понеделник, 28 декември 2015 г.

ПРОШЕПНАТО ОТ ДЯКОН СТЕФАН

Не падай в малодушие! Не бива!
Светлей в скръбта, където и да си.
Смъртта не може мъртви да убива,
когато Бог по дух ги възкреси.

За Кръст не ще намериш мераклии.
На тях им дай пиячка до зори.
Но никой няма твоя зов да пие.
И в твоя огън няма да гори.

Жали ги... Че са пътници в окови.
Въздишай ги за страшния им плен.
Че всеки като кърт земята рови
от земната си страст неутолен.

Петелът трети път изкукурига.
И злите - поругаха в теб Христос.
Не кукли на конци... а на верига,
окаяни в безмерната си злост.

Но ти не гледай яростта им дива.
Не трепвай даже мигли на око.
Не падай в малодушие! Не бива!
Че техен дял е долното горко.

Дори прекършен - полетът е вечен.
И вътре в теб - вестител ще лети.
А поривът ти, свято неизречен,
сам дякон Стефан ще ти прошепти.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

четвъртък, 17 декември 2015 г.

БАЛЪТ НА СУЕТАТА

Суетата на бал ме покани.
"Хей, чаровнико ведър! Ела!
Потанцувай в елит от избрани,
без тъга от човешки тегла!

Ето, празнично трепка конякът
в тази чаша от нежен кристал...
Колко други въздишат и чакат
да им връча покана за бал...

Теб харесах! Че ти си прекрасен!
Имаш лира и леко твориш!
И ще бъдеш на гребена, Ясен,
с този толкова ценен престиж.

Тук заглежда те дворцова дама,
там следи те професор мастит.
Пий коняка, и нека сме двама -
суетата с поета честит...

Уморих се от светската проза.
С чудни стихове днес ме възпей!
Подари ми най-огнена роза
в този мой символичен бордей!

Куртизантка до девствен патриций -
няма по-завладяващ сюжет.
Погледни ме с дълбоки зеници!
Обладай ме в куплет след куплет!..."

Бях низвергнат... Отказах да пиша.
Суетата за сноб ме смени.
И се върнах в мизерната киша -
там, където тъгата звъни.

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

ОТГОВОРЕНА МОЛИТВА

Моля Ти се, Господи добри!
Думи от тъгата ми извират.
Още две очи ми подари.
На гърба сложи ги да се взират.

За да видят всеки остър нож
във десница тиха и коварна.
Мним добряк. Но гърбом станал лош.
И забравил що е обич вярна.

Чуваш ли ме, Господи? Кажи!
Дай ми знак, че чудо ще се случи!
Ето, нож коварният държи
и зад мен причаква като куче.

Чувам някак отговора скъп.
Иде като лъч от небесата.
"Кръста понеси на своя гръб!
Той ще те опази в тъмнината!

Кръст поема гвоздеи, стрели...
Кръст поема нож по всяко време...
Даже за Христос да те боли -
няма кой от Мен да те отнеме!"

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

СЪБОРЕНИ МОСТОВЕ

(в отговор на тези, които ме изгубиха)

Съборих недовършените мостове,
с които ме привлече суетата.
Болежката от раните ми остра е,
а няма цяр, измислен на земята.

Отказах се от розовите сънища
след будната реалност на кошмара.
В мизерия душата скита глъхнеща
и светски блясък не прихваща с вяра.

Бях кошче за възторжени излишъци.
Отъркаха се в мен, като монети.
Но градуса на скрежните ми лишеи
дори и изповедник не усети.

Защо сте ми, предречени илюзии?
Когато ви повикам - все ви няма...
Да влача битието си охлузено
за мен е път, за вас - досадна драма.

Живейте си сред прелестните замъци.
Не съм ви роб - с поднос да коленича.
Сърцето в най-самотните си пламъци
познава кой и колко го обича.

Съборих недовършените мостове.
Далечен съм. И вие сте далече...
Да хлопам по вратите ви залостени
не искам...
А и няма смисъл вече!

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

вторник, 15 декември 2015 г.

ПРИЗРАК БАЛКАНСКИ

Опомни се навреме, човеко!
Поразтъркай очите си, брат!
Не е нужно да ходиш далеко -
до Чикаго, а после назад.

Тук си имаме призрак балкански.
Много явен... Дори вездесъщ.
Той изпълва душите пиянски
и царува нашир и надлъж.

Все едно му е кой управлява.
Ляво, дясно, са баш комшулук.
Във дисагите пъха държава
и мирише на чесън и лук.

Либерал или сбита консерва.
С обещания - вчера за днес.
Той владее на масите нерва
и го дърпа с премерен финес.

Простотия си има в излишък.
Тя за него е жезъл и власт.
Сто пера са готови да пишат,
че е господ на всеки от нас.

Със мускалчета, шменти-капели,
ни омайва и здраво държи.
И го следваме живи-умрели
за едните надути лъжи.

Опомни се навреме, човеко!
Поразтъркай очите си, виж!
Тоя, който разстреля Алеко,
сто години кове си престиж.

Призрак броди в земята ни клета.
Като вирус, от власт пощурял.
А Щастливецът - там на небето,
ни се чуди на тъжния хал...

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

БЕДНОСТ НЯМА НАРОДА ДА СКЪРШИ!

(посветено на българските майки,
които наскоро протестираха против
унизителните добавки за майчинство)

В този свят остудял и злочест
топлината съвсем се е свила.
Тръгват майки на скръбен протест
да поискат от изверг закрила.

А пък той им се хили, щастлив,
че си няма семейни проблеми.
После сяда с тефтер и молив,
да пресметне какво ще им вземе.

Кой обрича утроба и блян
на позор и гнетяща просия?
Как не стигна кръвнишкия дан -
за живот да развърже кесия?

Как това ненаситно око,
не престана да драпа и иска?
Бедни майки да мачка с горко
и децата им в скръб да притиска?

Депутати да радва с пари,
с най-раздутия щат и заплата,
а народа си клет да мори,
като дявол, усърден в числата.

Ей такива, ужасни злини,
няма кой в този свят да накаже -
да обричаш ти млади жени
да се мъчат с децата си даже,

да се взираш във техния глад,
както хищник издебва овцете -
що за изрод или психопат
с тази болка мърси си ръцете?

Отиди си! Безроден и пуст!
Бедност няма народа да скърши!
Че на твоята пъклена гнус
тиранията скоро ще свърши!

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

В ДИМА НА НЕУГАСНАЛАТА КЛАДА

Животе! Твърде много натежа,
подобно пещ, събрала мор и скърби.
Какви ли още жертви ти дължа,
че в теб дори духът ми се прегърби?

Не ти ли стига честния ми кръст
и шепите, прострени към мнозина?
Смирявах се, дори висок на ръст,
подобно бор, приготвен за борина...

В душите с мои стихове горях,
дори да бяха в топлото лютиви...
Не си запазих никакъв ищах
по изгреви и залези красиви.

Те бяха само чистият копнеж
за скитника, останал без посока.
А покривът белее в ситен скреж
от зимата безгласна и безока.

Във тебе като лъх ще се стопя.
Дори и въглен - тлеейки изтлява.
И иска ми се просто да заспя,
изгубен за позор или за слава.

И все едно дали те претворих
или пък ти превърна ме в балада.
Не съм написал сетния си стих
в дима на неугасналата клада.

Да си поставя точка. Послепис.
Пост скриптум, че момчето си отива.
И не е е нужен от тълпите бис,
когато самотата спре молива.

Най-тежките си лихви изплатих
и дълг към този свят не ми остана.
Дано си тръгна, като пушек тих,
когато всичко в мен напомня рана...

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

вторник, 8 декември 2015 г.

СТАРЧЕСКА РЪКА

Не бих подминал старческа ръка,
протегната към мен, да я милея.
Да мога като зов да изрека
от болката изстраданото в нея.

За пръстите, отдали всеки плам,
на блъскането - лете или зиме.
За ориста в насечената длан,
която като огнен нож гори ме.

Петаче да й пусна - ще гнети,
дори и да достигне за самуна.
Прости ми, дядо! Моля те, прости!
Ръката ти аз искам да целуна!

В дъха си твоя хал да задържа,
а после върху лист да го изплача,
преди по моя път да продължа,
а ти - въздъхнал да потънеш в здрача.

И в сенките, от нощни висини,
една ръка с любов да те погали.
Хвани я, дядо! Здраво я хвани,
че миналото - кучета го яли...

Но в бъдното, прекрачил... Ей така!
Докле очи притвориш... И те няма!
С най-святата, прободена ръка,
да литнеш тих...
На Господ Бог към Храма!

(Бакърена паничка)

СЪНЯТ НА КЛОШАРЯ

Допушил сетната цигара,
(по-скоро - генералски фас)
заспива тихичко клошарят
във късния среднощен час.

Под задимените клепачи
се вмъква чуден розов сън.
Във него той нозе не влачи
край мръсните казани вън.

Хартия вече не събира.
Ни стари дрехи и метал.
В съня му нов живот пулсира,
какъвто той не е живял.

Прегърнал е жена красива.
О, Боже мой! Върви с костюм!
Сред цветните тълпи се слива
и смята нещичко наум.

Какво ли мисли да направи?
Във джоба му - пари в тесте.
"О, мили мой! Нима забрави,
че скоро чакаме дете?

За рожбицата ни мъничка
сме влезли в тоя магазин.
Да купиме една количка
за неродения ти син..."

До щанда възхитен застава.
Количка гледа той. Мечта.
Ще купи май една такава.
"Простете! Колко струва тя?"

Навежда се, цена да зърне,
но всичко се обърква в миг...
Докосват го горещи бърни
и куче ближе го с език.

"О, Шаро! Бях заспал тъдява.
Но ти събуди ме! Юнак!
Да тръгваме, че време става
количката да пълним пак..."

Клошар и куче в тъмнината.
Количка. Гаснещи звезди.
Казани пълни. А в душата
смърди. Убийствено смърди.

(Бакърена паничка)

ЛЕГЕНДА ЗА ЛЕДЕНИЯ КРАЛ

В дворец сред ледовете непристъпни,
седящ на трон от снежнобял кристал,
в лъчи от гордост всякога се къпел
един омразен коронован крал.

Той можел само себе си да чува
и своя собствен глас да величай.
От трона всеки черен му се струвал.
И гнусен, и противен до безкрай.

Перфектен до случайна драскотина,
до атома, видян под микроскоп,
той много бързо отвратил мнозина
и най-накрая станал мизантроп.

Презирал всичко цветно и човешко.
Със леден меч различните изклал.
И в своето падение зловещо
изгубил си лика и подивял.

Разхождал се из белите покои.
Надигал вой, че е неповторим.
Поезия прописал. Не с герои.
А само с него - Светлият Един.

Но ето, че случайно огледало,
замръзнало от ледения скреж,
разходките на краля мигом спряло
и бързо заредило го с копнеж.

"О, приказен съм! - си помислил кралят -
И както в стара приказка и аз
ще чуя огледало да ме хвали -
било във профил или във анфас!"

Самата мисъл тъй го запленила,
че той забърсал скрежа със ръце.
О, ужас! Там го гледала горила!
С ужасни зъби, с демонско лице.

"Дръпни се, духо! Покажи ми мене!"
- извикал кралят, вдигнал леден меч.
Мълчало огледалото студено,
без страх от кралска злоба и от сеч.

Стоварил кралят яростта си бясна.
Край него полетели стъкълца.
Но ето, че реални и безгласни
го гледали в нозете му лица.

И не в една, а в множество горили
той виждал своя образ уродлив.
Очите му от зло се променили.
Не бил доволен кралят. Ни щастлив...

А дух небесен в ледената зала
му казал думи, пълни със тъга.
"Смъртта е гордост, ледена и бяла!
Във нея няма обич и дъга!

Ти сам презря живота с цветовете!
Убиваше различните със гняв!
И затова ще зъзнеш в ледовете,
подобно звяр със гордия си нрав!"

На старата легенда идва краят
с утехата към скръбните души:
Узнахте туй, що гордите не знаят,
че свят от лед най-трудно се руши!

Живейте нежно, тихо и смирено!
И нека слънце гали ви с лъчи!
Червено, жълто, синьо и зелено
ще пият с радост вашите очи!

(Бакърена паничка)

събота, 5 декември 2015 г.

ИСТОРИЯ С КЛОШАР

За къшей хляб клошарят се помоли
до кофите на жилищния блок.
"О, Боже! Съкрушиха ме неволи,
но Ти ще ми помогнеш щом си Бог!

Една филийка само... За вечеря!
Да спре да курка празният стомах.
Че тежко е на гладно да треперя
и вече причерня ми, премалях..."

Излязъл за цигарка на балкона
гласа му чува някакъв еснаф.
И твърде му е смешен долу стонът,
досущ като надгробен епитаф.

"Сеир ще си направя! Тъй, на воля!
Остана ми от хлебеца парче.
Че този долу до несвяст се моли,
а Бог едва ли ще се притече..."

След миг отгоре къшеят полита
и пада на тревата... Чудеса!
А клетникът е с радост неприкрита,
че Бог го чу от Свойте небеса.

"О, падам на нозете си, Всевишни!
И слави Те душата ми сега,
че Ти дочуваш скръбните въздишки
и с хляб лекуваш моята тъга..."

Еснафът гръмко почва да се киска.
"Какъв ти Бог, бе! Хлябът е от мен!"
"Човече! Аз от Него го поисках..." -
отвръща му бедняка утешен -

“А Той отчет на никого не дава
къде и как би сторил доброта!
И пак на Него подобава Слава,
дори за най-нищожните неща..."

Цигарка недопушена - догаря...
Мълчи еснафът. Просто онемял.
И тръгва си зад кофите клошарят
в една молитва, светло просиял.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)