ЗИМНА МЕЧТА

В парцаливи мъгли омърлушена
ме намира безсънен нощта.
Сякаш вече е време за слушане -
да си спомним познати неща.

Да сближим премълчани приличия -
не едно или две, но безброй.
Как съдбата е тягостно ничия,
като път със обратен завой.

Как през мрака клатушкат се слепите,
без да срещнат утеха и лъч
или свиват се мръзнещи шепите
в остудяла от щастие глъч.

Нощ! Бъди ми сега изповедница!
Да разсея мъглите ти в плач.
Може би тиха мъдрост, неведома,
в миг ще стресне самотния здрач.

И искри от светулково реене
ще ме спомнят, че още съм жив.
Че дъхът ми достига за греене,
ако обич ме прави щастлив...

Не възпирай с виелица думите.
Още малко край мене бъди.
Ето! Ангел прелита по друмите
с покривало от светли звезди.

Разтопява се пътят ми, ледният
от лъчите в небесния плащ.
И напълня ръката си бедният,
а пък слепият вече е зрящ...

В миг въздъхва душата ми сгушена.
Пак родила е зимна мечта.
В парцаливи мъгли омърлушена
"Да ти бъде!" ми шепне нощта.

(Птицата в теб)