"
"Тълпата е най-лошият съдия!"
Сенека

Като в трепетен унес - още гледам напред.
Още вярата в мене клокочи.
Връх ли беше животът ми или някакъв плет,
който мравка дори ще прескочи?

За рекорд или подвиг не получих медал,
нито славата с лаврови клони.
А търгашът не вижда колко даром съм дал,
щом цената печалбите гони...

Не проливах сълзите за свещен пантеон.
В антология мъчно ще вляза.
Моят връх е самотен, но наситен с озон.
Там скръбта надживява омраза.

И ми стига навярно, че надежди творих,
както мога - с перо и хартия.
Бих ли литнал нагоре? О, разбира се! Бих...
Само смисъла в мен да открия...

Той понякога клюмва. Като тъжен врабец
със замръзнала в студ перушина.
Не дочакал в мъртвилото своя живец
и усмивки поне в неколцина.

А съдбата не връща пропиляните дни,
на забравата скрити в завоя...
Още скърца перото. Още струна звъни
да изтръгне въздишката моя.

И оставам на фокус пред невидима цев -
нарисувана с кръгче мишена.
А под мене тълпата с най-доволния рев
иска своята гнусна арена.

Тя не ще ме намери. И така е добре!
"Vulgus pessimus..." - писа Сенека.
Не е страшно когато човекът умре,
а когато го няма Човека...

(Тленен остатък)

сряда, 27 август 2014 г.

IN MEMORIAM!

(В памет на Човека и Поета Валери Петров)

С една шишарка сред пътека,
с един бял лист, с едно перо,
отиде си от нас Човекът,
изпълнен с толкова Добро.

Покой душата му намери,
след свят, от бури поруган.
От днес почивай в мир, Валери,
в достоен сън за великан!

С една случайна песен птича,
с един нелош човешки път,
сърцето ми ще те обича,
дори, преселил се отвъд...

Почивай в мир, Маестро!

Ясен Ведрин

събота, 16 август 2014 г.

ЕКЛЕСИАСТ 3:7

Мълчи, когато шумен и себичен,
светът въздига своя Вавилон,
а гнусният, от червеи привличан,
преследва мимолетния си трон.

Реки от кръв за него ще проточи
и с хълмове от кости ще плати.
Подобно нерез ще грухти и лочи
помията, която го лъсти.

Мълчи, когато сред тълпи безчестни
вещае култ падение и срам.
Че те самите са прочетен вестник.
Завет без Бог. И Ева без Адам.

Женихът им - най-бляскаво лустросан
от ден до пладне - вече е ръждив.
Не им напомня Виа Долороса,
но Ирод - с бесовете нечестив.

Мълчи, когато с крясъци и злоба
светът пробожда Вечния Христос,
и ражда се в човешката утроба
всевластния диктат на всяка злост.

Двуостър е езикът на змията.
Не ще го надприказваш. Замълчи.
Че гледат върху Злото по земята
на Господ справедливите очи.

Мълчи... И Бог за теб ще проговори.
Гласът Му твоя дух ще освети,
за да отхвърлиш земните коптори
и всичките им блазнещи врати...

Гласът е зов, когато се въздига,
и в Святото молитвено твори.
Надмогнал Зло, решетка и верига -
извикай към Небето...
Говори!

(Бакърена паничка)

неделя, 10 август 2014 г.

МОЛИТВАТА МИ

Не ме избавяй от беда и драма!
В сърцето си злините ще простя...
Но, някак си, да би спестил ми само
излишния двубой със глупостта.

Не искам с нея никога да споря,
ни прицел да й бъда разпознат.
Борба ли е - готов съм да се боря...
Завет ли е - копнея да е Свят!

До Кръст и смърт! Без никакви заслуги...
Съдба за безполезния слуга.
Но нека няма в пътя ми влечуги,
тъй гнусни за чрезмерната тъга...

Поклонници на идоли и мутри,
слънчасали от евтин маскарад.
Ах, как презирам жалкото им "утре",
облъхнато от мерзост и диктат!

Не искам да ги жаля и оплача,
че жали се страдалец, що тъжи...
Една искрица в тъмното - не значи,
щом водят се тълпите от лъжи.

Животът им е мръвка и ракия,
псувня, салатка, чалга и кьотек.
Как, Господи, лика им да измия
за Образа, що кръстил Си "Човек"?

Погнусата - от болка по е страшна,
и червеят - от острия пирон.
А пошлото лъщи в утроба дащна,
подобно проститутка на пилон.

Не ме избавяй от беда и драма!
От глупост, Боже мой, ме опази!
И аз за Теб принесъл бих пред Храма
сърце, родено в Твоите сълзи!

(Бакърена паничка)

неделя, 27 юли 2014 г.

ТОСТ ОТ РОЖДЕННИКА!

Годините ми - седем на квадрат,
подобно светилата на Менора!
Живях, творих... И беше водопад
душата ми сред ангели и хора.

Годините ми - седем на квадрат.
В косите - бяло. И сънят ми - кратък.
Не гоня върховете в моя свят.
Докоснах ги на вяра. Без остатък.

Годините ми - седем на квадрат.
Обича ме до днес числото седем.
Дъгата ми е дала всеки цвят.
Богат съм! Нека мислят, че съм беден...

Годините ми - седем на квадрат.
След тях пристъпва тежко юбилеят.
Бъди ми, Боже, мир и благодат,
та неколцина с Тебе да ме сгреят.


Благодаря за почитта ви, приятели!

Стефан Главчев
(Ясен Ведрин)

събота, 19 юли 2014 г.

СТРАНАТА, В КОЯТО...

Страната, в която парата диктува
и светската власт е с цена.
Страната, в която Доброто не струва,
щом има за бог Сатана.

Страната, в която пращят силикони
и хора умират от студ.
Страната, в която престъпват закони,
а банки достигат банкрут.

Страната, в която виновници няма
и бясно препускат цени.
Страната, в която търговците в Храма
пред Бога извършват злини.

Страната, в която се "сеят картофи",
и "мажат филии със мас".
Страната, в която са празните строфи,
които се слушат в захлас.

Страната, в която страхът е юздата,
а в мрака диктува рушвет.
Страната, в която замитат следата,
и правят народа си клет.

Страната, в която царува прокоба,
когато на герба  е лъв.
Страната, която е грешка и проба,
а фактът мирише на блъф.

Страната, в която сме живи-умрели.
Немили, недраги дори.
Страната, в която избухват шрапнели
и влак като факла гори.

Страната, в която разкъсват те псета,
и с пачки бандитът върви.
Страната, в която гърми пистолетът,
а жертвата лошо кърви.

Страната, в която ограбват старица
и учен пребиват с тръба.
Страната, която ни беше светица,
сега ни е плач, и съдба...

(Възходът на падението)

четвъртък, 10 юли 2014 г.

ЖИВОТЕ!

Ще те имам ли още, Живот?
Колко бързо прибра си летата...
А пък аз, коленичил на под,
търся милост и зов за душата.

Още вяра. И още следи.
Още няколко светли причини.
Да ти кажа, Животе - бъди,
даже тленното в мен да погине!

Преболях те отдавна, до смърт!
Ти ми беше до болка челичен.
Но откривах по дългия път,
че от верни сърца съм обичан.

Те си струват, Животе, скръбта,
и среднощната тежка тревога.
В неживяните още лета
нека с моята лира те мога.

Жив да бъда! Не толкоз за мен!
Аз отдавна сковах си ковчега.
Ако краят е в залез червен -
значи Алфата стига Омега...

И не слава, и не бъднини -
не възторзи, венци и похвали...
Ти във мене, Живот, остани
за човеци, Христос не познали,

за онези, които в калта,
не намират ни вечност, ни смисъл,
и ги смазва до гроб печалта,
сякаш черен въртоп ги орисва...

Тях ми дай! Като рана и вик!
Като огъня страшен на Хуса!
Да остана докрай мъченик,
по пътеката следвал Исуса!

(Птицата в теб)

неделя, 29 юни 2014 г.

ПРЕГРЪЩАЙ МЕ!

Прегръщай ме, щом ситно завали
и в капки дъжд намеря се отнесен.
Понякога от утрото боли,
когато вечерта напомня есен.

Сезонно променен от паметта -
отдавна не владея кръговрата.
Дори да си поискам пролетта,
зацикли през годините съдбата.

Обреченост косите посребри
и бръчици по скулите изплете.
Уж пламъчето още ме гори,
но есенес отдавна не е лете...

Почуква болка. Вляво, като стон.
Дори не намалява с валидола.
Отиде си най-топлият сезон,
подобно мъх, изронен от топола.

Сега ме спомня дъжд. И ме вали.
А капките се плъзват. Като влага.
Дали съм бил? Или пък сме били?
Повторен шанс животът не предлага.

Ще свърши филмът. Без възторг и бис.
А аз ще се прогизна от пороя.
Че есента е точен послепис,
подобно хлад след пламъка на зноя.

Прегръщай ме! И с порив ме задръж!
Дъха си влей в дъха ми! Да ме има!
Едва привикнал с есенния дъжд,
не съм готов да ме попари зима...

(Тленен остатък)

събота, 28 юни 2014 г.

ВЯТЪР ОТ НЕЗАБРАВА

Аз съм вятърът, който те връща
в незабравени стари лета.
Там, където кирпичена къща
се е сгушила в пъстри цветя.

И лозницата с крехки ластуни
тихи тайни свенливо шепти,
а под нощния покрив на юни
моя нежна звездица си ти.

Ще танцуват навярно листата.
И щурците ще свирят възбог.
Подранило светулково ято
ще се шмугне в сънливия глог.

И ръка, като топла жарава,
пак ще роши косите ти с блян.
Преживяното - в зов незабрава,
ще е сън, от мечти разпилян.

Като дъх от надежда, присъща,
на скорец, възродил песента,
аз съм вятърът, който те връща
в незабравени стари лета.

(Търсач на бисери)

сряда, 25 юни 2014 г.

ЛЪВОВ МОСТ

Просяк приседнал на тротоара.
Вехто сакото. Вее в хастара.
Дрънка трамваят. Спирка поредна.
Свита душата. Тягостно бледна.

Вятърът скръбни клони поклаща.
Сит на гладния вяра не хваща.
Псета се гонят. Капят листата.
Лепне и съхне слюнка в устата.

Сиви врабчета. Поп с калимявка.
Яки момчета викат "Оставка".
Шум, дандания... И типове разни.
Цял ден просия - ръцете празни.

Кофи с боклуци. Спряла цистерна.
Плаче душата. Милост мизерна.
Лъвове горди гледат от моста.
Хората - малко. Злобата - доста.

Просяк приседнал на тротоара.
Десет без десет. Глад за цигара.
Сиво в зениците... А от плаката
тлъсто усмихва се баш депутата.

(Бакърена паничка)

понеделник, 23 юни 2014 г.

ПОСЛЕДНИЯТ СМИСЪЛ

Тези мои лета - като стари, безропотни биволи,
колко дълго ораха в надеждата с острия плуг...
Но останаха цветните сънища още небивали,
сякаш аз съм ги молил да бъдат утеха за друг.

Дъждове се изсипаха. Пролетни, летни и есенни.
Гръмотевици тряскаха своите кратки следи.
А душата броеше сълзите си - Богу принесени,
за да бликнат водите Му... Святите живи води!

Побеляха косите ми, сякаш в сланите жигосани
и проряза си бръчките сухо корито от зов.
Попрегърби се вярата в немощ от дългото носене,
но свещения дълг не погази под Кръста Христов.

Не дочаках деня си, нарочен за чудно намиране.
Може би не прежалих душата си в жертвен олтар.
И остават във бъдното още мечти за умиране,
за да има възкръсване в моя най-истински дар.

Тези мои лета - като стари, безропотни биволи,
колко дълго ораха... И оран остана пред тях!
Нека още веднъж ги подкарам с очи незаспивали
за последния смисъл - че Негов в живота си бях.

(Жълтици в дъбовата ракла)

събота, 21 юни 2014 г.

СЪЛЗИТЕ НА НЕБЕТО

Сълзите ли Небето Си проля
от болката, събирана с години?
Народецът стихийно оголя,
но кой извика: "Господи, прости ни!

От идоли затънахме в калта
и мятахме си кал като вражалци.
Похулихме Ти, Боже, Святостта...
И виното с безквасните Ти залци.

Че както бе по времето на Ной,
така и днес разжегва се тълпата.
Ти рониш Си сълзите на порой,
но кой дочува зов от Светлината?

Очи ли са - привлича ги пръстта...
Ръце ли са - сърби ги за грабежи.
С псувни и хули пълнят се уста.
Плача Ти няма кой да забележи.

Сред мълниите спретват си кючек
и вместо "Милост" викат "Хаирлия".
Че стига му на грешният човек
да си припява как градил Илия..."

Небето от скръбта се пресуши.
Една сълза сърцето ми покая.
Спасявай, Боже, скръбните души!
И с Милост опрощавай ги до края!

(Птицата в теб)

понеделник, 2 юни 2014 г.

В ГЛУХИТЕ УШИ НАДУЙ СИРЕНИ!

О, мой Боже! Правий Боже!

Не в бедните, с нерадост уморени,
не в свестните, докарани до глад,
но в глухите уши надуй сирени
на този ден, от подвизи възпят.

И оня вой протяжен - за минута
да би пробудил спящия търбух.
Властта - да чуе болка недочута.
Лъжецът - неизменчивия дух.

На свят олтар, въздигнат върху кости,
не подобава празничен банкет.
И паметта народна ще залости
вратите си за суета сует...

Не я вълнува големецът мазен,
венец на колене да й дари.
С кордони от полиция опазен
да дръпне реч как пламенно гори...

Велики имена да изброява.
Досаден списък. Дълъг. Като дълг.
А стадото притихнало да вдява
лъжите на поредния си вълк.

И полкове да глъхнат в чест и слава
под своите развети знамена,
че ден е на свещена незабрава.
На Ботев - лъч за робски племена.

А още утре - щом шумът заглъхне
след празничните бляскави зари
на властника венецът ще изсъхне
и всичкият му плам ще прегори.

Сирените, замлъкнали тревожно,
една година пак ще са в покой.
О, Боже! Скрий от времето безбожно
лика и на последния герой...

Не в бедните, с нерадост уморени,
не в свестните, докарани до глад,
но в глухите уши надуй сирени
на този ден, от подвизи възпят...

(Възходът на падението)
Ясен Ведрин

събота, 24 май 2014 г.

ЕЗИК СВЕЩЕН!

Мили приятели!
Честит ви празник на славянската писменост!

Език свещен на моите деди!
Бъди ни ти от въглена мастило!
Докосне ли хартия - да роди
най-пламъчното българско светило!

И клетвата, която всеки глас,
изрича, за да бъде пълен с вяра,
Сам Господ да дари с неземна власт -
Духа Си Свят за огъня в олтара.

Език свещен! Прелей като поток
с най-бистрото в забравените думи!
Завет и Правда! Истина и Бог
във Вярност, изтъкана помежду ни!

Че смисълът все още ни зове,
подобен на Кръстител и Предтеча.
Щом в бъдното ни свети: А, Б, В -
с велика мощ излъскали сме Меча.

Език свещен на моите деди!
От свише дар! И в Святото принесен!
Бъди довека! Бликай и бъди!
И ние ще те помним!
Като песен...

(Птицата в теб)

неделя, 11 май 2014 г.

О, ПРОСТИ МИ ПЕРО!

Напоследък не искам да пиша.
От перото отвръщам се ням.
Липсва въздухът, който да дишам,
а светът е задръстен от срам.

Нови ценности - стара клоака.
Бесовете - с оловен престол.
И промъква в зениците мракът
своя див и жесток произвол.

Като в ужас пречупва се Кръстът,
а невинното - в прицела мре.
Нечестивият мозъци пръска,
та от смърт да му стане добре...

От зловестия - адът извира,
и залива земята с потоп,
сякаш някой е хвърлил Всемира
в черна дупка и тъмен въртоп.

О, прости ми, перо, че терзая
в мълчаливост душата си аз.
Нека дойде на мъката краят
и на злото - най-сетният час...

И кошмарът да свърши... Отречен!
Запокитен зад космос дори...
Че човек, ако не е човечен,
сам и приживе в ада гори.

Че напусто са всички поеми.
Светли изгреви. Лунни треви.
Блика в кръв поруганото време
и Христос на Голгота кърви.

Напоследък дъхът ми умира.
Миг... и с болка се срутва светът.
А перото - в прескръбната лира
моли Бог за надежда отвъд.

(Тленен остатък)

вторник, 29 април 2014 г.

ЕЗЕРНА БЪДИ МИ!

Езерна бъди ми! До почуда!
Както даже в сън не си била.
Като снежно бяла пеперуда,
свила в трепет своите крила.

Мислите ти тихо ще преплува
моят зов, от синьото пленен.
Дивна нимфа с дъх ще нарисува.
В стих ще те извае, упоен.

С четка от лъчи ще те прелита
водно конче с порив онемял.
Да ми бъдеш нежност и възхита -
капки сън над езерен кристал.

Истинска бъди ми! Сътворена!
В заника - лазурна като свод!
Сбъдната в душата ми вселена,
светла радост в Чудото-Живот...

(Сбъдната вселена)

МОЯ СИ, МОЯ СИ!

Моя си, моя си! Толкова чиста и моя,
колкото вятър танцува на голия връх.
Бих те събрал като капчици дъжд от пороя.
Бих те рисувал в прозорците само от дъх.

Моя си, моя си! Светъл предел в необятно,
дълго измолвано с нощна молитва небе.
Изгрев от случване в утрото сребърно-златно.
Облак от вярност и прицел за силни криле.

Моя си, моя си! Вечност, която побира,
точният смисъл на няколко мъжки слова.
Трепнали струни на нежно събудена лира.
Цвете, разлистено в стръкове буйна трева.

Моя си, моя си! Толкова чиста и моя!
Повей от бъдното. Тътен на силна вода.
Трепет в изричане. Нежна сълза за покоя!
Краят на моето търсене - в зов и следа!

(Сбъдната вселена)

ДОПЛУВАЙ МЕ!

Доплувай ме с платната си горещи.
На моя пристан котвата хвърли.
В морето на несбъднатите срещи
ще бъда твоят бряг като че ли.

От прилива на поривите южни
изпей ми песен - галеща вълна.
С утехата, че още сме си нужни,
подобни на лъчи от топлина.

Докосвай ме с ръцете си солени,
събрали скръб от други брегове.
С гласа си ми напомняй за сирени.
С косите - за самотни ветрове.

Под тихите съзвездия на мрака
доплувай ме... Без карта и компас!
Любов ли е? Родена е да чака!
Съдба ли е? Ще срещне само нас!

(Сбъднати предчувствия)

ГЛУХАРЧЕ

Глухарче ли са моите мечти,
когато с твоя дъх се разпилеят?
Ще може ли една да полети
в очите ти - очите ми да сгреят?

И в ромола от нежност - дъждовит,
поне веднъж ръката ти да хвана.
А ти да видиш оня смисъл скрит,
в неканеното, станало покана.

Глухарче ли са моите слова,
когато ти без думи ги изричаш?
Една надежда - цвете сред трева
за смисъла, че тихо ме обичаш.

Че твоят дъх безмълвен ме зове
и с огън е готов да ме погали.
А чувството, родено в дъждове,
на мъхчета след миг да се запали...

(Сбъдната вселена)

НАСЪН И НАЯВЕ

Понякога сънят ни ще твори
това, което с теб не сме живели.
Мечтата върхове ще покори,
а погледът - невидими предели.

Дъждът ще бъде плискащ водопад
и вятърът - нашепване на лира.
А поривът ни - невъзможно млад,
в следите преживяно ще прозира.

Една каручка с огнено жребче
дъгата като зов ще претъркули,
а горе там - момиче и момче,
ще изплетат лъчите на пискюли.

И празници от дивна синева
един след друг ще пишат календара.
Животът ще е сбъднати слова,
а щастието - вдъхнато от вяра.

Но даже - без среднощни чудеса,
пак утрото ми с теб да ме намира -
готов съм вечността да понеса,
щом този сън наяве не умира...

(Сбъднати предчувствия)

НЕСТИНАРИ

Още парят лумналите въглени,
остри като пламъчен кинжал.
Някак си, в забравата обръгнали,
свикнахме на спомени без жал.

Гонеха се в мисли нестинарени
буря зажаднели сетива.
Свивахме сред кърпите кенарени
глътка извор, мирис на трева.

В залеза, до менци недоносени,
шепнехме си стръкове мечти.
Галеха ни чувства сенокосени.
Криеха ни дъбови врати.

А в нозете, огнено порязани,
въглени разпалват своя зов,
за да тръгнем - с болката наказани
и открием билката-Любов.

(Неиздъхнали спомени)

ОБИЧ В АКРОСТИХ

Като сложна загадка реши ме.
Неизвестното в мен разгадай.
Ако образът страда без име -
дума с четири букви му дай.

“О” е зов, който смисъл събира.
Огън. Остров. Одежди. Овал.
Първи тон от събудена лира.
Светъл кръг от небесен кристал.

“Б” е бързей за бликнала близост.
Бряг. Безвремие. Бриз. Болеро.
Топъл дъх, който нежно пронизват
под луната стрели от сребро.

“И” е нежната искреност в мрака.
Избор. Истина. Извор. Игра.
Слети погледи в порив дочакан
до лъчите на нова зора.

“Ч” са чувствата. Толкова бели.
Чудотворни от чудни черти.
Чисти пориви, в нас долетели
като птици от райски врати.

Акростих ли е моето име
или просто изречен безкрай?
Като обич сега изречи ме -
споделеното в мен разгадай!

(Сбъднати предчувствия)

ОДИСЕЯ

Умореното слънце опърли
премалели за сън сетива.
Топъл спомен небето ми хвърли -
нежен сноп от любовни слова.

Стара болка в сърцето изплака,
като свят, недовършен гоблен.
Сред вълните жадувах Итака,
побелял от девически плен.

Вятър луд ли платната изопна
или беше средморски мираж?
Може би провидях Пенелопа -
като фея на островен плаж...

Тази толкова търсена фея...
Този зов, който песни тъче...
Шепне сол и дъхти Одисея
от душата на старо момче.

Ето, белват пред мен бреговете.
Кипва вино зад тежки врати.
Не открил любовта в боговете -
в теб изгрявам, преплувал мечти.

(Сбъднати предчувствия)

РОЗА СРЕД МАКОВЕ

Цъфнала роза сред макове алени.
Ти си ми чудото в свят нечудат.
Прося те в моите мисли разпалени
длани протегнал от порив възлят.

Нощем заричам те - бъдно сънувана.
Денем издирвам те в буйна трева.
Пролетно вдишвана. Лятно бленувана.
Цвете от сънища в лъч от слова.

Капчица кръв, от сърцето ми бликнала.
Нежна утеха от остър бодеж.
Търсила сбъдване - друг не обикнала,
в дългото взиране - мен да съзреш.

Някога, някъде - чудно покълнали,
в твоите длани да пламнат от свян
моите макове - трепетни мълнии,
в зов неизричан и миг неживян.

(Сбъдната вселена)

СКРИТИ ПОВЕЛЕНИЯ

От дланите си стряха сътвори
и в пръстите ти огън нека има.
Едно сърце копнее да гори
за вечност, от слова неизразима.

На скитника леглото си дари,
дори да е въздишка от неволи.
Съня си той на теб ще покори
и тихата ти радост ще измоли.

На жерава ранените крила
с една целувка нежна излекувай.
Очите превърни на светила
и в полета му слънчева танцувай.

На цветето пчелицата бъди,
която в сладък блян го преобръща.
И в чудото от своите следи
завинаги трепти една и съща.

На ручея мечтите си възпей
от всичката си приказност звънлива!
И обич от вълшебен водолей
през чувствата ни свято ще прелива!

(Сбъднати предчувствия)

СТАРА ЛУНА

Любовта ни е стара луна.
Помни приливи в чувствата нежни.
Всеки дъх, уловен в тишина.
Болки, радости, мигове прежни.

Даже с облак да скрие очи -
в тиха сребърност тя ще прозира,
и с дантела от светли лъчи
всеки спомен у нас ще бродира.

В късна птица - за зов ще трепти.
С южен вятър ще гали покоя.
Лунатиците в нас ще смути.
Още твой съм... И още си моя...

И ще тръгнем в среднощни тъми
да се шмугнем в нощта-одеало.
Керемидено-топли. Сами.
Под луна - невъзможна от бяло.

(Сбъднати предчувствия)

СЪТВОРЕНО МЕЖДУ НАС

Слънце от бълбукащ ручей
съкровено претвори.
Измоли ме в нежен случай.
Светъл ден ми подари.

Литнала калинка нека
се превърне в мак червен.
Развигорът - на пътека,
по която стигаш в мен.

На дъгата с цветовете
кичурите завържи.
И преди да ме усетиш -
бели клепки примижи.

Само миг - за да докосна,
всички твои небеса -
слънчотворна, дъждоросна
и с палитрена коса.

Нека радостта не стихва,
сътворена между нас
и светът да се усмихва
като гълъб на перваз.

(Сбъднати предчувствия)

ТВОЕТО СЪБУЖДАНЕ

Аз съм вятърът, който те гали
в ранна утрин при глъч на врабци.
И събуждам копнежи заспали -
слънчезарните твои творци.

Отвори тези сънни клепачи -
бели лодки за властен Морфей.
Бряг от сънища нищо не значи...
Смисъл има в едничко... здравей!

Нека само гласа ти да чуя!
Начумерена - звук промълви!
И ще стане душата ми струя
върху росни цветя и треви...

(Сбъднати предчувствия)

УТРЕШЕН СВЯТ

Светът и утре още ще е тук...
И смисъл в битието ще се крие.
Дали в един копнеж. Или във друг
е все едно. Но в него да сме ние.

Ще има неживяни брегове.
Скали, в които думи се разтрисат.
А вътре в нас предели ще зове
един добър и нежен летописец.

И може би в това е вечността,
че даже и минутата си струва.
Уста да се докоснат до уста
чрез думите, в които лъч векува.

Ръце да се преплитат като храм
и пръстите олтарно да се греят.
Светът и утре още ще е там...
Вълните му и утре ще ни пеят.

И тук, и там... Не питаме къде...
Съдбата в нас от зов ще се разкрие.
А времето в следи ще изпреде
воала на преплетеното "ние".

(Сбъдната вселена)

ШЕПА МОРЕ

Като шепа море ме гребни.
Раковинен - лика ти да пия.
Да те галя с горещи вълни
и в света ти да бъда стихия.

Моят дъх е горчиво-солен.
На сълза от очите прилича.
Но в ръцете ти нежният плен
ще е тихо прошепната притча.

Като зов от придънни води
и копнеж на далечна галера.
Моя - в своята жажда бъди!
Бяло утре, загребано вчера!

(Сбъдната вселена)

петък, 18 април 2014 г.

САМО ТИ СИ!

Като светла пътека ще Те следвам докрай!
Ти дари на човека дом в Небесния Рай!
Греховете прости ми. Моят дух освети.
И ми даде незрими за очите врати.

Всеки смисъл е в Тебе като чудна следа.
Ти Си къшеят хлебен с глътка Жива Вода.
Ти Си чашата Вино. Капки Кръв с Благодат.
Ти Си моя невинност. За душата ми - Свят.

Ти Си Вечен Месия. Моят глас Те мълви.
Нека в Теб се обвия. Ти за мен прокърви.
Нямам друг във сърцето. Само Ти Си, Един!
Нека с Теб на Небето да царувам! Амин!

(Коленича пред Тебе)

понеделник, 14 април 2014 г.

ЛАЗАРЕ, ИЗЛЕЗ!

Умира сиромахът. Безпризорен.
Останал без утеха и без чест.
И няма Божий пратеник отгоре
да му извика:
"Лазаре, излез!"

На гробищата - мафия с лопати.
Ковчегът - евтин. Не като за Крез.
Кръстосват мародери, психопати.
Не казва никой:
"Лазаре, излез!"

По-скоро е щастлив, че се избави...
Светът не е готов за Блага Вест.
Изстинал спи под буците корави,
дори без възглас:
"Лазаре, излез!"

Отвъд преминал - що ли да излиза?
Не свърши ли окаян и злочест?
Да беше ближен - би получил риза,
и къшей хляб...
И "Лазаре, излез!"

Народът - цветен. Китно лазарува.
Готов да оцелява - със..., и без...
И някак невъзможно му се струва
Христос да викне:
"Лазаре, излез!"

Ракийка, чалга... Камъните падат!
Опело. Кръст. Погребаното "днес"...
А щом в живота се намъква адът -
оттатък ще е:
"Лазаре, излез!"

(Възходът на падението)

ЗАВЕТ

Перото си в измамата не крия.
От искреност - до рани прокървих.
Дори да ми е знак за орисия -
възпял я бих до сетния си стих.

Похулено - лицето става кремък.
Бичуван гръб напомня за скала.
Венеца няма как да ми отнемат
ни долна клюка, нито завист зла.

Не могат вълчи зъби да разкъсат
завета, сътворен от светъл лъч,
дори тълпите в мрака да насъскат
до гневен ропот и безумна глъч.

Преминах като пролом през душите.
Дарявах се до плам или искра.
Грешите, анонимници! Грешите!
Аз сам дори не мога да се спра...

Творец, избран от пътя си, не спира.
Животът му е мълния и дар.
Живее дълго, след като умира -
в копнеж и зов, в молитва и олтар.

Перото си в измамата не крия.
От ангел го измолих. За завет.
Дори да ми е знак за орисия -
все пак оставих диря на поет...

(Птицата в теб)

БЯЛ ЕПИЛОГ

Ще се спомня... Духът ми не в пръстта е роден,
нито в земната твърд ще изтлее.
Все едно е дали съм живял утолен,
щом животът веднъж се живее.

Нямат смисъл нещата, сътворени от кал.
Те в калта се завръщат без време.
По следите на светла и свята печал
ще се търся - лъчисто-неземен.

Не прибира ли взорът цветове и лъчи,
щом притворят се морни клепачи?
Ще въздигна нагоре тези мои очи
над провали и зли неудачи.

Като птица, която над въздишки лети
да докосне покрова далечен.
И отваря небето прошептяни врати,
а духът се прибира извечен.

Още месец, година... Още десет лета.
Провидяното - дъх ще огрее.
Ще си взема последното сбогом с пръстта,
без от нея дори да более...

Да се спомня, в завръщане... В бял епилог.
Като свитък от зов и забрава.
Свил съдба и вселена до надежда и Бог
сред искри от небесна жарава.

(Птицата в теб)

ПЪТНИК

Аз своя път далечен ще премина.
По други нито час не бих вървял.
Дори да е стеснен като пъртина
или разбит от дъждове и кал.

Съдбата свои пътници избира
не в някакъв случаен каталог,
но винаги от избора прозира
протегната Десницата на Бог.

И все едно дали ще срещна бури
или пък слънце в лъч ще ме теши.
Духът ми като плам ще прекатури
преградите пред светлите души.

Че стъпките превръщат се в начало,
което стига търсения край.
И кредото - възвишено и бяло
поне един следовник ще узнай.

Вървях и ще вървя! Това ми стига!
Дори да ме погълне самота.
Животът без решетка и верига
най-вярна е посока на света.

А щом нозете спрат се изтощени
и Вечното духа ми измори,
Ти, Боже, влей в изстиналите вени,
Животът, който в Теб ме покори.

(Птицата в теб)

СЛУГА

Без значение - гладен ли, сит ли,
следвам своята светла дъга -
да загърбя помпозните титли
с най-презряната дума "слуга".

Тя е вехта. Лишена от блясък.
Като дреха от шаячен плат.
Със съдбата в пустинния пясък
на отшелник от целия свят.

Тя нозете смирено измива
и с молитва прощава греха.
Уж е мъртва, но толкова жива.
И за гладния пак е троха.

Тази дума съкровища сбира
не по банки и каси навред.
Тя оттатък Голгота се взира.
Не почита трезор с водосвет.

Тя готова е свята да пази
своя жребий пред съдник Пилат.
Не помръква от хорски омрази.
Не шушука във царски палат.

Претърпява бичуване, злоба,
даже сплетен венец от бодли.
Няма страх от ковчега и гроба,
нито ужас от смъртни стрели.

Тази дума не иска корона.
Не мечтае за почит и власт.
Само с четири остри пирона
я даряват в предсмъртния час.

И дори да я следвам едничък
в този свят, титулуван от бяс -
пак Спасителят с Дух ме зарича:
"В теб самия царувал съм Аз!

Че слугата е образ на Царя,
Който в грешния свят се яви.
Да цели от Любов, да изгаря,
и разпънат - за вас да кърви!

Без значение - гладен ли, сит ли,
следвай Мене по пътя трънлив.
Не човешката слава и титли,
но Духът Ми направи те жив..."

(Бакърена паничка)

ЗЛАТОТО В КАЛТА

О, братко мой, затънал в гъста кал.
Живота си мизерен не презирай.
Дори и от въздишки побелял,
намирай смисъл... Всякога намирай!

От кал Творецът сътвори Адам
с една искрица дъх, за да живее.
От този дъх аз мога да ти дам -
и малката надежда ще се сгрее.

Дочувал съм от стари времена,
че Божията кал е златоносна.
И плащаш ли скръбта като цена -
до злато всеки път ще се докосна.

Че то не блесва просто ей така,
но дълго и усърдно се промива,
и има чудна, истинска река,
която във душите ни се влива.

Проливай, братко, своите сълзи!
Не ги бърши с ръкав, от болка черен.
Едничката си вяра запази
за смисъла, че си останал верен!

А златото, родено от калта,
на Лаура Небесна ще прилича.
По дяволите, пръст и суета,
щом Бог отгоре още ни обича!

(Бакърена паничка)

МОЛИТВАТА НА АПТЕКАРЯ

Дай ми, Господи, пълна аптека
със лекарства за всякакъв стрес.
Умори се от злото човекът.
От живот без надежда и чест.

Щом гласът се превръща на крясък,
а обидата - в жажда за мъст,
как да върна небесния блясък
на душите, заровени в пръст?

Чуждо щастие кой ще възрадва?
Злото, Боже, не ражда ли гняв?
Крум ли трябва да дойде със брадва
или някой могъщ вълкодав?

Всяка болка си имала билка.
Тъй било е от време оно...
Но при днешната страшна горчилка
няма дъх за едничко "дано"...

Изсипи от Престола Си Вяра.
Прибави и искри от Любов.
И забъркай пречудна отвара,
за страдалците в черния ров.

А тогава от тази аптека
Храм за Вечен Живот сътвори.
Опростил всеки грях на човека -
Своя Образ у нас възцари.

(Бакърена паничка)

вторник, 18 март 2014 г.

МОЯ БЯЛА ПРОЛЕТ!

Моя бяла, Вапцаровска пролет!
Ще те видя ли в този живот?
Колко птици - за слънце се молят!
Колко слаби дървета - за плод!

Как преминаха зими и вихри,
но снега си една не стопи?
Остарях от надеждите лихи,
а духът ми на вяра търпи.

Аз заричах мечти в урагани,
влюбен огнено в твоя метеж,
и кръстосал слова сред титани,
теб избрах да ми бъдеш копнеж.

Да напълниш с дъха си площади
с гръм и трясък, с лъчи и зора,
и да блеснат на утрото клади -
зов до зов, и искра до искра.

Моя бяла, Вапцаровска пролет!
Идвай вече, че зов посивя!
А живота челичен - в неволя
уж умирах, но той ме живя...

Рани кървави дъжд не измива
и от сънища здрачни боли.
Идвай пролет, могъща и дива
и безумният трон строполи...

А когато възторгът се случи,
като в някакъв истински сън -
на живота свирепото куче
погали с топла ласка навън.

(Възходът на падението)

ДЯДО ЙОЦО ОТКАЗА ДА ГЛЕДА

Дядо Йоцо! Погледай тъдява!
И за поздрав тояжка вдигни!
Тази цъфнала наша държава
в тези гърбави мартенски дни.

Като трепетен глас на прогреса
с две-три думи надежда вещай
и не питай успехите где са
в туй отечество, в земния рай...

Тук са ширнали куп магистрали.
Там - хотели на морския бряг.
Зимни писти и слънчеви зали.
Китни вили - рояк след рояк.

"Гледам българско!" - славно извикай,
та и ние след теб да се взрем.
А в сърцата ни радост да блика,
че родината крепне в подем.

Гледай дядо, макар и с потури!
Сто години по-късен престиж!
С две-три капки небесен колурий
си разтъркай очите и виж...

Стара баба прибира си фиша
със последната сметка за ток.
Поизтрие сълзи... И въздиша...
А на вратника - бял некролог.

Дрипав старец върви през площада,
и край него търчи помияр.
От портрет на читалищна сграда
Вазов пак е затрогващо стар...

С умиление той те описа,
мили дядо от димния век...
И навярно сърцето те втриса
да си сляп, но останал човек.

Че напусто ни беше прогресът,
щом бездушният свят ни мори.
Той не пита човеците где са,
но онези проклети пари...

Дядо Йоцо отказа да гледа...
В малко томче се скри, посивял.
Може би да спести в словореда,
най-последната думичка... Кал!

(Възходът на падението)

четвъртък, 27 февруари 2014 г.

ЗА ЙОН, НИНЕВИЯ И ТИКВАТА

Една библейска случка ми навява
в сърцето лъч, подобен на кинжал.
Поуката - поука си остава,
дори като Адам да бих живял.

И сто живота някак да навърже
Творецът във човешката съдба -
те пак ще си отидат много бърже
в терзания, в падения, в борба.

Един пророк побягнал от Лицето
на Вечния и Свят Небесен Бог.
И в своя страх отплувал по морето,
да би избегнал жребия жесток.

Но ето, че във време твърде бурно
Гнева Свещен беглецът преживял.
От кораба нарочно бил катурнат
и в бездната зловеща полетял.

Дали по милост или за присъда
останал жив сред ужас страховит.
Решил отгоре Бог, че ще го бъде
и заповядал да го глътне кит.

Нататък... е историята ясна.
Три дена той в търбуха му лежал.
А после китът го изплюл на пясък,
в брега на Ниневийската печал.

И тръгнал Йон със Божието Слово
сред грешни непокаяни души.
"Покайте се!" - извикал той сурово -
"Градът ви скоро Бог ще разруши!"

Дочули го човеците изглежда.
И скоро прогласили скръбен пост.
"Дано показал би ни Той надежда,
след всичкото безчестие и злост.

Съдбата на Содома и Гомора
дано над нас сега не връхлети.
Че бяхме зверове! Не бяхме хора
и само Той могъл би да прости.

Ниневийо! Плачи сълзи горещи
за всичките си страшни грехове!
С какви ли язви черни и зловещи
Гнева Господен ще ни прикове?"

Смилил се Бог. И ужаса отвърнал.
Усмихнал се на ронещи сълзи.
Човеците с ръцете Си прегърнал.
Не искал вече да ги порази.

А гледал Йон, но някак без да свиква,
със толкова внезапния финал.
И в края на града, под едра тиква,
глава подпрял и в миг се умълчал.

"В Ниневия са всички опростени,
а аз не зная що да изрека.
И думите Му - огнени остени
сега вода са в моята ръка...

Една последна тиква засенява
лицето ми от журещата пещ.
И иска ми се, Господи, такава
и Ти от небеса да я съзреш..."

"Не, Йоне! Не такава я съзирам!
И тази тиква - с червей ще умре!
Да бях решил, че Правдата умира,
тя щеше да се чувства най-добре.

Не я жали! Изсъхнала е вече!
Не може да изпъква над пророк!
А времето й - всичкото изтече,
допуснато от Праведния Бог!"

Привърших... И духът си не терзая.
Ниневия спасена е, нали?
На всяка тиква ще й дойде краят,
и мене от това не ме боли...

(Бакърена паничка)

ЦАРЯТ Е ГОЛ

Не привиквай, приятелю, с мрака,
с този тъмен, зловещ произвол.
Само верният слух ще дочака
оня възглас, че царят е гол...

За да видиш сред празнична свита
как върви полудял властелин,
без да има един да го пита
що за глупост е сторил самин.

И защо му е още корона,
щом срамът му едва се търпи?
Голеничък - дете за мадона,
понакърмен, досущ да заспи...

Младенецът ли в себе си кае
или онзи библейски Адам?
Първородният грях ли желае,
щом го търси без никакъв срам?

Не, приятелю! Друга причина
има в тази наглед голота...
Всяка дреха е лист от смокиня -
осъзнатият зов на честта.

А нечестният всичко съблича -
дума, клетва, светиня, морал.
Своя дъх на измама обрича
да царува с отрепки от кал.

Та след толкова пози и роли,
над тълпите, по-слепи от тях,
дефилират поклонници, голи
в демонично-безродния грях...

Той им става честита клоака
и червясал от злото престол...
Не привиквай, приятелю, с мрака!
В него царят е винаги гол!

(Възходът на падението)

ПРЕДЕЛЕН ТРАГИЗЪМ

"Държавата, това съм аз!"
«L'etat, c'est moi.» — Луи XIV


Душите на пределния трагизъм
с размътени в харизма сетива,
все още се сплотяват в организъм,
уви... с некоронясана глава.

Той може с пищни речи да ги води
и да им бъде златният тотем.
"Да го възпеем в стихове и оди!
За него, Краля, всинца да умрем!"

Тъй както пръстен восъка притиска
и там, в печата, гербът му лъщи,
така и на тълпите им се иска
у Краля лъч божествен да трещи.

Отвори ли уста - да засенява!
Повдигне ли ръката - да твори!
В едно да бъде Господ и държава!
А кихне ли - да завалят пари!

Душите на пределния трагизъм
ридаят в политическа печал.
Каква ти, за духа, по-страшна криза,
щом Кралят-Слънце се оказа крал...

(Възходът на падението)

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА НУЛАТА

Гордо пъчи се празната нула.
"Ах, дано пак царувам! Дано!"
Но дори с Вавилонската кула
тя не ще се превърне в едно.

Ще остане сред своето нищо.
Дупка. Вакуум. Липса на срам.
Глупостта си с боклук ще насища,
а позора ще счита за храм.

С други нули ще търси завера
за всеобщия нулев протест.
Днес - със повече нули от вчера.
Утре - с повече нули от днес.

Да задмине дори Калигула,
който сам се видял като бог -
тъй мечтае си кръглата нула,
неспособна на чест и урок.

Съберете се, буйстващи нули!
Иска нулата вашия глас!
Ако скоро я бихте надули
тя ще литне високо над вас...

Да ви бъде заветно светило.
От лъчите й - лаф подир лаф.
И отдолу да гледате мило
този нейн възход величав.

А пък стане ли празно в душите,
с умирачка и страшно тегло,
то дано чак тогава решите,
че пред нулата няма число.

(Възходът на падението)

ХАРИЗМАТА

Харизмата, по право, не е вечна.
За кратко се превръща в лична власт.
Но тръгне ли си - вече е далечна,
и няма да я върнат зов и страст.

Безсмислено е някой да поиска
безценният й лъч да осребри.
Народната любов ще го притиска
да върне невъзможното дори.

Доверието трудно се печели,
но много лесно после се руши.
Доброто обаяние умре ли -
не ще се върне в скръбните души.

А властникът, дори харизматичен,
ще рухне в своя крах, обезвластен.
И колкото й думи да изрича -
не ще да бъде вече опростен.

Той всичкия си блясък е профукал
и няма как отново да блести.
Балонът безвъзвратно се е спукал.
Смалява се. В безсилие свисти.

В заложената клопка на цинизма
месията е червей в пустота.
Не връща помрачената харизма
прахосани в царуване лета.

(Тленен остатък)

вторник, 18 февруари 2014 г.

ПОСВЕТЕНО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ!

141 години от обесването на Апостола!


Идваш ти сред моите безсъници.
Светъл ангел и среднощен гост.
Да напомняш някак си за тръните,
впити във главата на Христос.

Аз не бих те питал колко просто е
на олтар сърце да принесеш.
И да светиш в тъмното, Апостоле,
както свети восъчната свещ.

Как се носи болката на клетите?
Как в сърце се сбира цял народ?
Как се помнят думите, заветните,
ако дух е впримчен от хомот?

Ако там, в килията ни, тясната
думите не стигат за зора...
И мълчи в кандилото, угаснала
даже и последната искра.

Расото захвърлил съм, Игнатие!
С вярата си сея семена.
Туй ми е свещеното занятие
в тази най-обрулена страна.

Доста беше робското протакане.
Стига за душите ни въжа.
Сплитат днес бесилките ни, Дяконе,
червеи, безродни от лъжа.

Остани ми блясък за кандилото.
Някой в своя мрак да те съзре.
Че дори увиснал на бесилото -
живият не може да умре...

(Възходът на падението)

РОБСКО

В памет на Васил Левски!

Свята клетва за смели мъже.
Уж е толкова чисто и просто.
Но накрая остава въже
за предаден от свои апостол.

С чаша вино извечният срам
много лесно ще бъде забравен.
Свободата прилича на Храм,
но пък робът не е богоравен.

Като червея ниско пълзи.
Като храст се огъва и кърши.
Лицемерно пролива сълзи.
Плюе в пазва, а после се бърше.

Кой ли, робе, за дълг те роди,
щом безчестен прегръщаш позора?
Лумнал огън ли носиш в гърди
или страх на безропотни хора?

Кой захлупи сърцето ти с фес
и поклон пред насилник довека?
Ако вяра остане без чест,
то пребъдва ли Господ в човека?

Черна смърт. Като плач на поет.
Гарван грачи и вятър не спира.
Вън от Храма, без Бог и Завет,
само жалкият роб не умира...

(Възходът на падението)

вторник, 11 февруари 2014 г.

ДА ТЕ ВДИШВАМ

Позволи ми сега да те вдишвам -
като пролетно цвете в пръстта.
Да забравя за болки предишни.
За раздели и тъжни неща.

За обиди и думи излишни.
За преглътнати стари мечти.
Позволи ми сега да те вдишвам -
като роза, която цъфти.

Аз те търсих. Изплаках те скришом.
Много дълго самотен живях.
Позволи ми сега да те вдишвам -
с твоя ведър и радостен смях.

С твоя поглед - по детски възвишен.
С разпилените твои коси.
Позволи ми сега да те вдишвам!
И дъждът нека още роси!

Нека чувство в душата ми пише
всеки ред от любовния блян.
Позволи ми сега да те вдишвам!
Ти си мирисът - дълго желан!

Ти си цветето в моята ниша -
нежен смисъл, че още съм жив!
Позволи ми сега да те вдишвам!
Позволи ми да бъда щастлив!

(Шарена палитра)

НИМФА

Като нимфа Любовта пристъпва.
Любопитна, искрена, пречиста.
И отново в топъл дъжд се къпя,
и редя куплетите-мъниста.

Зимата превръща се във есен.
Есента - във лято от жарави.
После нежна пролетна импресия
се разлистя в горските дъбрави.

Спомените - отлетели птици,
връщат се от юга на съдбата.
Чуруликат в моите зеници
и обратно се върти земята.

Като нимфа Любовта пристъпва -
всички чудеса събрала в длани.
И цъфти душата ми, напъпва
в цветове, отдавна невидяни!

(Шарена палитра)

НЕСЪТВОРЕН ПЕЙЗАЖ

Светът ми е пейзаж несътворен.
Въздигнат връх, високо над мъглите.
Луната спи в безмълвния му плен
и обич там споделят си орлите.

Не бих потърсил четка и бои,
с които в цвят властта му да разкрия.
Душата страховете си таи
и страда тихо в тяхната стихия.

Защото тя самата е воал.
Разпъната невинност на статива.
Рисувал би я само порив бял,
дори от цветовете да попива.

И в ден и час когато ме зове
на нимфа глас, и полет на сирена -
художникът ще смеси в цветове
душата ми, пейзажно сътворена.

(Неиздъхнали спомени)

НЕДОКОСНАТА ДЪГА

Цветето, което ще покълне -
в погледа ти дълго да блести...
Вярата, родена да изпълни
всичките ми литнали мечти.

Птицата, готова да запее,
в нежните ти тръпнещи ръце...
Думата, която ще огрее
моето измръзнало сърце.

Слънцето, решило да наднича
в тъмните ти спуснати коси...
Смисълът, че още те обичам
и ликът ти топло ме роси.

Чувството, което ме прочита,
като стих, написан на шега.
Нека те погледам до насита
моя недокосната дъга...

(Неиздъхнали спомени)

СВЕТЛО ВЪЛШЕБСТВО

Обичам да ни има... Повторими.
В любима песен. В цъфнал розов храст.
Сред белезите - зрими и незрими
на всичко доловимо между нас.

И светлото вълшебство на следите
от нишките дантела да плете,
а вятърът - беглец по висините,
в небесен монограм да ни чете.

До онзи миг на сбъднато начало...
До зов и поглед в лъч от необят,
когато в ненаписаното бяло
две думи сливат порива си свят.

(Сбъднати предчувствия)

БЯЛ ЙЕРОГЛИФ

Помниш ли прастария мотив,
че светът е място за двамина?
Исках да съм шеметно щастлив...
Слънчев лъч над вишнева градина.

Бях номад, пустинник, бедуин.
Скитник между севера и юга.
Всеки бях, но... винаги един,
неспособен да обича друга.

Утринен и пролетно-мъглив
в теб заклевам мъжката си песен.
Пръстите ни - бял йероглиф -
да се слеят в порив безсловесен.

(Сбъднати предчувствия)

БЪДИ МИ ПРОЛЕТ!

След зимата на скърби побелели
бъди ми пролет, подари ми цвят.
И мислите за теб, неразцъфтели,
от нежен полъх да се разцъфтят.

В усмивката ти нека вятър вее
най-топлите предчувствия за нас.
И погледът ми в твоя да изпее
капчуците на свършилия мраз.

Една стихия в жълто и зелено
да пъстри нека светлия ми ден.
И с нишките си пролетно вретено
лъчи да вплита между теб и мен.

След зимата на скърби побелели
светът от нов възторг да се роди.
Бъди ми пролет в цъфнали предели!
Най-истинската пролет ми бъди!

(Сбъдната вселена)

ВДЪХНИ МЕ!

Вдъхни ме! Аз съм топлият южняк!
Чудакът със зелените боички.
И идвам да ти бъда нежен знак
за чудо от поезия и птички.

Вдъхни ме! С дъх се ражда всеки звук
и той в сърцето приказно рисува.
Снегът ще се превърне на капчук
и хладното далеч ще отпътува.

Вдъхни ме! Аз съм мирис на живот
и идвам твоя блян да изживея.
Преди мечтата да завърже плод -
с най-хубавите думи ще те сгрея.

Вдъхни ме! Въздъхни ме! Всеки зов
в красив сезон се сбъдва по-нататък.
И всяка нова пролет е любов,
в зеленото на своя отпечатък.

(Сбъдната вселена)

сряда, 5 февруари 2014 г.

НЕ МЕ ОТПРАЩАЙ В МИНАЛОТО

Не ме отпращай в миналото, време!
Аз имам още много да ти дам.
Съдбата не успя да ми отнеме
на словото изгарящия плам.

Връхлитаха ме често урагани.
Във дупките на болката живях.
Споделях си таланта с изтерзани
и в мъката им цял се разпилях.

Те имаха от думите ми нужда.
Утеха за сърцата - хляб и сол.
Аз виждах как животът ги прокужда
и как търпят злини и произвол.

Замръквах с тях в опушени квартири.
Прозорците кънтяха от псувни.
Те нямаха дори едничка диря
и лъч надежда в идещите дни.

Разкъсани от черна невъзможност
удавяха в бутилката мечти.
И в простичките градуси - тревожна
започваше скръбта да им люти.

Кълняха се - обичах ги кълнещи.
Напиваха се - давах им ръка.
И в нощен час с догарящите свещи
изливаха се стихове в река.

За братята ми - брънки на съдбата,
скачени на синджир от грях и зло.
За всичката помия на земята.
За тъжното човешко потекло.

Не ме отпращай в миналото, време!
Аз искам да изплача твоя вик.
За малките души в коптора земен.
За бедния с душа на мъченик.

(Бакърена паничка)

МОЛИТВАТА НА СЛЕПЕЦА

Сляп за злоба и човешки гнет,
сляп за ярости, обиди, храчки,
чукайки с тояжката навред
аз отново тръгвам с плахи крачки.

Цял живот молитва съм шептял
Господ някак да намери начин -
с вяра да превърне шепа кал
в чудото за моите клепачи.

Да прогледна и да видя свят.
Слънцето, небето и звездите.
Да усетя обич, благодат.
Да ме сгрее огън във гърдите.

Може би в човешките очи
добротата всякога наднича.
И извират отсред тях лъчи,
а човек с човека се обича.

Господи, ще дойдеш ли? Кажи!
В милост да ме изцелиш чудесно!
Слепотата толкоз ми тежи.
А за Тебе чудото е лесно!

Но дали, прогледнал в Силоам,
няма още моят дух да страда?

***
О, слепецо! Не унивай там!
Дар е слепотата ти, награда!

(Бакърена паничка)

НЕ ИЗПИВАЙ ПОСЛЕДНИТЕ ГЛЪТКИ

Не изпивай последните глътки от старото вино.
Нека с теб ги запазим за други, добри времена.
От тревоги и бури животът ни бързо изстина
и попари душите ни тънка сребриста слана.

Невъзможното щастие, скрито в гори тилилейски,
ни веднъж не похлопа на вратника, грохнал от студ.
Тъй, да грейне в очите ни. Топло и живо. Но нейсе...
За години прогони го бурния в мислите смут.

Колко чаши изпихме? И тостове колко звънтяха?
Все за светлото бъдно - надежди и пивки лъжи.
Онемя от несбъдване нашата дървена стряха
и съдбата не искаше нищо добро да дължи.

Като пън ни подмина, и други отиде да радва.
С тия пусти имоти, и с тая - безспир веселба.
За дървото изсъхнало всякога има си брадва.
За просия по пладне - окъсана вехта торба.

Не изпивай последните глътки от старото вино.
Нека те ни послужат за комка в последния час.
Къшей хлебец остана, безквасен, и бяла пъртина -
да напомнят за святото, още несбъднато в нас.

(Жълтици в дъбовата ракла)

ПИСМО ДО МОЯТА ПАМЕТ

Здравей моя памет далечна, от болки обръгнала.
От теб не остана ни вест, нито някаква кост.
Понякога мисъл ми казва, че вече си тръгнала
да дириш в отвъдното своя едничък Христос.

Писмото си пиша с върха на пробождащо копие.
Мастило си нямам. И ползвам за случая кръв.
Върни се при мене - сред моята скръбна утопия,
макар да не виждам за твоето търсене стръв.

Невинност си нямам. Отдавна съм грешен за бъдното.
Една Магдалина - с презрение кой не уби?
И без да съм толкова стреснат, че следват присъдите -
за тебе сърцето ми всякога нощем скърби.

Къде се скитосваш? Навярно в измислени космоси.
Или пък почукваш на портите, горе в Едем?
След седмия ден на Твореца - ти може би осма си.
Едно сътворение, скрито дълбоко у мен.

Върни се за малко! За миг от въздишка и истина!
Последния спомен вземи си, защото е твой!
И нека не в моята кръв се намериш пречистена,
но в тази, която за всички проливал е Той...

(Жълтици в дъбовата ракла)

КОПНЕЖ НА ПИЛИГРИМ

Ще се припомня. Някога съм бил.
Светът не е зачеркнал мисълта ми.
Дори надежди сто да е изтрил
или изострял болката с измами.

Все някъде един невидим път
подобно бял конец ще ме издири,
за да закърпи смисъла умът,
а вятърът с небесен рог да свири.

Да литне пожълтялото листо
без страх, че есен пак ще го откъсне,
и без да пита как или защо
за своя нова пролет да възкръсне.

Ще се припомня. Даже да е щрих,
дори като една въздишка кратък.
Щом мостовете стари изгорих -
с крила ще стигна някога оттатък.

Зад сенките на тъмните бърда,
които спират изгрев и надежда.
За да осъмна в сладка свобода,
където лъч мечтите ми извежда.

И в светлото, с копнеж на пилигрим,
от стареца детето да проходи
до оня храм, възвишен и незрим,
където чезнат мъки и несгоди.

(Тленен остатък)

НЕВИДИМА ЦЕДКА

В невидимата цедка на стените
изтича потъмнелият живот.
Еднакво сам през нощите и дните
престанах да копнея за възход.

И вече не въздишам за акорди
на някое щастливо тържество.
Не искам трон от себелюбна гордост,
ни скиптър бял, ни лаврово листо.

Главата ми не става за корона.
От тежка себорея ме сърби.
А всяка рана е самотен спомен,
несподелен от другите съдби.

Наметнал овехтяло одеало
в едничък смисъл търся топлина -
че черното изглежда да е бяло,
погледнато от другата страна.

От теглещата цедка на стените,
стопила част от тъжно битие.
В един портрет от утрото на дните
с невинната усмивка на дете.

(Тленен остатък)

ЧЕРНО-БЯЛО

Спомените - черно-бели фотоси,
гонени от вятъра се реят.
Може би не изживях живота си,
както всички други го живеят.

Дълга е на паметта пъртината -
сняг я стели, вятър я навява.
Идва бяла някак си годината -
после черна в мислите остава.

В царството студено на пингвините
раждат се надеждите ми нови.
Черно-бял - очаквам си годините.
С бяла вяра. С черните окови.

И дъхът ми плаче в неусетното -
като струйки, дето все се губят.
Ех, животе! Има ли те в цветното?
Искат в цвят очите да се влюбят.

Спомените - черно-бели фотоси,
скриват се в албуми от забрава.
А в балтона сив на потеклото си
с градуси душата устоява.

(Точка на замръзване)

ТЪЖНА МОЛИТВА

Като тъжно шептяна молитва
се разстила пред мене снегът.
Бели думи в мечтите ми скитат.
Бяла обич напомня ми кът.

И не искам, дори и случайно,
в бели стъпки да видя следи.
Пак те мисля, но някак си тайно.
Пак те спомням под топли звезди.

Любовта ми е стар летописец
и в косите ми пише с перо.
Бих извикал навярно: Върни се
и леда превърни във сребро!

Този сняг нека в дъжд се обърне -
като пролет след зимния хлад.
Скърцат стъпки. Треперя посърнал.
А молитвата? Тя е за цвят...

(Точка на замръзване)

сряда, 29 януари 2014 г.

РАЗБИТО СЪРЦЕ

Сърцето ми разбито е. Посърна.
Разпалвах огън. В пламъци горях.
Но времето назад не ще се върне,
а своя път отдавна го избрах.

Не исках да слугувам на къртици,
доволни в изобилната си пръст.
Друг беше вдъхновеният ми прицел
и друга - неизречената мъст.

Най-страшни са веригите на роба,
които той привижда като храм
и пълни си сърдечната утроба
с ракия, вино, хлебец и салам.

С псувни и кеф живота си нарежда
и щрака с пръсти в чалга и кючек.
Каква ти тук възвишена надежда?
Каква ти светла песен за човек?

Отпускам вече жили уморени.
Сърцето ми ранено е. Кърви.
Заспал е днес народът възродени
и в тъмното си минало върви.

Опъва му юздата. Пак го яха
нахъсания с его господар.
А думите ми, гдето се посяха,
са пепел от несбъднатата жар.

Сърцето ми разбито е. Посърна.
Изпих горчива кана със пелин.
Дано при Бога скоро да се върна,
че в мъката усещам се самин...
Амин!

(Възходът на падението)

ПАМЕТТА МИ ТЕ ОТХВЪРЛЯ!

Не страдам от амнезия. Не бива.
Неправдите събирам в каталог.
Лъжи, с които някой е убивал,
угаждайки на нрава си жесток.

Че после той се връща. Преоблечен.
Лицето скрил зад маска на добряк.
"Обичам ви! Повярвайте ми вече!
Доверие гласувайте ми пак!"

Вълкът дали под овчата си вълна
Сърцето на Христос е придобил,
или се готви с подлост да погълне
овце, които сам не е родил?

Разкъсаните... Кой ще ги прежали?
Изгонените... Кой ще прибере?
Остриганите - лъгани с парцали!
Пресъхналите - уж, че са добре!

Не, вълко! Паметта ми те отхвърля!
С амнезията - други помрачи!
Но аз сега с главнята ще опърля
лукавството на твоите очи.

Пред Бога - грешник, плачейки, се кае,
но ти дори сълза не си пролял.
И може би най-страшното това е
в измамата на вълчия ти хал.

Да нямаш в паметта ми път обратен,
защото като звяр си уличен.
Останал хищен. Горд. Коравовратен.
От власт погубен. С власт опорочен.

(Възходът на падението)

ВРЪЗКАТА ЛУК

Умрял богаташът в минута среднощна.
Издъхнал във своя палат.
А бялата спалня - красива, разкошна,
сменила се мигом със ад.

Сред пушек лютив и стенания диви
душата му вдигнала вой.
"Защо ме наказваш така, Милостиви -
сред жупел и огнен порой?

Нима съм живял като зъл, безсърдечен
сред хората в белия свят?
Нима на ужасна съдба съм обречен -
да тлея, в катрана облят?

Изпитай и виж ми съдбата отново!
Едничко добро намери!
Недей ме наказва с присъда сурово
и с огън недей ме гори!"

Крещял богаташът за милост отгоре.
Гласът му в стените кънтял.
И ето, че Бог от небесни простори
душата му долу видял.

"Какво пък? - Си рекъл - "Ще видя отново
живота на тоз мъченик!
Добро да открия по Моето Слово -
от ада спасявам го в миг..."

Погледнал Творецът съдбата човешка.
Едничко добро му открил.
"О, нека поправя досадната грешка!" -
в Сърцето Си Господ решил.

"Да тръгне веднага вестител отгоре!" -
ударил съдийският чук.
"Спасете душата от злите коптори!
Вдигнете я с връзка от лук!"

Небето притихнало. Ах, изненада!
Дочакахме Бог да сгреши!
Намерил доброто на грешник от ада!
На злата сред злите души!

Видял я в случайния ден на пазара
купуваща лук, зарзават...
А после конете във бяг да подкара
към своя огромен палат.

Потресло каруцата камъче бяло
и паднала връзка със лук.
А бедно сираче, три дена неяло,
навело се плахо, без звук.

"Вземи я! Вземи я!" - през смях богаташът
извикал и махнал с ръка.
"Човешки мизерии мен ме не плашат!
Богатство си имам, река..."

И същата връзка от лук, чудодейна,
от Бога вестителят взел.
И литнал към ада, от ужаси зейнал.
От огън и дим без предел.

Съзрял богаташа. И викнал отгоре:
"За лука сега се хвани!
Че той е доброто, което си сторил
едничко през твоите дни!"

Подскочил богатият. Сграбчил със пръсти
това чудотворно въже.
Издигал се той. Но отдолу - чевръсти
го дърпали двама мъже.

"Ах, вие глупаци! Проклети, нещастни!
Пуснете краката ми в миг!
Умирайте в огън със мъки ужасни
и страшен на устните вик!

Въжето отгоре е мое, едничко!
В съдбата ми нямате дял!
Че вие сте нищо, а то ми е всичко -
билетът за Райския бал..."

Но никой не пускал, дори и да кряска.
А ангелът вече летял.
И връзката лук, като вечност прекрасна,
богатият още държал.

Но после, безумно я пуснал сред мрака,
и яростен взел да крещи:
"О, червеи гнусни от тъмна клоака!
Защо са ви Райски врати?"

Докле ги заблъскал с прежулени длани -
в катрана се плиснал със тях.
И връзката лук, вместо светло имане,
му станала сетният грях.

"Не бърка Творецът от Своята Слава!"
- извикал вестителят с плам.
Сърцето за злото си - зло заслужава
и адът желае го сам!

Въжето, което нагоре издига,
изпусна с безумие ти.
И връзката лук - като страшна верига
в душата ти нека люти..."

(Бакърена паничка)

ЦЕНАТА МИ, НАРЕЧЕНА СЪДБА

Аз с този свят не искам да се боря.
Не би ми стигнал целият живот.
Задъхвам се от тежест и умора
като герой в последен епизод.

Не бе сапунен никак сериалът -
в сълзлива мелодрама да тъжа.
Патроните изстрелях, не нахалос,
но всеки поразяваше лъжа.

И някак си, от думите ранени,
низвергнаха ме гнусните със стръв -
тълпата от подразнени хиени,
подгонила един самотен лъв.

Но аз със вас не искам да се бия,
поклонници на тление и леш.
Не съм примрял за вашата помия,
да драпам с апетита на келеш.

И петимен не бях за жалка слава -
поетът-еднодневка на властта.
Сърцето свойта участ заслужава,
дори да бъде скок от пропастта.

Дори да е разпънато трагично
от злобата на тъп олигофрен,
какво тук значи някаква си личност,
щом писаното ще замести мен?

Щом сам оставих диря и посока
сред взривове и огнени кълба -
не е била безмилостно жестока
цената ми, наречена Съдба.

(Бакърена паничка)

МОЛИТВЕН СТИХ

Преди светът да се превърне в плява,
която лют пожар ще подлуди,
Ти, Господи, с Духа Си напоявай
изпръхналото в моите гърди.

Зрънцата Ти от Истината нека
не би изронил тъмният ми враг.
По Своя Образ сътворил човека,
Ти, Боже мой, пресътвори ме пак!

Не са ми нужни хиляди години
обречени съдби да бих видял.
Раненият, без лекар, ще загине,
кръвта си безвъзвратно пропилял.

Слепецът - в тъмна яма ще привърши,
без Твоята ръка да го държи.
Най-силната надежда ще се скърши,
щом връзват я въжета от лъжи.

Защо са ми възторзи и похвали
сред всичката човешка суета?
Избавят ли награди и медали
от властната прегръдка на смъртта?

Къде да бих потърсил чест и слава
сред този свят, от тление червив?
Не стига ли великият до плява,
дори да би решил, че е щастлив?

И в своята душа опустошена
не казва ли в предсмъртния си час:
"Защо живях съдбата си сгрешена,
когато гол пред Него ще съм аз?

С какъв парцал греха си да покрия
и червеите в жалкия си дух?
Не бях ли пленник в бляскава килия,
за думите на Правдата Му глух?"

Не искам закъснелите въпроси
във някой сетен миг да изрека.
О, Боже мой, душата ми Те проси!
Бъди ми днес Ти живата Река!

Преди светът да се превърне в плява,
която лют пожар ще подлуди,
Ти, Господи, с Духа Си напоявай
изпръхналото в моите гърди.

(Птицата в теб)

ДЯЛ

Аз ще изплача светлите надежди
във този свят на мерзост и диктат,
където злият сбърчва тъмни вежди,
готов да ме задраска и в цитат.

Без уплах пред гръбнака му наведен
от сто поклона в демоничен пир,
честито ще ликувам, че съм беден
и празен съм си тръгнал най-подир.

Оттатък никой славата не носи.
Не се погребват титли и пари.
Там злото се разплита от въпроси
и нишката му огнена гори.

Смехът на арогантния замръзва.
Лъжата не намира адвокат.
Невръзваният - здраво се завързва
за ужаса на вечния си ад.

Но днес ако поиска да ме върже
безчестният, от факела смутен,
извикал бих: Живей, човече, бърже!
И радвай се на всеки следващ ден!

Един със ужас в погледа умира,
а друг - с усмивка, че е следвал път.
Човекът дял от Бога си избира...
Или е тук! Или е там, отвъд!

(Птицата в теб)

ВРЕМЕ ЗА РАЗКЪСВАНЕ

Времето напомня за разкъсване
със трион или бодлива тел.
Болката притиска ме до пръсване.
Топлото студът ми е отнел.

Нямам дефицит във гардероба си.
Зимни дрехи ще намеря бол.
Но снегът под уличните глобуси
някак ми напомня, че съм гол.

Че изгубих в тъмното одеждата,
пазеща сърцето в самота.
Че я няма в мислите надеждата -
брънката за светлите неща.

Случил бях в света на единаците
и ръка протягах без ответ.
Не разбирах нищичко от знаците -
лицемерни жестове навред.

Вълци ме заплашиха със виене.
Подлост от лисици ме смути.
Бързаха - за ядене и пиене,
а в снега им нямаше мечти.

Със сърце, вгорчено от отблъскване,
търся още лъч от топлина.
Времето напомня за разкъсване...
Зима на човешката злина.

(Точка на замръзване)

ТРОТОАРНИ ХРОНИКИ

Бяла хала шепне черна притча.
Студ сковава минусните дни.
Дрипав скитник в болка се обрича
и стои до градските стени.

Помияр изцъклено трепери,
свит до кофа с празничен боклук.
В ледени висулки начумерен
стихнал е самотният улук.

Скърца его в бързаща обувка.
Погледът изнизва се във бяг.
Сетната надежда за милувка
черно строполясва се от мрак.

Киска се съдбата. Некролозно.
Тъжна хала с див репертоар.
Снежно е. И ледено. И грозно.
Бяла смърт на черен тротоар.

(Точка на замръзване)

събота, 25 януари 2014 г.

НА ВЛАДИМИР ВИСОЦКИ!

(По случай 76 години от рождението му)


Може би ще замлъкнат гласовете в порой,
на сибирския вятър сред воя.
Но когато се връщат синовете от бой,
ти не ще се завърнеш от боя.

Ще заплаче китара в необятната степ -
да потърси духа на героя.
Но дори да намери оцелелите в теб,
ти не ще се завърнеш от боя.

Миномети, снаряди, и патрони от мраз
ще прострелят в сърцето копоя.
Но с картечния вопъл на барутния глас
ти не ще се завърнеш от боя.

Сред рева на мотори песента ти ехти!
Гръм китарен се носи от строя!
Завърни се, певецо! Още нужен си ти,
щом със нас се завръщаш от боя!

(Тленен остатък)


четвъртък, 23 януари 2014 г.

ТЕРМИНАЛ 2

Тръгвай сине! Напред, и... късмет!
Тук надежда за теб не остана.
Скътах тези пари за билет
и поплаках си малко зарана...

Все си вярвах, че мойто момче
в тоз несигурен свят ще сполучи.
Но животът надолу тече
и напомня помия за куче.

Някой вече ни сложи черта.
Като мъртви дори ни посече.
Щом преминеш след тази врата -
не се връщай тук никога вече.

Даже вън да е тежко - ще знам,
че синът ми със труд ще успее.
Тук да прося за нас ме е срам,
а оттатък - поне се живее.

Малка пенсия имам. Уви!
И за двама се никак не връзва.
Тръгвай, моя любов, и върви,
че сърце ми от болка измръзва.

Ще намериш все нещо, нали?
Армаган да изпратиш на време.
Вересията свърши. Боли!
Левче никой не ще да заеме.

Тръгвай, сине, от тоз терминал!
Колко други навън отлетяха...
Не поглеждай баща си през жал!
Тя, в сърцето, е родната стряха!

Щом превърнаха родното в ад,
то чистилище вънка поне е...
Ти си силен и толкова млад,
а на мен старостта ми тъмнее.

И да пишеш... Ще чакам, до дни!
Ето, виждам за теб самолета...
Усмихни, сине мой, усмихни
на баща си душицата клета...

(Възходът на падението)

ЗАМРЪЗНАЛА КОРИЧКА

Българийо - замръзнала коричка
от клисав хляб в казана за боклук.
Напомняш ми на стара еретичка,
пристъпила към кладата без звук.

Студът всред теб надеждите изцъкли,
но кой изобщо тебе би горил?
От земен рай - животът стана пъклен.
Беднякът в теб недраг е. И немил.

В апатията всеки е вторачен.
Не иска кръст да носи. Да кърви.
От подлост политикът е разкрачен
и в пътя си не може да върви.

Запазил черен дъх - хамалът псува.
През нерви дъвче гаснещия фас.
Един живот за тебе - колко струва?
И колко ти, Българийо, за нас?

Три лъва върху герба ти се зверят,
но хич не виждат мъки и злини.
Дали и те от фиш ще потреперят
с убиващите сметки и цени?

Дали сълзи пролели биха ничком
пред шепи на старица без подслон?
Защо си ти, Българийо, над всичко,
щом твойта памет топли се с кашон?

Защо са ни прекрасните плеяди
с герои, мъченици и творци,
когато сред съборени огради
разкъсват вълци твоите овци?

Остава ни надеждата едничка,
че някой ден ликът ти ще е друг...
Българийо - замръзнала коричка
от клисав хляб в казана за боклук.

(Възходът на падението)