Вятърът, обръгнал от неволи,
в полъх се превръща и трепти.
С моя дъх поискал да се моли -
вече е готов да прошепти.
С капки от дъждуващата есен
обичта ми той ще сподели -
жребият, в съдбовното принесен,
като кръст от слънчеви стрели.
В мокра орисия за номади
двамата ще скитаме в степта.
Той - с копнеж по бурни листопади,
аз - по неотворена врата.
И зовът ни, станал бяла птица,
чудото ще гони, окрилен.
Все едно дали е за светица
или есен в дъх неприютен.
Вятърно все още те мечтая,
есенна у моя свят да спреш -
за да вдъхна твоята омая,
миг преди да ме попари скреж.
(Отвара от въздишки)
Няма коментари:
Публикуване на коментар