четвъртък, 27 февруари 2014 г.

ЗА ЙОН, НИНЕВИЯ И ТИКВАТА

Една библейска случка ми навява
в сърцето лъч, подобен на кинжал.
Поуката - поука си остава,
дори като Адам да бих живял.

И сто живота някак да навърже
Творецът във човешката съдба -
те пак ще си отидат много бърже
в терзания, в падения, в борба.

Един пророк побягнал от Лицето
на Вечния и Свят Небесен Бог.
И в своя страх отплувал по морето,
да би избегнал жребия жесток.

Но ето, че във време твърде бурно
Гнева Свещен беглецът преживял.
От кораба нарочно бил катурнат
и в бездната зловеща полетял.

Дали по милост или за присъда
останал жив сред ужас страховит.
Решил отгоре Бог, че ще го бъде
и заповядал да го глътне кит.

Нататък... е историята ясна.
Три дена той в търбуха му лежал.
А после китът го изплюл на пясък,
в брега на Ниневийската печал.

И тръгнал Йон със Божието Слово
сред грешни непокаяни души.
"Покайте се!" - извикал той сурово -
"Градът ви скоро Бог ще разруши!"

Дочули го човеците изглежда.
И скоро прогласили скръбен пост.
"Дано показал би ни Той надежда,
след всичкото безчестие и злост.

Съдбата на Содома и Гомора
дано над нас сега не връхлети.
Че бяхме зверове! Не бяхме хора
и само Той могъл би да прости.

Ниневийо! Плачи сълзи горещи
за всичките си страшни грехове!
С какви ли язви черни и зловещи
Гнева Господен ще ни прикове?"

Смилил се Бог. И ужаса отвърнал.
Усмихнал се на ронещи сълзи.
Човеците с ръцете Си прегърнал.
Не искал вече да ги порази.

А гледал Йон, но някак без да свиква,
със толкова внезапния финал.
И в края на града, под едра тиква,
глава подпрял и в миг се умълчал.

"В Ниневия са всички опростени,
а аз не зная що да изрека.
И думите Му - огнени остени
сега вода са в моята ръка...

Една последна тиква засенява
лицето ми от журещата пещ.
И иска ми се, Господи, такава
и Ти от небеса да я съзреш..."

"Не, Йоне! Не такава я съзирам!
И тази тиква - с червей ще умре!
Да бях решил, че Правдата умира,
тя щеше да се чувства най-добре.

Не я жали! Изсъхнала е вече!
Не може да изпъква над пророк!
А времето й - всичкото изтече,
допуснато от Праведния Бог!"

Привърших... И духът си не терзая.
Ниневия спасена е, нали?
На всяка тиква ще й дойде краят,
и мене от това не ме боли...

(Бакърена паничка)

ЦАРЯТ Е ГОЛ

Не привиквай, приятелю, с мрака,
с този тъмен, зловещ произвол.
Само верният слух ще дочака
оня възглас, че царят е гол...

За да видиш сред празнична свита
как върви полудял властелин,
без да има един да го пита
що за глупост е сторил самин.

И защо му е още корона,
щом срамът му едва се търпи?
Голеничък - дете за мадона,
понакърмен, досущ да заспи...

Младенецът ли в себе си кае
или онзи библейски Адам?
Първородният грях ли желае,
щом го търси без никакъв срам?

Не, приятелю! Друга причина
има в тази наглед голота...
Всяка дреха е лист от смокиня -
осъзнатият зов на честта.

А нечестният всичко съблича -
дума, клетва, светиня, морал.
Своя дъх на измама обрича
да царува с отрепки от кал.

Та след толкова пози и роли,
над тълпите, по-слепи от тях,
дефилират поклонници, голи
в демонично-безродния грях...

Той им става честита клоака
и червясал от злото престол...
Не привиквай, приятелю, с мрака!
В него царят е винаги гол!

(Възходът на падението)

ПРЕДЕЛЕН ТРАГИЗЪМ

"Държавата, това съм аз!"
«L'etat, c'est moi.» — Луи XIV


Душите на пределния трагизъм
с размътени в харизма сетива,
все още се сплотяват в организъм,
уви... с некоронясана глава.

Той може с пищни речи да ги води
и да им бъде златният тотем.
"Да го възпеем в стихове и оди!
За него, Краля, всинца да умрем!"

Тъй както пръстен восъка притиска
и там, в печата, гербът му лъщи,
така и на тълпите им се иска
у Краля лъч божествен да трещи.

Отвори ли уста - да засенява!
Повдигне ли ръката - да твори!
В едно да бъде Господ и държава!
А кихне ли - да завалят пари!

Душите на пределния трагизъм
ридаят в политическа печал.
Каква ти, за духа, по-страшна криза,
щом Кралят-Слънце се оказа крал...

(Възходът на падението)

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА НУЛАТА

Гордо пъчи се празната нула.
"Ах, дано пак царувам! Дано!"
Но дори с Вавилонската кула
тя не ще се превърне в едно.

Ще остане сред своето нищо.
Дупка. Вакуум. Липса на срам.
Глупостта си с боклук ще насища,
а позора ще счита за храм.

С други нули ще търси завера
за всеобщия нулев протест.
Днес - със повече нули от вчера.
Утре - с повече нули от днес.

Да задмине дори Калигула,
който сам се видял като бог -
тъй мечтае си кръглата нула,
неспособна на чест и урок.

Съберете се, буйстващи нули!
Иска нулата вашия глас!
Ако скоро я бихте надули
тя ще литне високо над вас...

Да ви бъде заветно светило.
От лъчите й - лаф подир лаф.
И отдолу да гледате мило
този нейн възход величав.

А пък стане ли празно в душите,
с умирачка и страшно тегло,
то дано чак тогава решите,
че пред нулата няма число.

(Възходът на падението)

ХАРИЗМАТА

Харизмата, по право, не е вечна.
За кратко се превръща в лична власт.
Но тръгне ли си - вече е далечна,
и няма да я върнат зов и страст.

Безсмислено е някой да поиска
безценният й лъч да осребри.
Народната любов ще го притиска
да върне невъзможното дори.

Доверието трудно се печели,
но много лесно после се руши.
Доброто обаяние умре ли -
не ще се върне в скръбните души.

А властникът, дори харизматичен,
ще рухне в своя крах, обезвластен.
И колкото й думи да изрича -
не ще да бъде вече опростен.

Той всичкия си блясък е профукал
и няма как отново да блести.
Балонът безвъзвратно се е спукал.
Смалява се. В безсилие свисти.

В заложената клопка на цинизма
месията е червей в пустота.
Не връща помрачената харизма
прахосани в царуване лета.

(Тленен остатък)

вторник, 18 февруари 2014 г.

ПОСВЕТЕНО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ!

141 години от обесването на Апостола!


Идваш ти сред моите безсъници.
Светъл ангел и среднощен гост.
Да напомняш някак си за тръните,
впити във главата на Христос.

Аз не бих те питал колко просто е
на олтар сърце да принесеш.
И да светиш в тъмното, Апостоле,
както свети восъчната свещ.

Как се носи болката на клетите?
Как в сърце се сбира цял народ?
Как се помнят думите, заветните,
ако дух е впримчен от хомот?

Ако там, в килията ни, тясната
думите не стигат за зора...
И мълчи в кандилото, угаснала
даже и последната искра.

Расото захвърлил съм, Игнатие!
С вярата си сея семена.
Туй ми е свещеното занятие
в тази най-обрулена страна.

Доста беше робското протакане.
Стига за душите ни въжа.
Сплитат днес бесилките ни, Дяконе,
червеи, безродни от лъжа.

Остани ми блясък за кандилото.
Някой в своя мрак да те съзре.
Че дори увиснал на бесилото -
живият не може да умре...

(Възходът на падението)

РОБСКО

В памет на Васил Левски!

Свята клетва за смели мъже.
Уж е толкова чисто и просто.
Но накрая остава въже
за предаден от свои апостол.

С чаша вино извечният срам
много лесно ще бъде забравен.
Свободата прилича на Храм,
но пък робът не е богоравен.

Като червея ниско пълзи.
Като храст се огъва и кърши.
Лицемерно пролива сълзи.
Плюе в пазва, а после се бърше.

Кой ли, робе, за дълг те роди,
щом безчестен прегръщаш позора?
Лумнал огън ли носиш в гърди
или страх на безропотни хора?

Кой захлупи сърцето ти с фес
и поклон пред насилник довека?
Ако вяра остане без чест,
то пребъдва ли Господ в човека?

Черна смърт. Като плач на поет.
Гарван грачи и вятър не спира.
Вън от Храма, без Бог и Завет,
само жалкият роб не умира...

(Възходът на падението)

вторник, 11 февруари 2014 г.

ДА ТЕ ВДИШВАМ

Позволи ми сега да те вдишвам -
като пролетно цвете в пръстта.
Да забравя за болки предишни.
За раздели и тъжни неща.

За обиди и думи излишни.
За преглътнати стари мечти.
Позволи ми сега да те вдишвам -
като роза, която цъфти.

Аз те търсих. Изплаках те скришом.
Много дълго самотен живях.
Позволи ми сега да те вдишвам -
с твоя ведър и радостен смях.

С твоя поглед - по детски възвишен.
С разпилените твои коси.
Позволи ми сега да те вдишвам!
И дъждът нека още роси!

Нека чувство в душата ми пише
всеки ред от любовния блян.
Позволи ми сега да те вдишвам!
Ти си мирисът - дълго желан!

Ти си цветето в моята ниша -
нежен смисъл, че още съм жив!
Позволи ми сега да те вдишвам!
Позволи ми да бъда щастлив!

(Шарена палитра)

НИМФА

Като нимфа Любовта пристъпва.
Любопитна, искрена, пречиста.
И отново в топъл дъжд се къпя,
и редя куплетите-мъниста.

Зимата превръща се във есен.
Есента - във лято от жарави.
После нежна пролетна импресия
се разлистя в горските дъбрави.

Спомените - отлетели птици,
връщат се от юга на съдбата.
Чуруликат в моите зеници
и обратно се върти земята.

Като нимфа Любовта пристъпва -
всички чудеса събрала в длани.
И цъфти душата ми, напъпва
в цветове, отдавна невидяни!

(Шарена палитра)

НЕСЪТВОРЕН ПЕЙЗАЖ

Светът ми е пейзаж несътворен.
Въздигнат връх, високо над мъглите.
Луната спи в безмълвния му плен
и обич там споделят си орлите.

Не бих потърсил четка и бои,
с които в цвят властта му да разкрия.
Душата страховете си таи
и страда тихо в тяхната стихия.

Защото тя самата е воал.
Разпъната невинност на статива.
Рисувал би я само порив бял,
дори от цветовете да попива.

И в ден и час когато ме зове
на нимфа глас, и полет на сирена -
художникът ще смеси в цветове
душата ми, пейзажно сътворена.

(Неиздъхнали спомени)

НЕДОКОСНАТА ДЪГА

Цветето, което ще покълне -
в погледа ти дълго да блести...
Вярата, родена да изпълни
всичките ми литнали мечти.

Птицата, готова да запее,
в нежните ти тръпнещи ръце...
Думата, която ще огрее
моето измръзнало сърце.

Слънцето, решило да наднича
в тъмните ти спуснати коси...
Смисълът, че още те обичам
и ликът ти топло ме роси.

Чувството, което ме прочита,
като стих, написан на шега.
Нека те погледам до насита
моя недокосната дъга...

(Неиздъхнали спомени)

СВЕТЛО ВЪЛШЕБСТВО

Обичам да ни има... Повторими.
В любима песен. В цъфнал розов храст.
Сред белезите - зрими и незрими
на всичко доловимо между нас.

И светлото вълшебство на следите
от нишките дантела да плете,
а вятърът - беглец по висините,
в небесен монограм да ни чете.

До онзи миг на сбъднато начало...
До зов и поглед в лъч от необят,
когато в ненаписаното бяло
две думи сливат порива си свят.

(Сбъднати предчувствия)

БЯЛ ЙЕРОГЛИФ

Помниш ли прастария мотив,
че светът е място за двамина?
Исках да съм шеметно щастлив...
Слънчев лъч над вишнева градина.

Бях номад, пустинник, бедуин.
Скитник между севера и юга.
Всеки бях, но... винаги един,
неспособен да обича друга.

Утринен и пролетно-мъглив
в теб заклевам мъжката си песен.
Пръстите ни - бял йероглиф -
да се слеят в порив безсловесен.

(Сбъднати предчувствия)

БЪДИ МИ ПРОЛЕТ!

След зимата на скърби побелели
бъди ми пролет, подари ми цвят.
И мислите за теб, неразцъфтели,
от нежен полъх да се разцъфтят.

В усмивката ти нека вятър вее
най-топлите предчувствия за нас.
И погледът ми в твоя да изпее
капчуците на свършилия мраз.

Една стихия в жълто и зелено
да пъстри нека светлия ми ден.
И с нишките си пролетно вретено
лъчи да вплита между теб и мен.

След зимата на скърби побелели
светът от нов възторг да се роди.
Бъди ми пролет в цъфнали предели!
Най-истинската пролет ми бъди!

(Сбъдната вселена)

ВДЪХНИ МЕ!

Вдъхни ме! Аз съм топлият южняк!
Чудакът със зелените боички.
И идвам да ти бъда нежен знак
за чудо от поезия и птички.

Вдъхни ме! С дъх се ражда всеки звук
и той в сърцето приказно рисува.
Снегът ще се превърне на капчук
и хладното далеч ще отпътува.

Вдъхни ме! Аз съм мирис на живот
и идвам твоя блян да изживея.
Преди мечтата да завърже плод -
с най-хубавите думи ще те сгрея.

Вдъхни ме! Въздъхни ме! Всеки зов
в красив сезон се сбъдва по-нататък.
И всяка нова пролет е любов,
в зеленото на своя отпечатък.

(Сбъдната вселена)

сряда, 5 февруари 2014 г.

НЕ МЕ ОТПРАЩАЙ В МИНАЛОТО

Не ме отпращай в миналото, време!
Аз имам още много да ти дам.
Съдбата не успя да ми отнеме
на словото изгарящия плам.

Връхлитаха ме често урагани.
Във дупките на болката живях.
Споделях си таланта с изтерзани
и в мъката им цял се разпилях.

Те имаха от думите ми нужда.
Утеха за сърцата - хляб и сол.
Аз виждах как животът ги прокужда
и как търпят злини и произвол.

Замръквах с тях в опушени квартири.
Прозорците кънтяха от псувни.
Те нямаха дори едничка диря
и лъч надежда в идещите дни.

Разкъсани от черна невъзможност
удавяха в бутилката мечти.
И в простичките градуси - тревожна
започваше скръбта да им люти.

Кълняха се - обичах ги кълнещи.
Напиваха се - давах им ръка.
И в нощен час с догарящите свещи
изливаха се стихове в река.

За братята ми - брънки на съдбата,
скачени на синджир от грях и зло.
За всичката помия на земята.
За тъжното човешко потекло.

Не ме отпращай в миналото, време!
Аз искам да изплача твоя вик.
За малките души в коптора земен.
За бедния с душа на мъченик.

(Бакърена паничка)

МОЛИТВАТА НА СЛЕПЕЦА

Сляп за злоба и човешки гнет,
сляп за ярости, обиди, храчки,
чукайки с тояжката навред
аз отново тръгвам с плахи крачки.

Цял живот молитва съм шептял
Господ някак да намери начин -
с вяра да превърне шепа кал
в чудото за моите клепачи.

Да прогледна и да видя свят.
Слънцето, небето и звездите.
Да усетя обич, благодат.
Да ме сгрее огън във гърдите.

Може би в човешките очи
добротата всякога наднича.
И извират отсред тях лъчи,
а човек с човека се обича.

Господи, ще дойдеш ли? Кажи!
В милост да ме изцелиш чудесно!
Слепотата толкоз ми тежи.
А за Тебе чудото е лесно!

Но дали, прогледнал в Силоам,
няма още моят дух да страда?

***
О, слепецо! Не унивай там!
Дар е слепотата ти, награда!

(Бакърена паничка)

НЕ ИЗПИВАЙ ПОСЛЕДНИТЕ ГЛЪТКИ

Не изпивай последните глътки от старото вино.
Нека с теб ги запазим за други, добри времена.
От тревоги и бури животът ни бързо изстина
и попари душите ни тънка сребриста слана.

Невъзможното щастие, скрито в гори тилилейски,
ни веднъж не похлопа на вратника, грохнал от студ.
Тъй, да грейне в очите ни. Топло и живо. Но нейсе...
За години прогони го бурния в мислите смут.

Колко чаши изпихме? И тостове колко звънтяха?
Все за светлото бъдно - надежди и пивки лъжи.
Онемя от несбъдване нашата дървена стряха
и съдбата не искаше нищо добро да дължи.

Като пън ни подмина, и други отиде да радва.
С тия пусти имоти, и с тая - безспир веселба.
За дървото изсъхнало всякога има си брадва.
За просия по пладне - окъсана вехта торба.

Не изпивай последните глътки от старото вино.
Нека те ни послужат за комка в последния час.
Къшей хлебец остана, безквасен, и бяла пъртина -
да напомнят за святото, още несбъднато в нас.

(Жълтици в дъбовата ракла)

ПИСМО ДО МОЯТА ПАМЕТ

Здравей моя памет далечна, от болки обръгнала.
От теб не остана ни вест, нито някаква кост.
Понякога мисъл ми казва, че вече си тръгнала
да дириш в отвъдното своя едничък Христос.

Писмото си пиша с върха на пробождащо копие.
Мастило си нямам. И ползвам за случая кръв.
Върни се при мене - сред моята скръбна утопия,
макар да не виждам за твоето търсене стръв.

Невинност си нямам. Отдавна съм грешен за бъдното.
Една Магдалина - с презрение кой не уби?
И без да съм толкова стреснат, че следват присъдите -
за тебе сърцето ми всякога нощем скърби.

Къде се скитосваш? Навярно в измислени космоси.
Или пък почукваш на портите, горе в Едем?
След седмия ден на Твореца - ти може би осма си.
Едно сътворение, скрито дълбоко у мен.

Върни се за малко! За миг от въздишка и истина!
Последния спомен вземи си, защото е твой!
И нека не в моята кръв се намериш пречистена,
но в тази, която за всички проливал е Той...

(Жълтици в дъбовата ракла)

КОПНЕЖ НА ПИЛИГРИМ

Ще се припомня. Някога съм бил.
Светът не е зачеркнал мисълта ми.
Дори надежди сто да е изтрил
или изострял болката с измами.

Все някъде един невидим път
подобно бял конец ще ме издири,
за да закърпи смисъла умът,
а вятърът с небесен рог да свири.

Да литне пожълтялото листо
без страх, че есен пак ще го откъсне,
и без да пита как или защо
за своя нова пролет да възкръсне.

Ще се припомня. Даже да е щрих,
дори като една въздишка кратък.
Щом мостовете стари изгорих -
с крила ще стигна някога оттатък.

Зад сенките на тъмните бърда,
които спират изгрев и надежда.
За да осъмна в сладка свобода,
където лъч мечтите ми извежда.

И в светлото, с копнеж на пилигрим,
от стареца детето да проходи
до оня храм, възвишен и незрим,
където чезнат мъки и несгоди.

(Тленен остатък)

НЕВИДИМА ЦЕДКА

В невидимата цедка на стените
изтича потъмнелият живот.
Еднакво сам през нощите и дните
престанах да копнея за възход.

И вече не въздишам за акорди
на някое щастливо тържество.
Не искам трон от себелюбна гордост,
ни скиптър бял, ни лаврово листо.

Главата ми не става за корона.
От тежка себорея ме сърби.
А всяка рана е самотен спомен,
несподелен от другите съдби.

Наметнал овехтяло одеало
в едничък смисъл търся топлина -
че черното изглежда да е бяло,
погледнато от другата страна.

От теглещата цедка на стените,
стопила част от тъжно битие.
В един портрет от утрото на дните
с невинната усмивка на дете.

(Тленен остатък)

ЧЕРНО-БЯЛО

Спомените - черно-бели фотоси,
гонени от вятъра се реят.
Може би не изживях живота си,
както всички други го живеят.

Дълга е на паметта пъртината -
сняг я стели, вятър я навява.
Идва бяла някак си годината -
после черна в мислите остава.

В царството студено на пингвините
раждат се надеждите ми нови.
Черно-бял - очаквам си годините.
С бяла вяра. С черните окови.

И дъхът ми плаче в неусетното -
като струйки, дето все се губят.
Ех, животе! Има ли те в цветното?
Искат в цвят очите да се влюбят.

Спомените - черно-бели фотоси,
скриват се в албуми от забрава.
А в балтона сив на потеклото си
с градуси душата устоява.

(Точка на замръзване)

ТЪЖНА МОЛИТВА

Като тъжно шептяна молитва
се разстила пред мене снегът.
Бели думи в мечтите ми скитат.
Бяла обич напомня ми кът.

И не искам, дори и случайно,
в бели стъпки да видя следи.
Пак те мисля, но някак си тайно.
Пак те спомням под топли звезди.

Любовта ми е стар летописец
и в косите ми пише с перо.
Бих извикал навярно: Върни се
и леда превърни във сребро!

Този сняг нека в дъжд се обърне -
като пролет след зимния хлад.
Скърцат стъпки. Треперя посърнал.
А молитвата? Тя е за цвят...

(Точка на замръзване)