сряда, 5 февруари 2014 г.

КОПНЕЖ НА ПИЛИГРИМ

Ще се припомня. Някога съм бил.
Светът не е зачеркнал мисълта ми.
Дори надежди сто да е изтрил
или изострял болката с измами.

Все някъде един невидим път
подобно бял конец ще ме издири,
за да закърпи смисъла умът,
а вятърът с небесен рог да свири.

Да литне пожълтялото листо
без страх, че есен пак ще го откъсне,
и без да пита как или защо
за своя нова пролет да възкръсне.

Ще се припомня. Даже да е щрих,
дори като една въздишка кратък.
Щом мостовете стари изгорих -
с крила ще стигна някога оттатък.

Зад сенките на тъмните бърда,
които спират изгрев и надежда.
За да осъмна в сладка свобода,
където лъч мечтите ми извежда.

И в светлото, с копнеж на пилигрим,
от стареца детето да проходи
до оня храм, възвишен и незрим,
където чезнат мъки и несгоди.

(Тленен остатък)

Няма коментари:

Публикуване на коментар