неделя, 29 декември 2013 г.

НОВОГОДИШНО, ЗА ЛЮБОВТА!

Тази нощ в сърцето ми преливай,
като извор, който не пресъхва.
Глътките ми щастие отпивай,
та дъхът ми тебе да въздъхва.

Смях ми дай. Задълго да се смея.
Паметта ми обърни в забрава.
Песен ми бъди - да те попея
през искри от пукаща жарава.

Вярно те заричам! Да те има!
Само с теб съдбата е честита.
Бяла си, подобно снежна зима,
но и чудо, скрито в къшей пита.

Топла си, завивка и постеля.
Нежна си, сълзица съкровена.
Свята си, изречена повеля.
Прошка си, едничка опростена.

В празника на лумналите свещи,
щом светът в минута се разтриса -
нека не с пари и скъпи вещи,
но със тебе Бог да ме ориса.

(Търсач на бисери)

МАЛКА КИБРИТОПРОДАВАЧКА

Спряла под навесите порутени
докосни надеждата ми в миг
с клечиците - празнично барутени
за живота пъстро многолик.

Усмихни зениците си бисерни.
Чипоноска, тръгнала на бал.
Тази вечер нека сме написани
в приказка, родена от кристал.

Аз съм онзи странник, непознатият,
който чуден стих ще ти дари.
Искам само твоята симпатия -
огънче в ръцете ти добри.

И усмивка, грейнала в луничките -
месечина сред звезди от смях.
Извади кибритите си, всичките!
Нека пламнем приказно от тях!

Нека ни издигне горе вятърът!
Стар чудатко с шепнещи ръце!
Да огънем влюбени екватора
в огнено красиво сърчице!

След вълшебства, смаяни от лутане,
да те върна в дрезгавия здрач,
спряла под навесите порутени
с клечици за тихия ми плач.

(Търсач на бисери)

ИЗВОРНО

Ако някога бликна като бистър поток -
нека бъде в душата ти мила.
Всички пръски от думи, всеки жив водоскок
ти у мене да би преоткрила.

Като бъдност желана моя зов пожелай.
Той в скалите ми стръмни извира.
И в съдба те зарича - от начало до край.
Да те ражда... дори да умира.

Всяка жажда за нежност своя смисъл твори.
И слова се отприщват в пролука.
Докосни ме в в мечтите. И наяве дори.
Аз съм изворът, който бълбука.

Ако някога бликна - нека в теб събере
мойта обич водите прелели.
И ще бъде душата ти синьо море
с брегове от далечни предели.

(Сбъдната вселена)

ОЛТАРНА

Преди да те помисля, че си огън
или да те докосна като храм...
Преди да свърши моята тревога,
че в този свят без теб оставам сам.
Фитил ще свия с трепети и думи,
с безсъници и скитане в зори -
и нека той в ръцете ти да лумне,
и в устните ти да се разгори.

Преди да те намеря като извор
или да те поискам ожаднял...
Преди да те усетя много близо,
тъй както дъх рисува над кристал...
Ще сторя от очите си корито
и ти във тях възлей се на вълни,
а после ще те пия ненаситно
през нощите и всичките си дни.

Преди да те открия, че си вечна
и в тленното не свършват лъч и зов.
Преди за нас посоката далечна
да бъде вяра, смисъл и покров.
Фитил ли съм - бъди ми ти пожарна!
Корито ли съм - буйна да си в мен!
В един завет поискай ме, олтарна!
От огън и вода пресътворен!

(Сбъдната вселена)

В ОГЪНЯ НА БОГ

Някъде... Зад топлите ти ириси,
в трепета на поглед утолен,
своя пристан чувството намира си -
стар моряк, от скитане солен.

Някъде... Зад устните ти влюбени,
с думите, разперили крила,
пак ще кажеш колко ти е хубаво -
даже сън за мен да си била.

Някъде... Зад тайнството на дланите,
в тръпката - да помниш дъх и плам,
миговете, искрено желаните,
чакаш ме отново да ти дам.

Някъде... Изгубени от сливане,
капчици, търкулнати в поток -
като две сърца се преоткриваме,
приютени в Огъня на Бог.

(Сбъднати  предчувствия)

КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ

Полунощен прескачам оградите
и душата ми вечност краде.
Пак ме зърваш с очите си, кладите,
зад пролука от светло перде.

И откъсват ръцете ми праскови.
Сребролики от капчици дъжд.
Сякаш твоите погледи ласкави,
ме докосват така, изведнъж...

В дъх те имам. Далечно събудена.
Мъх и сладост зад тел от бодли.
За войника с душата прокудена
ти си адът, от който боли...

Ти барутът си, пламнал по дланите,
и опърлил среднощни коси.
Ти си болката, скрита под раните.
Ти си раят... И сякаш не си...

Залови ме в минутите, късните.
Аз съм твоят крадец на мечти.
Тези праскови, вече откъснати,
само миг от любов ще прости.

(Сбъднати  предчувствия)

ОГЪРЛИЦА

Спомените - слънчеви мъниста,
кой за огърлица нареди?
Може би надеждата ми чиста,
че е живо всичкото преди...

Че цъфтят по моите поляни
весели глухарчета в рояк.
Сякаш са мечтите разпиляни.
На съдбата трепетният знак.

Кой и как светът ми нарисува
с толкова красиви цветове?
Щастието - сън да ми се струва,
сякаш дивна фея ме зове.

С пръчица да сбъдне чудесата.
Приказките, шепнати в зори.
Да гори от влюбеност росата...
Даже и в сълзите да гори.

Хладно ми е. Нека се посгрея.
Пари огърлицата. Трепти.
Феята си тръгва. И немея.
Искам благослов да прошепти.

Времето назад да не отлита.
Да се върнат минали лета.
Спомените в мене да разплита
тази огърлица, любовта...

(Неиздъхнали спомени)

четвъртък, 26 декември 2013 г.

ЖАР-ПТИЦА

От старата година ще си взема
единствено дъха на Любовта.
А след това - спокоен ще поема
в преследване на новите лета.

И все едно какво ще се стовари
връз моите сребреещи коси.
Дори чрезмерна скръб да ме удари -
Тя мен ще утешава и спаси.

В сърцето не задържам миг от слава.
Съдбата не прилича на медал.
Посях си семената от жарава
с надеждата, че в Бога съм посял.

И някъде - през бъдните години
от пламъчета жетва ще кипи,
а той, духът ми, няма да изстине,
и смисъла си - жив ще укрепи.

Не си замесих баница с късмети.
Не бих налучкал здраве и пари.
Но стига ми, че в бъдните куплети
от лирата ми огън ще гори.

Един със нова сила ще обича,
а друг - от стара болка - ще прости.
Любов, о, Боже, свято си заричам
и моля Те да ми я пазиш Ти!

Че някога, когато ден помръкне,
а нов не дойде да го замени -
жар-птица от сърцето ми ще хвръкне.
към вечните небесни висини.

(Птицата в теб)

ДУХ ЖИВЕЕ, КОГАТО УМИРА!

Колко още светът ще боли
от дълбокия взор на сърцето,
без да питам с тревога дали
ще тупти от безсмислие клето?

Да споделям най-сивия хал
в битие от гета и коптори,
и да гледам как в гъстата кал
чезне стъпкан небесният порив.

Ти ли, Боже, с любов ме взриви?
Ти ли с нея така ме беляза?
От човешкия плач да кърви,
като в рани от люта проказа.

Сто очи да пролеят сълзи.
Сто въздишки да дъхнат в неволи.
Да напира скръбта, да пълзи,
а духът ми в несвяст да се моли.

Всяка милост е кръг светлина
за сърцата, от зло безутешни.
Но се плисват - вълна след вълна -
тъжни дни, в недоимъка грешни.

А от кръгове - дълго блестял,
заприличвам на явна мишена.
Без значение колко съм дал
на едната душа утешена.

Ще летят демонични стрели.
За Доброто е скъпа цената.
Пиеш чуждата болка. Боли...
Но така и не свършва злината.

И превърнал сърце в игленик
Богу моля се с моята лира.
"Не привиждай у мен мъченик!
Дух живее, когато умира!"

(Бакърена паничка)

ДЪРВОТО ПРЕЗ ЗИМАТА

Дори през мъглите на дългата зима,
измръзнал от острия вятърен студ,
дъхът ми посоката своя си има
и някъде, в храм, ще намери приют.

Все още лъчист и от зло непреборен
пребъдвам от вяра за крехки листа,
че топъл е скритият в словото корен
и него не би вледенила смъртта.

Тъй лесно омразата клоните кърши
и свива мечтите си всяко сърце.
А мракът свисти, че животът ще свърши,
дори след протегнати с обич ръце.

Каквото успее да вземе - го взима...
Но не и от мен! Не и в моя живот!
Дори през невяра, напомняща зима,
духът ми е вяра, а думите - плод.

Че иде от бъдното пролет красива
и лято горещо след нея искри...
Дърво ли съм? Нека зовът ми прелива
и в други дървета копнеж да твори.

(Птицата в теб)

БОГАТЕЙТЕ ДО ГРОБ, ГОСПОДА!

Мога в мисъл и глас да сгреша,
но от древните мъдрост ме учи.
Във парите ви няма душа.
Само дух, който съвести смуче.

От сърцата ви гледа Нерон.
От зениците - луд Калигула.
Бихте купили власт или трон
и дори Вавилонската кула.

Колко струва ви златната лъст?
Може би три железни пирона.
Даже четири... Стигат за Кръст
със зловещия чук на Мамона.

Някой вечност успя ли от вас
да си купи, ей тъй, на сергия?
Или мрете в последния час
пред нотариус с късче хартия?

Та потомците - алчни и зли
да последват все вашата похот,
както вие сте глухи били,
тъй и те - за бедняшкия грохот.

Пропастта, господа! Пропастта!
С векове се дълбае към ада...
В нея млъкват най-горди уста,
онемели, че няма пощада.

В мрака червеят ръфа царе
и в душите им рови тунели.
По-добре робът с вяра да мре,
вместо с всичко, което сте взели.

Че оттатък за капка вода
авоарите стават излишни.
Богатейте до гроб, господа!
Бивши, бъдещи! Днешни, предишни!

Но узнайте, че в златният звън
душегубецът всичко прибира.
Богаташът от сладкия сън
се събужда, когато умира...

(Бакърена паничка)

ПОСЛЕДЕН АКОРД

Останаха ми няколко клавиша,
несчупени от дългата печал.
От тях изтръгвам сетните въздишки,
през смисъла, че вярно съм живял.

Не стигнал до аплаузи и слава,
копнях живот от звук и тишина.
Творецът свойта диря заслужава,
щом себе си плати като цена.

Дори да е единствен в празна зала,
той сам ще се послуша и смири.
Докрай ще ръкопляска с радост цяла,
на своя дар утеха да дари.

В невидимото - ангел да открие.
Отвъд стените - светъл псалмопев.
И утрото душата му да мие
със капките на бисерен седеф.

Роялът ми ще грохне сам. Без време.
И ноти ще притихнат в епитаф.
Неземното не спомня порив земен,
а жалкият не става величав.

Звукът не е роден да се преглъща.
Той птица е. Божествено лети.
Трепти с възторг. И паметно се връща
копнежите готов да приюти.

Останаха ми няколко клавиша
с един акорд от верен послеслов -
от славата низвергнат, и излишен,
поне на тебе нужен бях, Любов...

(Тленен остатък)

ДУША

Душа... Като градина в необят.
Видя ли някой пъстрите ти клони?
Въздъхна ли от твоя аромат,
когато цвят в сълзите ти се рони?

Не беше ли родена в самота
за обич, от души несподелима,
и цял живот копняла вярността,
която да намери в двама-трима?...

От мислите защо до днес кърви
за младост, от скръбта опустошена?
Дали слепец по пътя си върви
когато е посоката сгрешена?

Препъвана. Разпъвана. Гориш.
И няма кой в дима ти да простене.
Поне веднъж въздигната се виж -
как твоят жребий вече опростен е.

Как тежката умора се топи,
подобно лед, погален от лъчите...
И всичко в теб желае да заспи
за някой сън, измолен зад очите.

Душа... Като ранена синева.
Дали ще бъдеш чудно изцелена,
та в трепета на твоите слова
да се огледат вечност и вселена?

(Тленен остатък)

БЯЛА ПАМЕТ

Вали снегът във моите коси
и видимо ги прави помъдрели.
Откривам се зад стари полоси.
Намирам се зад свършени предели.

Не зная как и колко съм вървял
във ледената пустош на съдбата.
В последен огън винаги горял -
да стоплям тъмни сенки в белотата.

Сред вой на вълци да творя следи
до моя дом, от студове прегърбен.
Да шепна на огнищните звезди
и топъл чай от спомени да сърбам.

Врата да скръцне. Странник уморен
на прага ми нощувка да помоли.
Да го поканя. И да бъде с мен.
Приятел във житейските неволи.

Така белее моята глава
след всяко ново, истинско начало.
Вали снегът на мисли и слова,
за да остане паметта ми... В бяло.

(Точка на замръзване)

вторник, 24 декември 2013 г.

РОДИ СЕ В СЪРЦАТА НИ, ГОСПОДИ!


ВЛЕЗ, СКИТНИКО!

Вината ли вратата ми залости,
че зъзна вън на кучешкия студ?
Поканила си ангели на гости,
а аз съм грешник в нощния си смут.

При теб е свято. В тънките пердета
една свещица празнично трепти.
А вътре в мен поредната несрета
рождествено отказва да шепти.

Едва ли гръмко песен ще запея.
Не съм добре почерпен коледар.
Да можеше за малко да се сгрея -
една минута топличко макар.

А после да си тръгна. Без въпроси.
Подобно сянка в сняг и тишина.
Поканила си ангели на гости...
Къде съм тръгнал с моята вина?

Сълзите зимъс никой не съзира.
Снежинки са. Стопени, ей така!
Виелицата с ледена рапира
дори ми пречи зов да изрека.

Пълзи, пронизва... Реже ме до кости.
И в болката не вярвам, че съм твой.
Поканила си ангели на гости,
а кой съм аз за чувствата ти? Кой?

Но става тихо. Свещ искрици блика.
Над покрива - звезда от Витлеем.
И ангел от прозореца ме вика:
Влез скитнико! Измръзнал си съвсем...

(Точка на замръзване)

ИЗПИВАМ ТЕ В ДУШАТА СИ

Изпивам те в душата си, годино.
Не търся сладост в острия ти дъх.
Ти бе горчива, като старо вино.
И трудна беше, като стръмен връх.

В дванайсет глътки - месеци от болка.
В дванайсет стъпки - тъжни стъпала.
Не питах докога или доколко
ще имам сила в тези теглила.

Приех, че си ми чаша съдбоносна.
От Господ Бог поредният ми дял.
През тебе - старостта си да докосна.
Уж още млад, но вече посивял.

В дълбока бъчва времето източва,
пореден литър вяра и мечти.
И ето, че отново се започва -
ти капеш, а пък новата шурти.

И в този свят с премерено пиянство,
душите ни поглъщат скръб и жал.
Обречени от глътките на странство
и вечно недостигнат идеал.

Във виното е истината скрита.
И ще я видя - някъде отвъд,
когато след година неизпита
изчезнат глътки, върхове и път.

(Тленен остатък)

ОЩЕ ДАЖЕ МИНУТА...

Още час от духа си да дам,
още даже едничка минута,
ще ми стига поне, за да знам -
някой скитник е спрял да се лута...

Друг намерил е светли слова
своя мрак от печал да разпръсне,
и по път, сътворен в синева,
любовта му за миг да възкръсне.

Колко много тъжовни сърца
са ограбени с липси от време.
Нямат вярата - шепа зрънца.
Нямат даже едничкото семе.

И светът запокитва ги, пуст.
От безвремие - сив и себичен.
Пет секунди е силният трус,
за да стане животът различен.

А от времето - лъч да струи,
изживяно на дъх. До безкрая.
И превърнал стрелките в стрели
всеки зов да напомня за Рая.

През усмивка да видя, че там,
с моя стих са заспали на скута...
Още час от духа си ще дам.
Още даже едничка минута.

(Търсач на бисери)

НОВОГОДИШЕН ДАР

Какъв ли дар, красив, новогодишен
на всичките управници да дам?
Не искам да е евтин и излишен,
досущ като обелка от банан.

Но нека е вълшебно огледало,
в което трепва правда или грях.
И щом си го получат от начало -
за снимка да застана посред тях.

Елате вие, доблестни и честни,
най-праведни народни синове!
Ще бъдете навсякъде известни -
светците без вина и грехове!

И ангели светът ще ви нарича,
а Сам Христос обяд ще ви даде!
Защо не виждам никого да тича?
Къде сте вие, святите, къде?

Къде е съвестта ви, за да светне
в самото огледало като фар?
Нали без грях живяхте дълголетни
и Истина бе вашият кантар?

Уви! Останах с дар неподаряем.
Самото огледало се строши.
А вълците поискаха назаем
от злобата във грешните души.

(Възходът на падението)

ЮДА БЕН ХУР

(стих за филма, който промени живота ми)

Препускат още белите коне
пред тъмната каляска на Месала.
О, Господи! За кратък миг поне
бъди ми лъч в душата посивяла...

Бъди ми глътка в жаждата от зной,
когато още пари ми верига...
Да знам, Христе, че толкова Си мой,
щом вярата до устните не стига...

Бъди ми зов, отплиснат от скръбта,
сред тежката ми орис на галера.
Наместо мъст - любов да приютя,
простил на враговете си от вчера...

Бъди ми кръв от Кръста! И следа
по прашните пътеки на Юдея...
Да помня Витлеемската звезда,
избавила духа ми от злодея.

Препускат още белите коне
пред тъмната каляска на Месала.
И свети в мен отворено небе
с една ръка - прободена и бяла.

(Птицата в теб)

МОЛИТВАТА НА ЕДНОРЪКИЯ

О, Господи! С десница ме дари!
С една ръка е трудно да живея.
Тя стига за просия на пари,
но не и за утеха след злодея.

От Силата Си мъничко ми дай!
Една тояжка само... Да не падна!
Дори да виждам тъжния си край -
аз няма и трохичка да открадна.

В живота са мнозина с две ръце.
Едни в юмруци стягат ги корави.
А други си ги топлят, без сърце,
щом трябва нейде милост да избави.

Но другояче, Боже, би могло...
С ръцете всеки Твоя Дух да тачи.
Обръгна ми душицата от зло
и все от недоимък ми се плаче.

Къде съм тръгнал аз, с една ръка,
щом даже с две душата потъмнява?
И мога ли докрай да изрека
горчилката, що в мен се утаява?

Дори с десница днес да ме дариш -
не ще ли чер пирон да я пробие?
Нали и Ти в Разпятие кървиш,
щом дух Доброто иска да убие?

Крепи ме! Още малко! Ден за ден!
И нека еднорък да си остана.
На този свят - себичен и влуден -
да бъда сам дълбоката Ти рана.

Че свил ръка - и просякът, уви,
изплаква в Теб съдбата си безръка.
А мъката остава да кърви -
онази, нечовешката ни мъка...

(Бакърена паничка)

ПРИТЧА ЗА ЧУДНАТА РЕКА

Покори ме красиво предание.
Стара притча за чудна река.
Тя лекувала в миг изтерзания,
щом сърцето наплиска с ръка.

Там зараствали рани отворени.
Не оставал и белег дори.
Цвете скършено пускало корени.
Гаснещ дух се събуждал в искри.

Край брега, райско кътче за клетници,
ден и нощ се редели тълпи.
На живота ужасен несретите
всеки искал за миг да стопи.

Не разбрали обаче поуката,
скрита в мъдрите речни води.
Тях ги блазнела само сполуката,
без сърце да ридае в гърди.

Без притихнал до почит от чудото
всеки клетник очи да сведе...
И с надежда, от Бога събудена,
капки обич навред да даде...

Глъч и вой от уста незаглъхнали
наскърбили реката с печал.
Мигновено водите изсъхнали,
а зеленият бряг потъмнял.

Тъй си тръгнали, в гняв непреборени,
върволици от грешни души.
И се върнали с рани отворени
сред несрета, която руши.

Само някакъв старец с ридание
шепа дар от реката държал.
И записал в премъдро предание
този край за човешкия хал.

Още жива реката е някъде
и с водите си чудо твори.
Тя се вижда в очите разплакани,
щом сърцето пред Бог се смири.

(Бакърена паничка)

понеделник, 23 декември 2013 г.

В БЯЛО ОБЛАЧЕ - НЕЖНА СТИХИЯ

Този свят, след снега навалял,
зимни тръпки в прозорците стели.
И в дъха ми, до искреност бял,
се издигат лъчисти къдели.

Аз пъртина за теб сътворих.
От мечти изрисувах покана.
В някой час, от безмълвие тих,
да си сбъднатост, чудно желана.

Да пропука в огнището жар.
На борина от зов да ухае.
Ти да бъдеш в душата ми дар.
Тебе бъдната нощ да извае.

И когато след късния час
в моя пламнал копнеж те обвия -
нека спомни коминът за нас
в бяло облаче - нежна стихия.

(Сбъдната вселена)

ОГНЕНО-ПРОЧЕТЕНИ

Пламъците пишат по ръцете ни
думите, родени в нощен час.
В пръсти, от докосване преплетени,
стих разпалва чудната си власт.

Може би е чувство неизказано.
Порив, от целувка онемял.
Вятър - зад завесата на разума,
вързал ни в съдбовния си шал.

Птица на мечтите ни жадувани,
влязла през комина до жарта.
И с крила, от огъня рисувани,
разгорила късче самота.

Пламъците пишат по ръцете ни
с топлещо мастило от искри.
Аз и ти сме огнено-прочетени
само миг, преди да зазори...

(Сбъднати предчувствия)

ЦЕЛУНАТА ОТ СТИХ

Не ме наричай сътворение,
преди да дойда в твоя свят
през оня смисъл, нероденият,
сънуван с порив непознат...

Преди от крехките ти кълнове
да е поникнала трева -
бих станал полунощна мълния,
любов от бликнали слова.

Да бягаш с мене през ливадите,
под сенките на дървеса.
И да мъждукат водопадите
с мечти от тихи небеса.

Накрая, от роса дъждувана,
да светим в капки и искри...
Осъмнеш ли, от стих целувана,
поискай и ме сътвори!

(Сбъднати предчувствия)

СРЕДНОЩНА РИСУНКА

Студът те нарисува на прозореца.
Среднощна фея с рокля на звезди.
Една вълшебна, тиха безпризорница,
оставила в душата ми следи.

И аз, съня разлистил, като страница,
пристъпих до стъклото онемял.
Дали си ми съдбовната избраница,
която сам дори не бих избрал?

В декември ли да виждам чудотвореца
как с четката си вятърна свисти,
и в прозата на зъзнещите хорица
вълшебства от поезия шепти?

Или - до дни затворила кориците -
годината сбогуващо твори?
Загърбила гласа на синоптиците -
от сняг готова жар да разгори...

Не бе студът... А нощното ми взиране.
Дъхът, събудил остров от искри.
И с капчици, които нямат спиране,
любов те нарисува и изтри...

(Неиздъхнали спомени)

СЪТВОРЯВАНЕ

От погледа ти сътворих небе,
осеяно на трепета в звездите.
И всичката любов, която бе,
да свети всяка нощ - до бъднините.

От ласките ти сътворих легло.
Да се унасям - кротък в самотата.
И всичко нежно, между нас било,
завивка да е топла за душата.

От думите ти сътворих олтар -
молитва да прошепна - за мечтите.
Макар далечна - да ми бъдеш дар
и слънчице - до залеза на дните.

От себе си - вратата сътворих.
Отворена за теб - да те желая.
И в някой сбъднат миг, от нежност тих,
пристъпила през мен - да си до края...

(Неиздъхнали спомени)

МУЗИКА ЗА ДВАМА

Когато ми прошепнеш: Остани! -
тогава всичко в нас ще е различно.
От музика просторът ще звъни
с предкласика и нещо романтично.

Ще литне партитурата с крила
и в облаците горе ще ни вика.
Лъкът ще се превърне на стрела.
Цигулката - в сърце, което блика.

На флейтата омайващият звук
ще бъде от чучура водна струя.
Пианото ще стане на капчук -
тъй тих, че твойто шепнене да чуя.

Китарата със нежния си звън
ще се превърне в къщичка за птици.
За да ни буди в утрото от сън
и лъч да рони в нашите къдрици.

Ще бъде чуден, приказен момент,
когато ми прошепнеш да остана...
Защото любовта е диригент,
а музиката - винаги за двама...

(Шарена палитра)

ТВОИТЕ СТИХИИ

Огън по ръцете ти видях.
Нежен пламък, който ги изгаря.
Сам да ги докосна пожелах.
Пръстите си даже да опаря...

Водопад в очите ти открих.
Пръски от желания нескрити.
В струите му скоро влязъл бих –
даже покорен от дълбините.

Вятър във гласа ти зашумя.
Ураган, събран във тихи думи.
Бих го гонил по небе, земя –
за да бъде шепот помежду ни.

Блясък от сърцето ти плени
всичките ми мисли неродени.
Моля ти се, обич, остани!
Твоите стихии са във мене...

(Шарена палитра)

събота, 21 декември 2013 г.

МИЛОСТИНЯ

Гълъб стопли със пера земята
и светът превърна се в светиня.
Благо се усмихна светлината.
Просякът получи милостиня...

На любов ухаеха цветята.
Подлез заприлича на градина.
Ангели запяха в синевата.
Просякът получи милостиня...

Град небесен с улици от злато
спусна се от ведрината синя.
Зима бе. А стана топло лято.
Просякът получи милостиня...

Сън ли бе? Мечта ли непозната?
Чудо преди новата година.
Търся, с дар от обич във ръката,
просяк - да получи милостиня...

(Точка на замръзване)

ОТВАРА ОТ ВЪЗДИШКИ

"Ако в чая въздъхнат горчиви треви
и потръпне червената риза на клена..."
Калин Донков

Върху топлата плоча на моя живот
къкри чайник с горчива отвара.
Аз събрах й тревите под звездния свод
и омесих ги с мъдрост и вяра.

Първо стъпки оставих. Натисках с пети.
В тези ямички плаках несретен.
По сълзица във всяка - скръб по чисти мечти
и печал за живота безцветен.

От сърцето си семе за билки избрах.
Всяко семе – с копнеж и тревога.
И така семената надълбоко посях
и горещо се молих на Бога.

Мина време. Угаснаха много лета.
Своя цвят си меняха косите.
Като тъжна орисница бе младостта.
С мен поплака. Прибра си мечтите.

И тогава се втурнах по стръмния склон
да намеря следите предишни.
Тези билки, посяти със болка и стон.
Тези тъжни, горчиви въздишки.

Бяха никнали те. Избуяли навред.
Не едничка, но цяла градина.
Има чай за душата на добрия поет,
който някак безславно премина.

Тъй седя си самотен. Протягам ръце
и се топля от спомени живи.
Пия чаша с отвара. И по мойто небце
светят тъжни въздишки горчиви.

(Отвара от въздишки)

ПРОИЗВОЛ НА СЪДБАТА

Без бунт и ропот сам се проумях.
Със себе си привикнах да живея.
На всичките си загуби се смях,
при все, че ми се щеше да жалея.

В един акорд, така необходим,
събрах мечти и сбъднати провали.
Лиших докрай душата си от грим
и маски за суетни карнавали.

Разголих се със скърцащо перо
в мастилената памет напоено.
Простих за неполучено добро,
но не дочаках да ми е простено.

На раните поръсих щипка сол -
пресъхнали сълзи от самотата.
Бях просто пешка в онзи произвол,
наречен "произволът на съдбата".

Дължимото той с лихвите събра.
Стовари над мечтите ми тояга.
Затворено зад клетка от ребра
сърцето няма как да му избяга.

И някак си притихнах уморен.
Сдобрих се с ориста си немислима.
На този свят съм просто подарен.
Не него аз, а мене той ме има.

И някога... в годините напред,
подаръкът навярно ще изтлее.
Но щом го помнят бедния поет
е вече без значение къде е...

(Тленен остатък)

КОГАТО БУШОНИТЕ ИЗГОРЯТ...

Ще се топлим с красиви мечти...
Ще се греем с докоснати длани.
Вледениха живота почти
зли търбуси и алчни тирани.

Ще я караме някак без ток.
Без контакти и щепсели в мрака.
Аз и ти. И Небесният Бог,
Който още в Духа Си ни чака.

Ще живеем на вяра. Със свещ.
Наръч съчки ще лумнат в кюмбето.
И светът ни ще бъде горещ -
там, в чудесния зов от Небето.

Аз ще бъда за теб Авраам.
Ти ще бъдеш княгинята Сара.
И у нас озареният плам
ще ни стигне за блясък в олтара.

Не от жици се ражда живот.
Не от фишове той ще пострада.
С колене на студения под
ще измолим последна пощада.

Че мечтите са огън, нали?...
Нямат уреди, сметки, измама...
От звездите Любов ни вали.
Вечен смисъл, събуден за двама.

(Търсач на бисери)

В ДВАНАЙСЕТ БЕЗ ПЕТ

Този път ще откажа да слушам
онзи тост във дванайсет без пет,
че дойде ми лъжата до гуша
с лицемерния гнил етикет.

И шампанско не ще да разлея
за мерзавци, облечени с власт.
Да заливат екран с логорея
и да хвалят едното си "аз".

Няма смисъл един да се хили,
вдигнал чаша с мехурчета чест,
и за всичките яли и пили
да вещае успех и прогрес.

Че за него животът е песен,
но за други е леден кошмар.
Милостта и утехата - где са
в този евтин и жалък пиар?

За кого ще е светла, честита
тази Нова година - не знам.
Някой има блага до насита.
Друг умира - оставен и сам.

Фойерверките празнично блясват,
като мили и сладки лъжи.
После толкова бързо угасват -
да припомнят, че мракът тежи.

Те досущ си приличат със тоста...
Онзи тост във дванайсет без пет.
Аз отказвам! Не искам да прося
височайшия шумен привет!

Че на другият ден - изтрезнели
ще сме в същия трескав резон.
Ха, наздраве! Мечтите са смели!
А пък тостът е спукан балон.

(Възходът на падението)

БЕЗПОЛЕЗЕН ПРИШЪЛЕЦ

В сърцето си останах архаичен.
Скиталец - не от този свят роден.
Най-простичко се учих да обичам -
да дам дори последното от мен.

Последен къшей, риза и завивка -
на онзи, който в нужда се мори.
Утеха в стих, надежда и усмивка.
Дори от джоба дребните пари.

Ръцете не научих, за да взимат,
но да разпалват малката искра.
Така живях. Щастлив. Непроменимо.
Така ще остарея и умра.

С какъв ли квас заквасен съм - не питам.
Не ме вълнува как съм предузнат.
С нозете си по пътищата скитам
да дам любов на всеки непознат.

Следи от огън в мрака да оставя,
за да прогледне не един слепец.
И в сетния си дъх да не забравя,
че бил съм безполезен пришълец...

А с полета небесен на предците
духът ми щом нагоре отлети,
дано, по Милост Божия, светците
да ми отворят райските врати...

(Птицата в теб)

СТАРЕЦЪТ И ГРАДЪТ

Куцука старец с болното си тяло.
С тъга в очите гледа към града,
във който явно времето е спряло
и зимата остава си с леда.

По къщите премина, като сянка.
Потърси малко обич и подслон.
Брадясал, със прегърбена осанка,
и изпояден от молци балтон.

Отпъдиха го грозно. Като куче.
Запазиха си топлия уют.
На милост някак старецът не случи.
Остана неприет и недочут.

Предложи им душата си гореща
и стиховете в стария тефтер.
За малко хлебец и паница леща.
За кратък сън в мазе или килер.

Накрая тръгна. Бледен и съсипан.
Излезе тъй до края на града.
И в шепите като дете захлипа,
проскубвайки трепереща брада.

Но ето, че небето се отвори
и слезе ангел с бляскави крила.
На стареца той мигом проговори.
Ръка протегнал, рече му: "Ела!"

Изхлузи се балтонът със тефтера.
И полетяха - ангел и бедняк.
Небето скри ги, а градът неверен
потъна в гъст и непрогледен мрак.

(Бакърена паничка)

петък, 20 декември 2013 г.

ТИ ЩЕ ДОЙДЕШ!

Ти ще дойдеш отгоре! Като лъч в небеса!
Ще Си обич и порив! Ще Си цветна роса!
Ще Си снежното бяло! Ще Си синият зов!
Ще Си чудно начало на пречудна любов!

Ще Си мъдрост и песен! Ще Си радост и плам!
Ще Си пролет и есен! Ще Си Святост и Храм!
Ще Си светла утеха! Ще Си прошка и блян!
Ще Си ленена дреха с аромат на ливан!

Ще Си Вяра и Вечност! Ще Си Път и следа!
Ще Си смях и сърдечност! Ще Си Жива Вода!
Ти ще дойдеш, въздишан! И ще бъдеш Един!
Бог и Господ Всевишен! Аз Те чакам! Амин!

(Коленича пред Тебе)

СЪЛЗИЦАТА ВЯРА

Нямам, бабо, пари да ти дам.
И на мен от оскъдност е свито.
Но ти казвам, до искреност прям,
че се свършва Господното жито.

Тая жетва от светли души,
що проточи се двадесет века -
съкрушени Христос утеши
на стеснената Своя пътека.

Той преведе ги, както овчар
малко стадо през урви избавя.
На Небето принесе ги в дар -
там, където Отец се прославя.

Ето, капчица вяра задръж!
От сърцето си в теб ще прелея!
Ако жадният моли за дъжд -
благодарен ще бъде за нея.

Малко семенце стига до плод.
С топла дума покълва утеха.
Много взеха ни в този живот,
но пък Господ кога ни отнеха?

Къшей хляб нека Той ти дари -
там, в горещата пещ на сърцето.
Нямам, бабо, в ръката пари,
но вестявам ти Дух от Небето!

Той от кризите страх не държи.
Не е стока с цена на пазара.
Тръгвай, бабо! И Богу кажи,
че ти стига сълзицата вяра...

(Бакърена паничка)

ЖИВОТЕ МОЙ!

Животе мой! Заричам те! Бъди!
Дори и да изглеждаш бита карта.
Не Ксеркс оставя паметни следи,
а пиката на Леонид от Спарта.

И триста да повярват в моя плам -
за тях съдбата всякак ще си струва.
Най-ценното от мене ще им дам -
това, с което вярата векува.

За битка стигат копие и щит.
Фалангата – от братство се изгражда.
В слова и дух дарявал бих честит
най-нужното за всеки глад и жажда.

Не искам много! Триста, Боже мой!
Отново Гедеон да Те прослави!
Победите свещени в Твоя бой
едва ли летописец ще забрави.

Дарил Си ме с най-острото перо,
щом даже меч пред него се прекършва.
Изсипвай от душата ми добро
и нека благостта Ти да не свършва.

Животе мой! Заричам те! Бъди!
Написаното – вечност да покрие!
И някога – сред ярките звезди -
сълзите ми вестител да изтрие.

(Птицата в теб)

ПАЗИ БОЖЕ СЛЯПО ДА ПРОГЛЕДА!

"Далече ли е, аго, Цариград?"
Тъй както виждам - доста е далеко!
Но близък се оказа оня ад,
за който ни напомняше Алеко.

И дядо Петко днес да би решил
за среща пак сина си да помоли -
изпъден ще въздъхне, и немил
сред хала на житейските неволи.

И не за консул по широкий свят,
но много по-наблизо да походи -
ще види някой бляскав депутат,
на който са му чужди вси несгоди.

Избраник уж, но с ледно бяла кръв.
Досущ Белокръвчанин, но без корен...
Поискал с големците да е пръв,
и с горните да си царува горен.

Поспри се дядо! Трепета удръж!
Не тръгвай да гориш от лоша сгледа!
Сълзите ти ще рукнат като дъжд
на тъжния ми стих по словореда.

Че всеки, който стигнал би до цар,
измъкнат от мизерната си ниша,
сърцето си продава на кантар
и злият дявол в думите му диша.

Вратата ще ти тръшне. Ослепял.
Безроден скот сред лъскави говеда.
Че в болката на бащината жал
не е възможно сляпо да прогледа...

(Възходът на падението)

ЖИВЕЙ МЕ, ОБИЧ!

Живей ме, обич! Дълго ме живей!
Жадувай ме от бъдещи години.
За някой невъзможен юбилей,
където стават чувствата картини.

И в сребърните нишки паметта
започне всеки спомен да повтаря...
Живей ме в топлината на жарта,
когато сетен въгленът догаря.

Дълбоките ми бръчки не глади.
Реки са те с пресъхнали корита.
Живей ме! Да прелея от води,
дори солта им да остане скрита.

Сезоните на възел завържи.
Не взирай поглед в младост отлетяла.
Макар от дълголетност да тежи -
живей ме, все едно съм катедрала.

Ще минат през душата ти лъчи
и ветрове, внезапно отшумели.
Светът, подобно жълъд ще горчи,
с пропуснатите срещи и раздели.

Но ти, все още нежна, ме живей
и нека съм ти есенна отвара -
за онзи миг, когато свят елей
ще запечата изповед и вяра.

И някъде, в звезди на нощен свод,
две сенки вечността ще преоткрие...
Живей ме, обич! Смисълът-Живот
все още шепне, че това сме Ние!

(Търсач на бисери)

НАЙ-ТРУДНОТО

Предателят най-трудно си отива,
понеже дълго с болката гнети.
Жестоки думи - тръни и коприва
ужилват съкровените мечти.

Не съм го искал, за да го износя
подобно нож, до дръжката забит.
Ръце протегнал, искреност да прося -
надявах се така да съм честит.

Доброто сякаш в друг живот премина,
понеже този страшно оскотя.
Приятелите - вече са малцина.
Не са монети, за да ги пестя.

Отиват си изплашените птици
от есенното мое потекло,
а в погледа от хиляди зеници
надеждата ми удря на стъкло.

За кяр не ставам. Дразня келепира.
Стомахът от слова не е честит.
Неверният причини ми намира
от своя лицемерен реквизит.

Отивай си! Пореден, втори, трети...
От паяци въже не се плете.
Не съм от меркантилните поети,
които сноб купува да чете.

За дар са нужни две горещи шепи.
За нож в гърба - юмрукът е готов.
Не чуват глухи и не виждат слепи
плача на поруганата любов.

Предателят най-трудно си отива.
Дори и Юда бе обезсмъртен.
Щом Сам Христос отровата изпива
какво ли трябва да се случи с мен...

(Тленен остатък)

РАЗСЪМВАНЕ

Наднича утро с ледени коси
в скованата беззвучност на стъклата.
Последната искра се угаси
и даде своя блян на топлината.

Изстинал върху черното кюмбе,
напукан чайник дъхне във забрава.
Издига се към сивото небе
димът лютив на чезнеща жарава.

И някак си, останал саможив,
негаснещ въглен кътам във гърдите.
С надеждата, че пак ще съм щастлив
със някой огнен изгрев след звездите.

Във друго утро. Без коси от лед -
когато вятър шепне през стъклата...
И в стария тефтер един поет
напомни, че е лъч от светлината.

(Точка на замръзване)

четвъртък, 19 декември 2013 г.

ПО СВОЙ СИ НАЧИН

Гледам те по свой си начин - както огънят барут.
Винаги нееднозначен - мъдър, но и малко луд.
И не питай до къде съм прозаик или поет.
Пролетта за мен е есен, а пък лятос тъпча лед.

Търся те по свой си начин - сякаш въздухът вода.
Даже в мислите прозрачен. Като полет без следа.
Ако малко съм ти нужен - твоят глас ще ме спаси
и ще бъда вятър южен в литналите ти коси.

Искам те по свой си начин - като птица без кафез.
Смеейки се - да те плача. Да си утрешното днес.
Нямам в думите верига, но така е по-добре.
Нищото от теб ми стига - само зов да побере.

Имам те по свой си начин - даже да остана сам.
Ако в тебе съм вторачен - виждам себе си за храм.
И това за нас не крия - следвам смисъла един -
да сме сбъдната стихия от копнеж небесносин!

(Жълтици в дъбовата ракла)

В ТИШИНАТА

Помълчи и ослушай се! Тихо е!
Аз отново не бих те смутил.
Ще се връщам понякога в стихове,
без изобщо до теб да съм бил...

Ще те галя безплътна чрез думите -
да те имам, подобна на сън.
Ще си моето светло безумие,
като впит в самотата ми трън.

Ще обличам с одежди химерата -
гола, зъзнеща, стара мечта.
Да те гледам - до днес ненамерена,
като огнен печат на дланта.

Ще ти шепна, дори нетъгуваща,
всички думи от белия лист,
че си в нощите буря нахлуваща,
а през дните - омая от бриз.

Помълчи и ослушай се! Тихо е!
Аз оставих те бяла. Смутен.
И загърната в моите стихове -
помечтай си отново. За мен...

(Светулки в шепата)

ГОРЧИВА СЛАДОСТ

“Колко е хубава твоята любов, сестро моя, невесто!
Колко по-добра е от виното твоята любов...”
(Песен на песните 4:10)

Исках те пелинено-пенлива!
От дъха ти обич да горчи.
В глътките ми нежност да прелива.
В мислите ми песен да звучи.

Път пътувах - за да те открия.
Нощ нощувах - сам под небеса.
Сън сънувах - че ще те отпия.
Блян бленувах - сън да отнеса.

Теб намерих. Вино отлежало.
Миг омаен думите плени.
Вливай се в сърцето ми! Без жалост!
И горчиво-сладка остани!

(Лозата на Енгади)

САМО ТИ

Бях скиталец, замръкнал навън.
Само ти ми отвори вратата.
Одеало ми даде - за сън,
и легло - за покой на душата.

Само ти нагости ме със мед
и масло върху дъхава пита.
Та в глада си, от немощ обзет,
ядох сладко, до пълна насита.

Само ти ми притопли вода
и със нежност изми ми нозете.
А в сърцето ми нова звезда
ярко лумна и почна да свети.

Само ти ме целуна със жар
и в съня ми ме гледаше будна.
Моя обич - от Господа дар,
звездолика, вълшебна, пречудна.

На живота в студения ров,
в който хиляди тласка съдбата,
само ти ми остана, Любов -
утешителка чиста и свята!

(Шарена палитра)

ВЪЗВИШЕНО

Докоснаха се ореол и лира.
Прегърнаха се вечност и мечта.
Светецът се въздигна над Всемира.
Поетът - зазвъня от красота.

Светецът изговори се във притчи.
Поетът - в нежни песни се изпя.
Кого от тях ти повече обичаш -
така и да ми кажеш, не успя...

(Неиздъхнали спомени)

ВЪЗДЪХВАЙ МЕ!

Въздъхвай ме! Отново, и отново!
Молитва да си бъдем. И олтар.
А времето - от прозата сурово,
да пише в рими своя календар.

И бръчиците, врязани в лицата,
да станат непреплувани реки -
в онези брегове на светлината
с безвремие на влюбени стрелки.

Добрата участ нека ни открие.
От случване светът да полети.
Крилата му - докрай да бъдем ние.
Пределите му - само аз и ти.

Несбъднатите още рубикони
красиво да прескача младостта.
На щастието в слънчевите клони
да трепкаме, подобни на листа.

Въздъхвай ме! Светът от Дъх роден е!
Дъхът ни стопля! И Дъхът - твори!
Когато съм до теб, а ти до мене,
се сбъдва невъзможното дори...

(Сбъднати предчувствия)

ИЗМОЛИ МЕ ЗА ВЕЧНОСТ!

Измоли ме за вечност!
Измоли ме за миг!
Даже в скрита далечност
да се скитам безлик.
И в безпаметен вятър
да белеят коси,
а от порива кратък
ситен дъжд да роси.

Измоли ме за стъпка!
Измоли ме за път!
Даже аз да съм тръпка,
вън от крехката плът.
И от моята нежност
жълъд стар да горчи,
а светът неизбежно
да намига с очи.

Измоли ме за притча!
Измоли ме в завет!
Като лъч ме заричай!
Като капчица мед!
И ще дойда, усетен
като сън призори...
А вратата в сърцето
ти с любов отвори...

(Сбъдната вселена)

сряда, 18 декември 2013 г.

НЯМА ХАЙКА ЗА ВЪЛЦИ

Няма хайка за вълци. Те разкъсват навред.
Ту ограда прескачат. Ту се мушват под плет.
Тази злобна порода някой трябва да спре,
че е хищникът бодър... До когато умре.

Кремъклийка не гръмва. Кой да сложи капан?
Ту се мръкне. Ту съмва. Но духът е приспан.
И в разкъсано стадо се спотайва страхът.
Тежка, тъжна нерадост е под път, и над път.

Някой грее ракия. Друг посръбва първак.
Ще рече - в орисия гният хората пак.
От смълчаните псета - ни едно е за страж.
Черна мъко проклета! Що споходи ни дваж?

Жално стадото блее... Кой ще жегне в сърце?
Де е пастирят? Де е? С двете силни ръце.
Сам се топли на вълна и нарежда псувни.
А кръвникът погълна още десет овни.

Няма хайка за вълци. Само овчи души.
И в задушната кръчма се раята теши.
А по тъмната доба - след пореден отскок
изкопава им гроба хищен вълк-кръволок.

(Жълтици в дъбовата ракла)

НАРОЧЕН ЖРЕБИЙ

Топях леда със длани всеки ден,
но сякаш аз самият се стопявах.
Трепереше безмълвно вътре в мен
доброто, на което се надявах.

А капките, които разтопих,
отново в лед замръзваха несретни.
Напусто бяха пламъците в стих
и всичките копнежи мимолетни.

Отново се опитвах. Пак. И пак...
Синееха ръцете вкочанени.
Видях се отстрани - като чудак,
безумно вкопчен в мисли въжделени.

Видях се и Икар, и Диоген.
Дори и Прометей, с откраднат огън.
Но все така - от зло неповален
стопявах ледове до изнемога.

И някак си душата възприе
на битието жребия нарочен.
Животът е борба със ледове!
Стопявай... За да бъдеш непорочен!

(Точка на замръзване)

СЪДБА

Моя тъжна и трудна съдба!
Бе ми всякога кърпена риза.
Овехтяла до старост торба,
пълна само с въздишки за близост.

Онемял от прахта грамофон
със протъркана в песни игличка.
Сив портрет на увиснал пирон,
в който мама ме гледа едничка.

Как те зървам в заспали следи,
сякаш дъх от реликви зове ме.
А светът невъзможно реди
бъдни вечери в минало време.

И се вписвам, подобен на щрих,
в нерисувана още картина.
Съдбоносно прошепвам си: Бих...
Но живяното вече отмина...

Моя тъжна и трудна съдба.
Въздъхни ме! Без скръб и неволи!
Ако бих те рискувал в делба -
пак на теб ще заложа...
Защо ли?...

(Тленен остатък)

ОБИЧАЙТЕ СЕ!

Обичайте се! Другото отдавна
в живота като смисъл не гори.
Потъват под забравата безславна
успех и власт, имоти и пари.

И щастието с хиляди причини
го търсим там, където то не е,
а после - след ограбени години
притиска ни скръбта на колене.

В илюзии, компромиси и клетви
замръзват дните с гордия си лед.
Прескочили високите си летви -
заграждаме се с ниския си плет.

И вее севернякът, без да спира,
в съмнения и ревности безброй.
А чувствата разкъсани съдира
принудата със вълчия си вой...

Изгубваме се в нощите тревожни,
а дните ни прикрива евтин грим.
За простичкото - винаги сме сложни„
и болката не можем да простим.

Калъп ли е? Измама ли зловеща,
но този свят препуска като сън.
И тръгнали за истинската среща
дори не можем да излезем вън...

Надскочили удобства и прегради
да стоплим избледнелите черти -
че може би все още скитат млади
у нас несътворените мечти.

Обичайте се! Времето изтича,
а шлаката за път не се брои.
И само който истински обича
живота би могъл да удвои!

(Търсач на бисери)

ВЛАСТТА КАТО ДОРИАН ГРЕЙ

С уважение и респект към Оскар Уайлд!

Властта отдавна не чете поети!
И нищичко във рими не чете!
На нея дай й рози и конфети,
та само в апетити да расте!

Властта, за жалост, мъката не чува.
Ослушва се за химни и амвон.
От болката народна се лекува
единствено с поклони пред Мамон.

Властта не иска тежкото да носи.
Самата тя достатъчно тежи.
Притиснат ли я в ъгъла с въпроси
изплъзва се с премерени лъжи.

Властта яде и все не се насища.
И с вакуум засмуква всеки грош.
След себе си оставя пепелища,
но пак си пази всичкия разкош.

Властта е като камък безсърдечна.
Медуза - всеки жив да вкамени.
Изменчива и винаги далечна.
Виновна... Без осъдени вини.

Властта е пропаст. В пъклото пропада.
Жесток портрет на някой лъскав Грей...
И даже да те лъже, че е млада,
не я приемай никога... Недей!

(Възходът на падението)

КОГАТО АНГЕЛИТЕ ПЛАЧАТ

Когато ангелите плачат
дали ще си готов да спреш -
на падналия клетник в здрача
да бъдеш лумналата свещ...

За този, който в скръб се дави
да бъдеш пояс и мечта.
На бряг добър да го оставиш
с усмивка нежна на уста...

Дали готов си даже в гроба,
във тоя най-ужасен ров,
да бориш черната прокоба
с едничък пламък от любов...

И там, сред спускани въжета,
да си въже от светлина,
с което дух без тленност клета
надвива мъка и злина...

Нагоре, в светлото, издига
душите с литнали крила,
разчупил тъмната верига -
смъртта, която е била...

Какво са думите? Не значат...
Надмогва ги искрящ копнеж.
Когато ангелите плачат -
бъди в сълзите им горещ.

(Птицата в теб)

ПРОДАВАЧЪТ НА КАТИНАРИ

Блъсканица. Шум. Патаклама.
Всеки гледа някой да предвари.
На сергия - в облак от тъма -
дяволът продава катинари.

"Хайде, хора! Спазвайте си ред!
Стока е донесена за всички.
Само нека видя най-напред,
вашите протегнати ръчички.

Брей, госпожо! Сърчице в сатен!
На везната дайте го веднага!
И ще си получите от мен
катинарът, който ви приляга.

Сигурност ли? Моля ви, мадам!
Карате ме гръмко да се смея.
Щом заключа всичкия ви срам -
вие ще сте приказната фея.

Няма да ви мъчи ничий глад,
нито скръб и гнусна милостиня.
Но ще бъде новият ви свят
чуден, като Райската градина.

Ето, колко лесно е! Нали?
Следващият... Браво, господине!
Свикнал сте сърце да ви боли,
а пък то е нужно да изстине.

Скрупули ли? Бога ми! О, не!
Давам ви гаранция от ада!
Даже клет сирак на колене
смях ще предизвиква. Не пощада!

Ключ ли? Да! Но той остава в мен!
Катинарът дава се заключен.
Тъй се гарантира вечен плен
и живот - съвсем благополучен.

Я, младеж! И ти ли идваш тук?
Браво! Колко млад, а мене иска!
Със сърце, напомнящо за чук,
с който си изграждам обелиска...

Готин ли? Какво говориш? Виж!
Ще си супер с моята защита!
Светлото си бъдеще държиш
с тази придобивка дяволита!"

Блъсканица. Шум. Патаклама.
Катинари. Гробници мъртвешки.
Скрива се в зловещата тъма
дяволът със куп сърца човешки...

(Бакърена паничка)

неделя, 15 декември 2013 г.

ЗАЩО ТЕ ПОМНЯ?

Защо те помни моето небе?
На залезите - изгреви дарила.
Червена роза с капчици ли бе,
или душа, сълзите си не скрила?

Защо те помни мраморът у мен?
През грапавия допир - нежно бяла.
Длетото на копнеж несподелен
нима ще те извае за раздяла?

Защо те помни куполът ми свят -
отвъд олтар лика ти да терзая?
Не си ли кръст от обич, непознат,
готов да ме разпъне, щом позная...

Защо те помня - извор пожелан,
ревниво пазен в късните ми стомни?
Красивата любов е сетен блян.
Дори да те забравя - той те помни.

(Неиздъхнали спомени)

СОНЕТ ЗА СБЪДНАТОСТ

Прочитай ме, дори да съм сонет,
от чаканата нежност недописан.
Съдбата ми открий на всеки ред -
мъдрец, от самотата си орисан.

В душата ми пристъпвай. Като в храм,
където само чувства коленичат.
Ръцете протегни за искрен плам,
макар искрите свято да обричат.

От мислите животът ни твори
и в думите копнежно ни събира.
За няколко събудени искри
достигат само струните на лира.

Прочитай ме! И пламък ще звъни,
когато звън мечтите ни разпали.
Един сонет за сбъднатите дни
и спомен колко много сме си дали.

(Сбъднати предчувствия)

ТВЪРДЕ ЖЕЛАН КОФЕИН

Претоплих кафето, което остана от вчера,
и няколко глътки през мисъл за тебе изпих.
В езика нагарча. Без захар го пия. Без мера.
Изпитото просто ми пасва - за болка и стих.

Примесва се бързо със смисъла в мен кофеинът -
тъй ценният извлек от шепата смлени зърна.
Не всичко запомням, когато в живота отмине,
но само това, за което си плащам цена.

Горчилката по я обичам от хляба насъщен.
Да тръпне в душата ми. Даже да бликне в очи.
Ти винаги тръгваш, когато за теб се завръщам,
а в празната стая кафето ми още горчи.

И някак, оставен на вихри, до късен прозорец,
тъгата ме смила и пак се усещам самин.
Кафе са мечтите ми. Шепа зърна, но от горест.
А ти си желаният... Твърде желан кофеин!

(Жълтици в дъбовата ракла)

В МЪГЛИВИЯ МИ ЗОВ...

В мъгливия ми зов ще бъдеш бяла,
събрала куп от слънчеви лъчи.
И аз ще те посрещна, просветляла,
та утрото ми в теб да проличи.

Една усмивка дълго да си нося,
като прозирни капчици от дъжд.
И твоят поглед някак да изпрося.
Веднъж..., а после сто пъти веднъж...

За две или за пет минути само
да сбъднеш ден, и седмица дори.
А вътре в мен събуденият пламък
за още два живота да гори.

Не искам друго в липсите тревожни.
От щедрост никой не е разцъфтял.
Но тебе да намеря, ако може,
в мъгливия си зов, по мъжки вял,

ще бъдеш ти последното ми чудо,
на този свят, лишен от чудеса -
за кратък миг съня си да пробудя
в къдриците на твоята коса.

(Сбъдната вселена)

ОБРИЧАНЕ

Аз искам с поглед да те облека,
когато други с поглед те събличат.
Аз искам Вярност да те нарека
пред тия, що в невярност се отричат.

Аз моля се да бъдеш моят връх,
когото да изкачвам дълголетно
и там да стана цветето от мъх,
което ти обикваш неусетно.

Аз моля се да станеш мой поток,
във който жадни устни да наквася!
Бъди ми дар от Истинския Бог,
какъвто Той на влюбени поднася!

Бъди ми в мрака огнената жар,
с която всички чувства да разпаля!
Бъди ми обич - песенен олтар,
достъпен, та с ръце да го погаля!

Аз днес ти се обричам в благослов!
Подобно лист душата ми полита!
Вземи ме! Нарисувай ме с любов!
Мечтите ми са твоята палитра!

(Шарена палитра)

ОТВОРИ МИ!

“Аз станах да отворя на
възлюбения си...”
(Песен на песните 5:5)

Тази тиха врата отвори,
както в утро очите отваряш.
Ако пламъкът в тебе гори -
от дъха му докрай ще изгаряш.

Аз съм твоят сънуван копнеж.
Сетен въглен, среднощно разпален.
От огнищни тревоги горещ.
От ръцете ти бели погален.

Гоних вятъра, теб прекосил.
Този, който искрите извая.
Отвори ми, защото съм бил
и оставам едничък до края.

(Лозата на Енгади)

НЕДОСТИЖИМА

Чрез някаква надежда упорита
каквато неприсъща е за мен,
откривам те, макар и неоткрита,
съзирам те, дори и ослепен.

Докосвам те, при все, че съм далечен.
Прегръщам те през миг на самота.
И пламва стих, в сърцето ми изречен,
готов от пепел да роди мечта.

Поне от нея ти си още жива.
Достъпна в порив. Галена насън.
Макар без лъч и нежна перспектива.
Макар да съм със теб. И да не съм.

Понякога дори една представа
от мрамора извайва красота.
А статуята, като зов остава,
роден във белокаменни уста.

Не дишат, а са толкова горещи.
Не казват думи, а стихът гори.
Усещам те. Но ти не ме усещаш.
Рисувам те със въглен и искри.

Достигам те, все тъй недостижима.
Догонвам те, подобна на звезда.
Макар и да те нямам, пак те имам.
Безследна си, а в мен блести следа.

И този път във стих ще се разкрия,
дори и непрочетен с твоя дъх.
Оставам полъх, влюбен във стихия,
и долина, орисана от връх.

(Светулки в шепата)

събота, 14 декември 2013 г.

ИСТОРИЯТА ЗА ЦАРЯ, МЪДРЕЦА И КОНЕЦА

История среднощно ми навява
с лъчите си бездомната луна.
Царувал цар над мъничка държава
във стари допотопни времена.

Бил тъп и неграмотен по природа.
Но също самовлюбен господар.
Не искал да се чуе сред народа,
че глупости говори на кантар.

"Съветници! Мъдрец ми намерете!
От мойта глупост да ме отърве.
Откажете ли - в тоз час ще умрете,
нарочени от мен за врагове..."

И тръгнали послушните писачи
да търсят изцелител по света.
Такъв - да има цярове, илачи
за страшния позор на глупостта.

Накрая го намерили честити.
Бил той отшелник в малка пещера.
Обичал да говори със звездите
и риба да лови сред езера.

Познавал всички знаци на съдбата.
Утеха давал. Мъдрости шептял.
И с билки лековити от гората
лекувал лудост, ярост и печал.

"Ела със нас! Последвай ни, човече!
Привикал те е царят със закон.
Той страшно глупав вижда ни се вече,
макар и жив на славния си трон.

Една надежда само му остана -
лечител да намерим в пустошта.
И тук не става дума за покана,
а заповед от царските уста..."

Качили те мъдреца в колесница.
Подкарали конете през нощта.
И в утрото, при светлата зорница,
прибрали се при царя в крепостта.

"Лекувай ме!" - извикал му глупакът,
полагайки корона на глава -
"Че мен сега посланици ме чакат
и трябва да ги срещна със слова!

Не смея сам устата да отворя,
че лудост ме изпълва като мях.
И само да реша да проговоря,
ще напикая гостите от смях..."

Погледнал там лечителят тревожно -
един самодоволен мазен лик.
Очите му, лъщящи от безбожност.
Походката му - гордост на циник.

И в миг разбрал, че няма лек, отвара
за страшния позор на глупостта.
Но как да промълви това на царя,
щом би го жегнал право във честта?

Извадил си кълбо с конец накрая
и казал на глупака с мъдър глас.
"Една рецепта от години зная
за лудостта на тежкия ви бяс..."

Конец ще ви привържа за ногата.
Опънат... Всички думи да следи.
А вие си отваряйте устата
и говорете, както отпреди.

Щом глупост рикошира в мен, мъдреца,
и всичко замирише на провал,
ще дръпна аз внимателно конеца
а вие замълчете онемял.

Дори да сте изрекли мисъл грешна,
в тоз час ще я тълкувам отстрани.
Така, с една терапия успешна,
мълчанието мъдрост ще смени..."

Усмихнал се владетелят. "Прекрасно!
Да тръгваме за царския обяд.
Говорите начетено и ясно
и аз харесвам вашия похват..."

Банкетът почнал. Бели сервитьори
разнасяли бутилки и блюда.
Започнал царят нещо да мърмори.
След миг извикал шумно, за беда:

"Посланици! Послушайте ме, моля!
Един въпрос ме мъчи от зори!
Аз давам глас на царската си воля,
щом моят дух ми казва: Говори!

Дали у вас, в далечните чужбини,
които аз до днес не съм познал,
живеят старци по над сто години?
И даже двеста кой е доживял?"

Конецът се опънал. Царят млъкнал.
Посланиците гледали в несвяст.
Но мигом там мъдрецът го измъкнал
и вече проговарял им на глас:

"Такава мъдрост всяко царство няма.
А царят ни с лъчи е просветен.
Попита той с премъдрия си пламък
дали при вас животът е свещен?

Полагате ли грижи в старините?
Преклонна възраст тачите ли там?
И стават ли на старците косите
свещени като портите на храм?"

Изхълцал царят. Ама, че реклама!
Той бил премъдър! Вечни небеса!
И да усили приказната драма
отново проговорил начаса:

"И друг въпрос към вас ще се припомни
от разума на моето сърце!
Дали са със фекалии огромни
стадата ви от крави и овце?"

Конецът се опънал. Царят млъкнал.
Конфузът бил огромен. Като срам.
За втори път мъдрецът го измъкнал
и казал на събралите се там:

"Владетелят ни пак говори с притча,
но нужно е тълкуване от дух.
И оня, който разума обича
не ще остане за словата глух.

Щом мъдро управлявате стадата
и давате им паша и вода -
какъв ще бъде после резултатът
видян откъм отходната следа?"

Овации. Възторг. И тост накрая.
Но царят своят образ изменил.
И без да може никак да изтрае
лечителя жестоко унизил.

"Не беше ли в очите ми мъдреца,
дошъл да ми лекува глупостта?
Защо ми дръпна два пъти конеца,
щом тъй са мъдри моите уста?

Веднъж да се открия в светлината,
а ти, глупако, грозно ме смути.
Пръждосвай се далече от палата,
че мечът във ръката ми блести!"

Луната, нейде в тъмното, помръкна.
И облак я засенчи парцалив.
Разказала си приказката, млъкна,
а аз притихнах, странно мълчалив.

Поуката сред мислите изплува
лечителят у мен да утеши.
Мъдрецът глупост нивга не тълкува.
А глупавият - глупост го руши.

(Търсач на бисери)

РАЗГОВОР С ВАЛЖАН

Измислен под перото на Юго,
в история - възвишена и свята,
аз днес те виждам в сетното тегло,
сковало в студ лицето на земята.

Не съм идейно краен радикал,
но пълен съм с илюзии за братство.
Прегазвам денем лепкавата кал
на бунт и срам, на грях и светотатство.

Спохожда ме в сърцето твоят дух.
Дълбоката ти същност незлобива.
В каторгите от зло да бъда глух
за шепот, който змийски се извива.

На канче супа с някой сив голтак
да преговоря думите Христови.
Да срещна сам Гаврош пред моя праг -
със Любовта над всичките любови.

И белег да оставя. И следи.
В сърце и ум. Във шепи и зеници.
Да падне злият в мътните води,
ръце заключил в черни белезници.

Това е, мой приятелю Валжан,
последната ми свята барикада -
от злото на света, неудържан,
да изгоря в съдбовната си клада...

(Точка на замръзване)

МОМЧЕТО СИ ОТИВА

Със сигурност навярно би могло
съдбата да намирам за щастлива.
Но счупи ми се цветното стъкло
и вече знам... Момчето си отива.

Не съм пробивен. Просто бях поет,
поставен в невъзможна перспектива.
Доколкото можах - вървях напред.
Но вече спрях... Момчето си отива.

Ръце протягах. Просих доброта.
Да просиш, казват, никога не бива.
Къде ти е достойнството, честта?
И аз не знам... Момчето си отива.

Не сложих на сергия нито стих.
Сърцето си научих да разлива.
Потърсих щедрост и не я открих.
Но идва ден... Момчето си отива.

Не го съдете. Беше романтик,
какъвто вече трудно се открива.
И вместо ласка, случи на плесник,
та затова... Момчето си отива.

И някога, когато този свят,
безумно смачка всяка съвест жива.
Спомнете си във ледения хлад
едно момче, което си отива...

(Тленен остатък)

МИТ ОТ СТАРИ ВРЕМЕНА

В една нещастна, мижава държавица,
със плебеи, съсипани от скръб,
живеел цар, подобен на пиявица,
връз техния, подут от рани гръб.

От сутрин чак до вечер в кръволочене -
така се нижел царският живот.
Превърнал си покоите на кочина
и там играел покер и белот.

Залагал все на едро сред играчите.
На вързано играел - с литри кръв.
Край него лешояди алчно грачели,
но той ги биел и излизал пръв.

Останал царят сам. Без конкуренция.
Дори надписал златния си трон:
"Каквото бил е Данте за Флоренция
и Шекспир за мъгливий Албион,

това съм аз сред първите!" "Наздравица!
От кръв червена имам ръст висок!
Наричат ме безумните пиявица,
а мен ми подобава да съм бог.  

Но как попаднах на народ с анемия,
че бледи, гладни - гледат ме безчет?
И казват за властта ми днес: Не щеме я!
Безкръвни как да кретаме напред?

На мен ли подобава гневно питане
от хорица със лош хемоглобин?
Не сте ли от харизмата заситени
на вашия върховен властелин?

Живейте с вяра! С дух от идеалите!
Духът не ще ни стока, ни пари!
В покорство си налягайте парцалите,
че царят знае как да ви смири..."

В една нещастна, мижава държавица,
останал мит от стари времена,
за алчен цар, подобен на пиявица,
що пил кръвта на робски племена.

Но пръснал се накрая, от гноясване.
Кръвта изтекла - същий тъмен вир.
И бурени-съсиреци пораснали
да спомнят кръволока по-подир.

(Възходът на падението)

ЗА СМИСЪЛА

Аз ще изпия светлата си скръб,
тъй както дъжд поглъща го пустиня.
И глътките на всеки мой ущърб
да бъдат нека жажда за мнозина.

Гранит не се разбива със глава,
но носи на лицето хематоми.
Воювах не с куршуми, а слова.
С реални врагове, а не фантоми.

Всевластните, замръзнали от лед,
едничката си гордост не стопиха,
но гледаха на бедния поет,
подобно гладиатор на тепиха.

Един Спартак - без копие и шлем.
Един творец, намерил милост свише.
Безславен. Съкрушен. Но не съвсем,
щом даже с кръв духът му още пише.

Щом той не стори жалкия поклон
да осребри перото си от ада -
пропуква си стените Вавилон
и в пясъка на тленното пропада.

Но робът, вкусил капки свобода,
да би извикал: Вярвам и живея!
Оставил е животът ми следа
за смисъла, по-нужен и от нея.

(Птицата в теб)

СТАРИ КЛЕТНИКО!

Стари клетнико, кой съкруши
тези твои коси беловласи?
Беше тръгнал сред дребни души
да потърсиш добро за скръбта си.

Къшей хлебец и чаша вода.
И разбираща топла усмивка.
А когато заситиш глада -
да намериш легло и завивка.

Да си тръгнеш в съня утешен,
че добро си опитал накрая.
Бял вестител от свода свещен
да въздигне душата ти в рая.

Няма хлебец. И няма легло.
А с вода се напий от улука.
И не гледай през всяко стъкло
как царува човешката слука.

Ще откриеш отново в казан
недовършен вечерен остатък.
Бързай, клетнико мой изтерзан!
Потърси, че животът е кратък...

Имаш подлез и стари мечти.
И коси, от тъга побелели.
Тази нощ ще отвориш врати
и ще тръгнеш към други предели.

А душата ти, в светъл воал,
топъл къшей от хляба ще има.
Стари клетнико, моя печал!
Иде краят на твоята зима...

(Бакърена паничка)

МОЯТА МОЛИТВА

Дай ми Святост, подобна на дреха!
Дай ми обич, подобна на Храм!
Твоя Глас в незаглъхнало ехо
да последвам с надежда и плам.

Да събудя мечти нелетели
към извечните Твои звезди!
Да достигна небесни предели!
Да докосна Христови следи!

Да съборя вековни прегради
от съмнения, бури и страх!
Да разлея реки, водопади,
като извор изпълнен от тях!

Като бисер в ръката Ти Свята
дай ми щедро да пръскам искри!
Да огрее Ликът Ти земята
и Духът Ти Добро да твори!

(Коленича пред Тебе)

сряда, 11 декември 2013 г.

ПОД ЗВЕЗДНОТО НЕБЕ НА ВИТЛЕЕМ

О, Боже! Нека с вяра да открия
живота си, от Твоя Дух роден.
Да зърна, дай ми, Йосиф и Мария
под звездното небе на Витлеем.

В онази пещера, където мракът
разпръснат бе от ярка светлина,
и Младенец сред яслите изплака,
загърнат в съкровена пелена.

Да бъда аз четвъртият Ти влъхва
на малкия Христос принесъл дар -
едно сърце, което Го въздъхва,
и нежно Го мечтае за олтар.

Една душа, която Го жадува
с най-искрените свои страхове.
Една мечта, която Го целува
и с вечен огън свято Го зове.

И щом, о, Боже, Витлеем открия
с Духа Си загърни ме за покров -
домът ми да е Йосиф и Мария,
а Твоят Син - Искрящата Любов.

(Коленича пред Тебе)

СНЕЖНИЯТ ЧОВЕК

Той не ходи облечен от бяло,
нито морков си слага за нос.
Сам върви през съдбата си вяла
и в душата снегът му е гост.

Пред витрините с поглед изцъклен
гледа восъчен цветни мечти.
Онзи рай зад прозореца стъклен
не отворил за него врати.

Скрил ръцете на хладно, в хастара,
обикаля, подобен на пес.
И навърта по сто тротоара
в своя ход изтерзан и злочест.

Не такъв го рисувах от малък.
Не такъв в моя свят го видях.
Бе човечецът тъжен и жалък -
блед и сив край безбожни от грях.

Като някакво сбъркано Йети,
не открило сред хората път -
да го стоплят с две дребни монети,
миг преди да изчезне отвъд.

Невидян... В самота, в архаизъм,
той потъва сред градския здрач.
И предпразничен вихър пронизва,
две зеници, замръзнали в плач.

(Бакърена паничка)

ЗИМНА МЕЧТА

В парцаливи мъгли омърлушена
ме намира безсънен нощта.
Сякаш вече е време за слушане -
да си спомним познати неща.

Да сближим премълчани приличия -
не едно или две, но безброй.
Как съдбата е тягостно ничия,
като път със обратен завой.

Как през мрака клатушкат се слепите,
без да срещнат утеха и лъч
или свиват се мръзнещи шепите
в остудяла от щастие глъч.

Нощ! Бъди ми сега изповедница!
Да разсея мъглите ти в плач.
Може би тиха мъдрост, неведома,
в миг ще стресне самотния здрач.

И искри от светулково реене
ще ме спомнят, че още съм жив.
Че дъхът ми достига за греене,
ако обич ме прави щастлив...

Не възпирай с виелица думите.
Още малко край мене бъди.
Ето! Ангел прелита по друмите
с покривало от светли звезди.

Разтопява се пътят ми, ледният
от лъчите в небесния плащ.
И напълня ръката си бедният,
а пък слепият вече е зрящ...

В миг въздъхва душата ми сгушена.
Пак родила е зимна мечта.
В парцаливи мъгли омърлушена
"Да ти бъде!" ми шепне нощта.

(Птицата в теб)

“ЖИВА ДА НЕ БЯХ...”

Една и съща болка ни изгаря.
Един и същи най-първичен страх.
Старица плюе в пазва и повтаря:
"Безбожно скъпо! Жива да не бях!"

Тъй трудно в тази криза се живее.
Паричките - за пет буркана грах.
А зимъс като зафучи, завее...
Ега ти тока... Жива да не бях!

А бяха времена с мечти човешки.
Достигаше... В най-скромния ищах.
Доволно и за сметки, и за дрешки.
Но днес е страшно... Жива да не бях!

Бащице! Как напред да оцелея?
Назад - години... Всите издържах...
Дърва ли да си купя да се грея
или обувки? Жива да не бях!

Цените - бесни. Пълно е с джебчии.
Пред Бога вършат черния си грях.
От греяното винце ми се пие,
но ще преглътна... Жива да не бях!

Светът се срутва. Тъжно, битието...
Надеждите ми - всичките на прах.
На! Виж какво държа у портмонето!
Тъмней ми вече! Жива да не бях!"

Една и съща болка. Гилотина.
Един и същи сив човешки крах!
Живот и здраве! Днес и до година
все с тоя възглас: Жива да не бях!

(Възходът на падението)

ПИНОКИО

Спомняш ли си приказката стара
за момче, сглобено от дърво?
Майсторът му вдъхнал лъч от вяра -
чудо в сътворено естество.

Впуснало се плахото мъниче
да познае този свят голям -
как човек роден е да обича
и се бори да не бъде сам.

Кукла бил Пинокио. Красива.
Можела да ходи без конци.
В пълните салони да разсмива -
дами, богаташи и крадци.

В някаква ужасна безпричинност
станал той мишена на злини.
Трепетът на детската невинност
страдал от нарочени вини.

Сграбчили го алчност и измама.
Спънали го примки и лъжи.
И дървото в тъжната си драма,
знаело - животът му тежи.

Но с любовно пламъче, едничко,
тръгнало към тъмното море.
За баща си да направи всичко -
даже ако трябва да умре.

В страшното туловище на кита
гмурнал се Пинокио, смутен,
всичката си обич да изпита
в сблъсъка с чудовищния плен...

Спомняш ли си приказката стара
за дървото, станало момче?
Може би отново се повтаря
и към свойта мъдрост ни влече?

Любовта със огън ни прочита.
Словото й нека уловим.
Може би в едно дърво е скрита
тайната, че можем да горим...

(Търсач на бисери)

ДО ПОСЛЕДНИЯ СИ РЕД

Творецът няма как да улови
на битието всичките предели.
Потегли ли - в посока ще върви,
преследвайки заветните си цели.

Ще среща хора - тръгнали назад
навярно с мироглед, съвсем различен.
Широк е неизброденият свят.
Ту весел, ту в тъгата си трагичен.

Не искам златно име в пантеон,
когато мене няма да ме има.
Читатели... Хиляда! Милион!
Не! Стигат ми дори и двама-трима!

Следа да им оставя. Дребен щрих
или дори случайна драскотина,
ще знам, че ненапразно се родих,
щом дарът ми докосваше малцина.

И някой в своя път да прошепти
един куплет от мен, за незабрава -
сърцето ми все още ще тупти
след заника на чезнещата слава.

Тъй както сред скалистите ждрела
една река дълбае упорита -
да помни вечността, че е била,
по светлите извивки на гранита.

Поет и време, свързани в завет.
Един последен храм за пилигрими.
Прочетен до последния си ред -
потъвам в небесата си незрими.

(Тленен остатък)

ПОСЛЕДНАТА ИГЛИЧКА

Последната игличка на скръбта
пронизва дълго тъжния ми вопъл.
Копнях непреживяните лета,
в които исках да живея топъл.

Рисувах се със живи цветове
в химери нежни, в приказни огнища.
Насищах се с измамни светове,
макар лъжа сърце да не насища.

И някак си съдбата проумях -
не нея аз, а мене тя тълкува.
Предложих й мечти, любов и смях,
но тя със скръб реши да ме рисува.

Направи ми портрета вледенен.
Достоен дар за северна кралица.
Бях Кай - със стъкълцето поразен,
но все си нямах Герда за сестрица.

Последната игличка на скръбта
кърви във мен... Дано да се извади.
И да открия чудните лета
с лъчи от смях и топли водопади.

(Точка на замръзване)

вторник, 10 декември 2013 г.

АКО СВИЕШ СЪДБАТА МИ СКИТНИЦА

Ако свиеш съдбата ми скитница в тясна коруба -
ще остана при теб, без да питаш дали ми горчи.
За да имам дъха ти - мехлем за душата ми груба
и онези, притворени в тиха надежда очи.

С потъмнялата прахан ще стъкнем огнище за двама.
Ще напълним джезвето да къкри с омайни треви.
А в пътеките тесни на вечно тревожната памет
всеки спомен ще бъде орисник. И нас ще мълви.

Непрежалена пролет ще среща горещото лято.
Есента ще постели на зимата нар от листа.
Ще белеят косите ни - щастия в сребърно ято.
Ще си шепнат ръцете, тъй както се милват уста.

И светът, уж бърлога, ще бъде възможен за всичко.
Оня блеснал простор над заспалите в клена мъгли.
Ако свиеш съдбата ми - свий я, тъй както обичаш
и прегръщаш до болка... И знаеш, че сладко боли.

(Жълтици в дъбовата ракла)

СТАРА ОБИЧ СЪС БУЙНИ КОНЕ

Остани тази вечер поне.
С мен бъди в тишината интимна.
Стара обич със буйни коне
търси път сред стихията зимна.

Коленичили, нека мълчим.
А очите ни - те да признаят,
че във огъня има и дим,
а сълзите лютиво се каят.

Във безмълвие, с допир желан,
да се спомним в сумрачната стая.
Всеки зов да е кон оседлан
и готов да ни вдигне в безкрая.

Ти зовеш ме. И аз те зова.
И препускат конете във бяло.
А очите ни шепнат слова,
че след края се ражда начало.

(Точка на замръзване)

БЪДИ МИ ПРИКАЗКА!

Бъди ми само приказка, в която
се случват невъзможните неща.
Да има царство - силно и богато
с една принцеса, спяща в самота.

Да тръгна аз към замък омагьосан,
обвит от чародейства и мъгли.
Човеци вкаменени да докосвам -
магията догде се развали.

Лицата бледи в миг да оживяват.
Слугите да ми шепнат: "Тя е там!
Покрита от вълшебство и забрава -
очаква устни да й вдъхнат плам..."

И изкачил се в приказната кула -
да видя теб, загърната с воал.
Застинала копнежно. С нежни скули.
Да чакаш принца във съня си бял.

Да те целуна и да си отида.
Не казвай, че така ще те боли...
Аз исках като чудо да те видя.
Все пак си само приказка, нали?

(Светулки в шепата)

ХЛЯБ И ЛЮБОВ

Ще те потърся и ще те намеря
след дългия, вървян от мене път.
Ще бъде в залез - време за вечеря
и силен ще е в чувствата гладът.

На прага ще ме срещнеш - непозната.
С очи, които аз не съм съзрял.
Загърнала с клепачи добротата
от огъня, все тъй недогорял.

Ръцете ти брашняни ще белеят -
въжетата за моя сладък блян.
Ще ги докосна плахо - да се сгрея,
и ще притихна невъзможно ням.

Привърши пътят. Странникът се върна,
събрал студа от много ветрове.
Покривка бяла в миг ще му разгърнеш
и хляба ще разчупиш там на две.

И с оня плам - от пещ неугасена
ще му погалиш сивата глава.
Трапезно ще му шепнеш - вдъхновена,
от огъня на женските слова.

Ще те потърся и ще те намеря.
Във нощвите брашното замеси.
Любов ми дай едничка за вечеря!
И като хляб - за мен се принеси!

(Шарена палитра)

ЗАТВАРЯМ ТЕ, ГОДИНО!

Затварям те годино, като страница,
в която огън смеси се с вода.
Пожарите във мене непрестанни са
и ручей пълни моята следа.

Горях в любов, понякога разнищена,
на дребни щрихи, скъсани конци.
Изливах скръб, в сълзите ми отприщена,
подобно некролог... но за светци.

Намирах върхове и чисти пориви
в копнеж по някой бистър водопад.
Озъртах се в пресечни траектории -
на миг от челен сблъсък с непознат.

И все така обичаха се римите,
подобно млади влюбени в нощта.
Провалите простих си - непростимите,
дори да се заричах, че не ща...

Бях просто колело - нагоре, в стръмното...
До сетния, търкулнат в тебе ден.
И ето, ти сега си тръгваш в тъмното...
Честит и нов - напускам те смутен.

Секундите, без право на завръщане,
разделят ни... Но ти недей тъжи!
Тръгни си тихо, над шума на къщите...
Или във паметта ми продължи...

(Неиздъхнали спомени)

ТЕФТЕР ЗА ЛЮБОВТА

Претършувай, любов, паметта ми -
стари страници в сбръчкан тефтер.
Намери всички чудни балсами,
и пътеки към твоя безмер.

Аз не мога назад да те върна,
но те моля сега... Погледни!
Нямам зов, от тревоги посърнал.
Бяха хубави твоите дни!

Като пъзел от пъстра картина
всички късчета в мен подреди.
Там, където си пролетно синя
и оставяш в тревите следи.

Или лятно гореща от допир,
в който дланите свиват гнезда.
И е толкова, толкова топло,
сякаш огън разплита юзда...

Не прескачай безсъници, срещи.
Всяка страница в мен прочети.
Ще ти бъдат очите ми свещи,
ако с мене си в нощите ти.

Не задрасквай случайните грешки.
Може би тъкмо с тях побелях.
И прости ми, така... по човешки
даже най-непростимия грях.

А когато достигнеш корица -
паметта ми до теб приюти.
Имам още в перото искрица
да разпаля слова и мечти.

Претършувай ме! Нека те има!
Не намерих за теб епилог...
Ти оставаш небесно съзрима,
като нежна усмивка на Бог!

(Сбъднати предчувствия)

БЕЛОСНЕЖНА ФЕЯ

Бъди ми белоснежна фея!
Подарък в зимния ми ден!
От приказка да те копнея,
в същинско чудо озарен.

В мечтите тихо те заричам.
Ела през преспите, ела!
Бъди ми чудното момиче,
дори и без да си била!

Очите си у теб да сгрея.
Да чезне тихата тъга.
Че миг със белоснежна фея
така ми липсва досега.

Снегът да скърца в меки стъпки
и чак до прага да хрущи.
А моите горещи тръпки
единствена да сбъднеш ти.

(Сбъдната вселена)

събота, 7 декември 2013 г.

В ТЕБЕ ОСТАНАЛ СЪМ ЖИВ!

Дай ми Господи някак да сляза
до дълбокото в страшния ад.
И да видя за кой Си запазил
оня ужас в катрана нагрят.

Днес си мислят, че просто Те няма.
Грабят страшно. "След нас и потоп".
И се люшкат в зловеща измама
цар и бирник, министър и поп.

Съвестта си, така неудобна
злият бързо превръща в парцал.
И не мисли за участ задгробна,
а затуй колко малко е крал.

Свят широк. И парите - съблазън.
Който граби - намира си рай.
Няма, Боже, от Тебе боязън.
Няма "взимай", но всичко е "дай".

Десет лева са точна причина
да ударят старица с тръба.
И когато пребита почине -
плюят в пазвите. Било съдба.

Милионът за алчни - нищожен.
Гледат все с ненаситни очи.
Някой имал и повече можел -
друг по пътя му бясно търчи.

Като огънят, който не спира,
и догде е възможно - гори,
тъй грабителят всичко прибира
и измерва живота в пари.

Злият с дявола днес се прегръща
и печели в кръвнишкия път.
А забравя, че всичко се връща,
и цената се плаща отвъд.

Но дори да не сляза във ада,
за да видя мръсници в катран -
пак ще знам, че заслужено страдат
за живота си, в грях изживян.

Нямам, Боже, сълзица в окото
за проклетите черни души.
Те са били тризъбец на Злото,
с бяс наточен, готов да руши.

Не! Не искам да виждам геена!
Тя не ми е пред Теб ориста!
Капка кръв само дай ми свещена -
да се видя изкупен в Христа.

И дори сто морета от мъка
да изпия с дъха си горчив -
щом избегнал съм черния пъкъл -
значи в Тебе останал съм жив.

(Бакърена паничка)

ПРЕТЪРПИ, СЪРЦЕ!

Мое тъжно сърце! Претърпи
този тъмен тайфун над земята!
Даже светлият гняв да кипи
и да иска най-честна разплата.

Не проливай сълзи, че смъртта
като руска рулетка отсява.
Хищни птици на черни ята
прокълваха народ и държава.

Днес вилнее един психопат.
Утре друг своя бяс ще избива.
Ако има в отвъдното ад -
той отдавна отсам се прелива.

И светът е стократно жесток,
като сто, но навързано с нули.
Ще намерят ли Святия Бог
катедрали и тухлени кули?

Ще се скрие ли грях под плътта,
щом е Зло зад листо от смокиня,
или той ще погълне света,
както камък потъва през тиня?

Още малко, сърце, претърпи!
Още ден до предела от вяра!
Затвори си очите, заспи!
Не допускай печал и поквара!

Може би този свят е ковчег,
като притча в надеждите късни.
И оттатък се ражда Човек,
щом духът му невинен възкръсне!

(Птицата в теб)

ПРИТЧА ЗА ДЪРВЕТАТА

Събрали се дърветата веднъж.
Поискали си цар - да ги владее.
Най-славен да е той - нашир и длъж,
а името му - всеки да възпее.

Ела, Смокиньо! Ти ни цар бъди!
Че друга като теб в гората няма.
Плодът ти сладко в скърбите слади.
Достойна си сред нас. И най-голяма.

Не ще оставя сочния си плод! -
отвърнала Смокинята тогава.
За мене да слугувам е Живот,
а всяка земна власт ме отвращава.

Ела, Маслино! Ти се възцари!
Къде да търсим като тебе друга?
От Святото ти Миро лъч гори!
Ценена си - от Севера до Юга!

Не ще царувам с моите зърна! -
Маслината им рекла с благост свята.
Един е Бог, даряващ Светлина!
Без Него няма Смисъл на земята!

Ела, Лознице слънчева, над нас!
И вино нека в чашите се лее!
Царица ни бъди, с безмерна власт,
че с твоя трон лесът ще се гордее!

Не бих държала гроздове в пръстта! -
Лозницата им казала с омая.
Не всяко вино ражда суета,
но страстите сами си търсят края.

Повяхнали дърветата в кошмар.
Над тях не искал никой да царува.
Къде да си намерят господар,
а той до тлен цената да си струва...

Намерили го... Трън! Бодлив до смърт!
В рояци от разбунени комари.
Отрови смучел в дупката на кърт
и дращел и бодял, когото свари.

Ела, о, страшний! Ти бъди ни цар!
Намушкай ни с бодлите си зловещо!
Крещи у нас гласът на всяка твар!
Царувай, Тръне! Молим те горещо!

У свят лукав бъди ни земен дял,
догде пръстта ни в пръстното изгние!
Че този е последният ни хал -
да бъдеш ти у нас, и в тебе ние...

(Възходът на падението)

ЖЕРАВ ОТ БЕЗКРАЯ

В сънища безсънен моят зов полита
вечност да потърси в нощни небеса.
Изгрев да рисува с огнена насита.
Облак да изрони в капчици роса.

В пътища безпътен вятърно пътува,
винаги обрулен в есенни мъгли.
Тръгнал се завръща. В мигове векува.
В болката заглъхва. В глухото боли.

В думите бездумен търси без пощада
спомени в забрава, гаснещи звезди.
В рая се въздига с въглени от клада.
В мокрото изпръхва. В сухото бразди.

В мислите немислен моят зов се връща.
Светъл до химера, дъх несподелен.
Да догонва обич, все една и съща -
жерав от безкрая, скрит дълбоко в мен.

(Тленен остатък)

ЛИЧНОСТ

Сърцето угнетено се топи
в пожарите на хорската първичност.
Един въпрос отказва да търпи:
Какво тук значи някаква си личност?

Животът - като грайфер в кален слог.
Мечтите - потъмнели до безличност.
Дори да те превърнат в некролог...
Какво тук значи някаква си личност?

Въздишай, но оставаш недочут.
Шумът презира лира и лиричност.
Мнозина ще изкряскат в твоя смут:
Какво тук значи някаква си личност?

Живей в шаблон, под общия капак -
това вещае сляпата логичност.
В тълпите влей се! В жалкия рояк!
Какво тук значи някаква си личност?

Героите отдавна са отвъд
под пластове от сива архаичност.
От стадно чувство води се светът.
Какво тук значи някаква си личност?

Но станеш ли мишена - дваж и триж,
платил цена за своята различност -
оставяш диря, за да заявиш:
Това тук значи някаква си личност!

(Търсач на бисери)

МЛАДОСТТА СИ ОТИВА

"Младостта си отива и е ясно това
не от белите жички по мойта глава..."
Недялко Йорданов

Бързай, изгреве мой, да предвариш
подранилия залез във мен.
Над сърцето той вече стоварва
тежки мисли - финален рефрен.

"Младостта си отива..." - ми пеят
посребрелите мои коси.
И мечтите, уви, не живеят -
силен вятър ги в миг покоси.

"Младостта си отива..." - почуква
остра болка във гръдния кош.
А сълзите предателски рукват
и в очите прокрадва се нощ.

"Младостта си отива..." - хлапачка,
ненаситна на радост и страст.
Като хвръкнала мигом капачка
от шишето във празничен час.

"Младостта си отива..." - живяна
не наяве, а някак насън.
Като тежка църковна камбана,
скрила в спомени сетния звън.

"Младостта си отива..." - без сбогом.
Без дори да остави следи.
И ми липсват... Ах, липсват ми много
всички нейни луни и звезди!

Бързай, изгреве мой, да предвариш
подранилия залез във мен!
Нека пламнат в сърцето пожари!
Нека в младост трептя възкресен!

(Отвара от въздишки)

БЯЛА МЕЧКА

Бяла мечка е моята вяра
във света, който бързо изстива.
Не превъртам напред календара
и не търся добра перспектива.

Все ми казват да мисля глобално
и в очите ми пъхат разчети.
Идва топлото. Било реално.
И топят се навред ледовете.

Страховете, в сърцето ми свити,
с друг аршин са готови да мерят.
Че погледна ли денем душите
аз ги виждам от студ да треперят.

Няма милости. Липсва утеха.
И е времето тъй апатично.
Всеки крие под своята дреха
всичко искрено, свято и лично.

Ледоходът пълзи неусетно.
Остър айсберг заплашва във бяло.
И "Титаник" да беше сърцето -
пак във сблъсък не би оцеляло.

Може би интуиция стара
със защита душата ми скрива.
Бяла мечка е моята вяра
във света, който бързо изстива.

(Точка на замръзване)

петък, 6 декември 2013 г.

ПРЕДУТРИННА СЛЕДА

Бъди ми изгрев, в залезите скрита!
Бъди ми зов, в разсъмване роден!
Без теб душата колко нощи скита
и търсеше лика ти като ден...

Една, неотлетяла в юга птица,
прелиташе мъгливия си свод,
да зърне теб - измолена светица
за грешник от последен епизод.

За две ръце, в които самотата,
рисуваше по дланите им кръст,
и вееше молитвите ми вятър,
надежди разпилял околовръст.

За две очи, които не заспаха,
дори в съня, нарочен да теши...
И скърцаше в самотната ми стряха
илюзия за сбъднати души.

Дори да си в разсъмване незрима,
подобно стих, написан във вода,
дъхът ми те изрича... И те има!
В любов като предутринна следа!

(Сбъдната вселена)

ПРЕЗИМУВАЙ В МЕН!

Презимувай в очите ми с чиста надежда за пролетност.
Ще се върна по-истински. Хребет, обагрен от цвят.
И небето ти синьо ще бъде прошарено в полети -
тези птици, които едва ли у нас ще заспят.

Презимувай в ръцете ми с порив за дълго докосване.
Те ще бъдат прелели реки от стопения сняг.
За да търсят копнежа на твоите цъфнали острови.
Аз да бъда водата, а ти - озареният бряг.

Презимувай в сърцето ми с трели за вятърно сливане.
Дъх до дъх ще се шепнем край щъркели в млада трева.
И светът ни учуден ще гледа как с теб го откриваме -
като мисли, които възкръсват до светли слова.

Презимувай в душата ми с цветна молитва за вричане.
Кръг от двама да бъдем. Събрани - дъга до дъга.
И красивата вечност, до вчера останала ничия,
ще е нашето истинско сбъдване - днес и сега.

(Жълтици в дъбовата ракла)

НАМЕРИ МЕ!

Намери ме, дори да ти казват, че мраз
бели преспи навън е натрупал.
Любовта е съдбовна, щом до сетния час
имаш чувства, подобни на купол.

Намери ме, дори и в проливния дъжд.
Във пороя, що всичко завлича.
Даже сетен удавник - да съм вечният мъж.
Този, който докрай ще обичаш.

Намери ме в скалите. Намери ме в ръжта.
В пещерите дори намери ме.
Щом във обич гореща се ти обеща
да мълвиш само моето име.

Намери ме, най-сетне, и в смърт и във ад.
С две ръце ме изскубвай от мрака.
Даже злите стихии да те духат назад
и да дебне в гърба ти атака.

Намери ме! И всякога чудна бъди!
Само обич твори чудесата!
А когато намериш ме – с живи води
ще разцъфне от смисъл земята!

(Шарена палитра)

СЕВЕРО-ЮЖНО

“Събуди се, северни ветре,
и дойди южни...”
(Песен на песните 4:16)

Северно нашепва святостта,
че от бял кристал си сътворена.
И с молитва тиха на уста
в моя свят от Бог си подарена.

Южна - радостта ти в мен гори.
В нежен огън тръпна и мечтая.
Още много смях ми подари
от зеници с топлеща омая.

Идеща от север - юг си ти.
Северно откриваме се южни.
А в комина вятърът шепти
да напомня колко сме си нужни.

(Лозата на Енгади)

ОСТАВИ МИ СЛЕДА

Остави ми следа. Да те има.
Незабравена в мен. В мисълта.
Светъл образ от вечност незрима.
Жарък въглен, горящ в пепелта.

В невъзможните още сезони
нарисувай желани следи.
Като птица в разлистени клони
или диря в дъждовни бразди.

Да си спомням ръцете ти бели.
Вседокосвани с лунно сребро.
Всяка ласка в среднощни предели.
Всеки порив. И всяко добро.

И гласът ти, от буря извлечен,
през стъклата у мен да твори
оня смисъл - красиво далечен,
че неземната обич искри.

И се връща при мен. И остава.
Като изгрев над лумнала степ.
Остави ми следа. Незабрава...
Миг, преди да възкръсна за теб...

(Неиздъхнали спомени)

РАЗПАЛВАЙ МЕ!

Разпалвай ме, когато в утро смръзнало
слани отпиват сребърна роса,
а аз, ръце протегнал, търся възела
на нишките ни - дъх от чудеса.

Копнежа на зениците изстинали
с една усмивка палеща дари...
Дори мечтите в мен да са отминали -
отново с твоя глас ги покори.

На есен дървесата кършат пръчици
и с шума ги застилат - като дар.
Една искра след бури от разлъчване
превръща мигом болката в пожар.

Разпалвай ме! Горчив съм до прозиране.
Въздъхнат от мъгли и ветрове.
Под скрежа от несбъднато умиране
едно огнище твоя плам зове...

(Сбъднати предчувствия)

СБОГУВАНЕ

В предчувствия тъгувам обезлистен.
От сбъднати тревоги уморен.
И късна есен вее поривисто
прощалната си изповед за мен.

“Отивам си. След мене идва зима.
Обрулих те в студения си дъжд.
Животът още дълго ще го има,
но ти дълбоко вярата задръж.

Листата зеленеят и изсъхват.
Тъй крехки - като думи в кръговрат.
А чувствата забавят и задъхват
сезонно повторимия ти свят.

Отивам си. И нека те прегърна,
че утре бяло теб ще заскрежи.
Но някога отново ще се върна.
и всичко между нас ще продължи...”

Последното листо ми се откъсна.
Поиска да хвърчи, но не успя.
А аз, отпратил есента си късна,
при корена се сгуших да заспя.

(Отвара от въздишки)

четвъртък, 5 декември 2013 г.

НЕСТОПЛЕН АНГЕЛ

Простете! Не отворих скара-бира
и келнерския хал не пожелах.
Сърцето с вяра пътя си избира,
а моето не искаше тезгях...

С мастило и перо алъш-веришът
би стигнал до казана за боклук.
За дребни подаяния не пиша,
а едрите пропускат ме напук.

Въпрос на класа явно е поетът.
Един - придворен. Другият - голтак.
Прелита всеки своята планета,
намирайки заветния си знак.

"Post mortem" са великите... Защо ли?
С какво светът душите им гнети?
Две чаши бира! Порция пържоли!
И ето - оборотът се върти!

Клиентът плаща точната си сметка.
Наздраве за щастливия търбух!
А той - поетът - даже на салфетка,
готов е да твори в слова и дух...

И музата му няма да избяга,
дори да счупи острия графит.
Но там, в очите, капчицата влага
напомня колко малко е честит.

Че просякът от нямане си проси
и гладният - за къшей го боли!
А той, творецът, уж надежди носи
щом зов оплита сребърни стрели.

Над облаците вятърно витае.
Танцува сред лъчите на луна.
Готов от светли думи да извае
най-слънчевия образ на жена.

Накрая - през душата си съзира
нестоплен ангел с шепи звезден прах.
Простете! Не отворих скара-бира
и келнерския хал не пожелах...

(Бакърена паничка)

ДОБЪР ВЕЧЕР, ТЪГА!

Добър вечер, тъга! Ти си тука!
Как си влязла в дома ми, не знам!
На вратата дори не почука,
а те чаках през нощите сам.

Поседни на дивана протъркан.
Две-три думи за зов ми кажи.
От тревоги съм много объркан,
а душата без теб не тъжи...

Тя ли в моя живот те извика
или просто дойде, ей така?
Блика тайна в очите ми, блика,
като порив на стара река.

Дълго крих се от теб. Безуспешно.
Знаех - пак ще се върнеш при мен.
Битието е толкова грешно,
че за прошките нужен е ден.

Да остана в душата разголен,
за прегръдка протегнал ръка.
Влез в сърцето ми! Много те моля!
Блика старата моя река!

Нека с нея без думи изплача
всяка болка, която горчи.
И в тъжовната кротост на здрача
да ме мият небесни лъчи.

(Тленен остатък)

СТИХ, НЕРАВЕН ОТ ТЪГА

Болката, която ме прочете,
като стих, неравен от тъга...
Лодка, не открила бреговете.
Буря, непревърната в дъга.

Пътникът без диря и посока.
Диоген - без бъчва и фенер.
Съвестта - изгризана до кокал.
Краят - нарисуван от безмер.

Царят с бутафорната корона.
Шутът със замръзналия смях.
Жертвата, издъхнала с пирона,
и кръвта, проливана за грях.

Ропотът, подобен на стихия.
Прошката в изстинали гърди.
Дребните монети от просия.
Нощите, лишени от звезди.

Стресът от стозвучната тирада
в името на святост без адрес.
Сивият Гаврош на барикада.
Утре - като миналото днес.

Още нестопени ледовете.
Отговори няма докога.
Болката, която ме прочете,
като стих, неравен от тъга.

(Точка на замръзване)

ВЪЗВРЪЩАЛЕЦ

Не се боя самотен да угасна
сред преспите на зимна самота.
Съдбата е по своему прекрасна,
дори и след последната черта.

Но даже - да речем, несправедлива -
тя следва своя смисъл провидян.
Животът идва. После си отива,
а всеки дъх е капка в океан.

Един се ражда, а пък друг умира.
Щафетата е родова. С Олимп.
А лаурата? Тя не се избира,
но каца на главите като нимб.

Една искрица в някой да разпаля
и огънят - след мен ще продължи.
Защо тогава края си да жаля
или несбъднат зов да ми тежи?

За колко време трепва из вълните
дори една оставена следа?
Безпаметна изчезва - като дните
в забравата на стълпове вода.

И само който търси - ще намери
това, което друг е подарил -
дори да са изгубени химери,
в които той е бил, или не бил...

Светът не е последната причина
на всичките се случили неща.
Преди от него сам да си замина
аз нищичко за себе си не ща.

Че сетния си праг като прекрача -
оттатък възвръщалец съм, нали?
Едва тогава нека да изплача
скръбта, която вече не боли...

(Търсач на бисери)