ОТ ГОСПОД БОГ ПОИСКАЙ АВТОГРАФ!

От Господ Бог поискай автограф.

В сърцето ти Сам Той да се подпише…

Греша ли в този зов? Или съм прав

подобно чудо да се случи свише?

Светът налита евтини звезди

и подписа им иска, тъй – за слава.

Със щипка гордост да се зареди

сред бляскавия шум и плътска врява.

Спасителят със Святото перо

от Себе Си словата ще остави,

когато върши верният Добро,

което Той не може да забрави.

"Бях гладен! И Ми даде къшей хляб!

Бях жаден! И с водата напои Ме!

Бях болен, и от немощите слаб,

но ти и в клетник зърна Мойто Име!

В тъмница бях, и ти Ме посети!

И странник бях, намерил топла стряха!

След толкова затворени врати,

отворени за Мене твойте бяха!"

Така до днес подписва се Исус

и Подписа Си с капка Кръв зачита.

Завета Му уж знаят наизуст,

но тъпчат Го с омраза неприкрита.

Остава Той в мнозина невидян.

Звезда, в калта Духа Си приземила.

Да чака, да се взира поруган

в ръце безплодни, и в сърца без Сила.

И днес, когато всички трупат гняв,

а хладината – норма и афиш е,

от Господ Бог поискай автограф…

В сърцето ти Сам Той да се подпише!

Ясен Ведрин

(Бакърена паничка)

ПРЕДИ ОВЧАРЯТ ДА МЕ ВЗЕМЕ…

Това, което ме убива,

не ще ме запокити в гроб.

С душа, за малко стадо жива,

на Вечния Овчар съм роб.

И игото си мълком страдам,

скръбта от верните прикрил.

Дали ще ставам или падам,

Господен всякога съм бил.

Не съм потомък на герои

и нямам мощ на великан.

Удържам тъмните порои

до капка сила изтерзан.

Живот живея на мишена,

прицелена от властен мрак,

но хулена и утешена,

пребъдва вярата ми пак.

И жилавост у мен вбесява

невидимите врагове.

"Огъваш го, а той остава

сърца към Бога да зове…

Не иска хич да се прекърши –

глава пред Злото да склони.

Реши ли нещо – в миг го върши

и чупи нашите стени…"

Съдбата си не аз я пиша,

но тя задача е на Друг.

И в този свят, докато дишам,

ще бъда Неговият чук.

Оставам жезълът с бадеми

за знак против бунтовен род,

преди Овчарят да ме вземе,

дарил ми Вечния Живот.

А дотогава – с вяра жива

души ще браня от потоп,

щом Зло духа ми не убива

и няма за плътта ми гроб.

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

МОЯТА ПОСОКА Е ОТВЪД!

Оставя всеки някаква следа.

И моята аз също ще оставя.

Пътувам към невидима Звезда –

не себе си, а Нея да прославя.

Тя някога земята посети.

Сниши се до съдбата на човека.

Дари го с най-прекрасните мечти,

превърнала Живота Си в пътека.

Посоки има хиляди навред

и всяка своя крайна точка има.

Най-святата нарича се Завет

и тя за сетивата е незрима.

Сърцето ми със вяра я държи.

Лъчите й са истински и звездни.

И който в нея духом продължи

ще дойде миг оттатък да изчезне.

И може би това е мъдростта –

да се надскочат земните представи,

и всичките пътеки на света

пътуващият мигом да забрави.

Че изток, запад, север или юг,

кръстосват прекосената планета,

но с тях човекът си остава тук –

във връзките на тленните въжета.

А моята посока е отвъд.

Натам Звездата стъпките ми води.

Небесна цел над всяка земна плът

с премеждия, тревоги и несгоди.

И струва си, с привременна тъга,

в пътеката нагоре да изтлея,

при облака и дивната дъга,

във светлия простор над Галилея.

Ясен Ведрин

(Търсач на бисери)

ЗНАК, СЪДБОВЕН ЗА МНОЗИНА

Безбожният се спъва в моя стих

и хули Святи думи от жарава.

Съмненията вече му простих,

защото всяка плът се усъмнява.

Пръстта не може Дух да приюти

и в себе си Небето не побира.

От нея богохулен дим люти

и винаги изпушва, без да спира.

Най-страшният критичен дефицит

е онзи, свързан с капчицата вяра.

Слепец роптае, в тъмнина обвит,

но с гледна точка ми обсъжда дара.

На кърт не подобава да е цар,

поставен във гнездото на орлите,

че глина му е всичкият олтар,

а не безкраят син на висините.

И няма как един космополит

да покори духа атеистичен,

ни Арфата звънлива на Давид

да стопли плът със своя зов лиричен.

Живеем във различни светове.

Дели ни пропаст в хиляди години.

Не може мракът блясък да зове,

защото от лъчите ще загине.

В призванието всякога стоя.

И все така на пръст ще съм съблазън.

Презира ме проклетата змия,

предадена на гърчове и спазъм.

Но помня аз, че Пътят ме избра

да бъда знак, съдбовен за мнозина.

Проблеснал в този свят като искра,

в пожар да лумна, и да си замина.

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

ОПАСНИ ВЪПРОСИ

Каква е съдбата на чуждото тяло

сред черно, което се смята за бяло?

Докарва ли някоя болест заразна,

която на всички е твърде омразна?

Каква е съдбата на стръкчето жито,

край гъстите плевели никнало свито?

Дали ще задържа от корена влага,

когато зрънцата му мъката стяга?

Каква е съдбата на агне, което

пред хищните вълци е слабо и клето?

Смъртта да избегне дали ще сполучи

без силна защита от вярното куче?

Каква е съдбата на хляба със плесен,

от зъл отровител коварно замесен?

Не е ли отдавна превърнат на стока,

която обрича на участ жестока?

Каква е съдбата на грешната глина

или на узрялото грозде във лина?

И колко от тези опасни въпроси

сърцето готово е в скръб да износи?

Но Отговор има, Небесно-прекрасен.

От извор по-бистър, от въздух по-ясен.

И само от Него е Правдата жива,

която с лъчите си всичко разкрива...

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

ПЛОЧИТЕ НА МОИСЕЙ

Забравил за словата от Синай,

написани на каменни скрижали,

светът върви към страшния си край

и няма Господ Бог да го пожали.

С веригата си черна окован

превърна в бог едно теле от злато,

и със поклон към злия истукан

потъва във зловонното си блато.

Не страдам за елита му в сълзи,

че всеки избор до живот се прави.

Когато утре гняв го порази –

в катрана ще отиде да се дави.

И силен вик, стократно закъснял,

ще чуят всички кръгове на ада.

Страстта към благородния метал

проклятие си има за награда.

На плочи не от камък, но от дух,

Законът за съдба се запечата.

Но в алчния си огън, сляп и глух,

светът похули на Отец словата.

Скрижалите в безумие строши,

та съвест да не пречи и да стряска,

когато помрачените души

злодеят гълта с благовидна маска.

Забравил за словата от Синай

светът Шеол ще търси и намери.

Ридай пред Бог, безумецо! Ридай,

преди да те погълнат тъмни двери!

Че там, оттатък, не блести скрижал,

ни дума от божествената Книга…

А Милост, състрадание и жал

до пленниците вече не достига.

Промяната се случва само днес,

че утре е отчайващо далече.

Но чуе ли безбожник Блага Вест,

аз зная, че похулил я е вече.

Оловото в душата му тежи

и дърпа го в чудовищна измама.

Две плочи Моисей до днес държи,

но горе, на Синай, светът го няма…

Стефан Главчев

(Възходът на падението)

ВЕРНИЯТ МИ СМИСЪЛ

Не пиша за доволния търбух,

а само за сърца непримирими.

И лее се от волния ми дух

една Любов в мелодия и рими.

Не всеки моя зов ще приюти,

за да му бъде чистата утеха.

Плътта и приземените мечти

от много хора Вярата отнеха.

Понесох отрицания и гняв.

И люта скръб поетът в мен понесе.

Понякога и прицел величав

по пътя като стар подгонен пес е.

Не може съпротивата да спре

и вятърът в сърцето ми досажда.

А Мечът, като рало щом оре,

едни пробожда, а пък други ражда.

За Вечното събирам плодове

и този свят съвсем не ме вълнува.

Една победа да се изкове

понякога и сто живота струва.

Един си имам, Свято посветен,

и битката за Правдата не спира.

Събудя ли се в новия си ден,

звъни неуморената ми лира.

Възможно е от тежкия товар

и тя за кратък отдих да въздиша,

но щом оставам от Небето Дар,

творя все още… И все още пиша!

Дано Духът от моите слова

всели докрай съдбата Си свещена.

Че верният ми Смисъл е в това –

душа да бъда, Богу подарена…

Ясен Ведрин

(Търсач на бисери)

ИЗБРАХ СИ СТРЪМНАТА ПЪТЕКА

Не искам слава, и не моля

за блясък и авторитет.

Оскар за главна мъжка роля

не ми стои на дневен ред.

Сред земните аристократи

да бъда мумия с костюм,

и егото ми да се клати

от всичкия възторжен шум.

Но тези да ми бъдат нека

словата без излишен грим –

избрах си стръмната пътека,

а не червения килим.

Че филмът, в който аз играя,

е от живота ми по-жив…

С лъчи пронизан от Безкрая

да пия жребия горчив.

Не учих от сценарий фрази

и нямах земен режисьор.

Светът до ярост ме намрази

и ме обрече на позор.

Не бях реклама на плакати

и звездно име от афиш.

Сред хора тлъсти и богати

не търсех светския престиж.

Запомних с мъдрост несъзрима –

човешкият поклон тежи.

И всеки своя бог си има

един живот да му дължи…

Избрах си моя. И не страда

духът ми в избора си Свят.

Не чакам преходна награда

от Вечната Му Благодат.

Че тя не е любов по сметка,

но Кръст, на който плът боли.

И вместо златна статуетка

приех венеца от бодли.

Живях във Святата Му Воля

и ще живея занапред.

Оскар за главна мъжка роля

не ми стои на дневен ред…

Ясен Ведрин

(Възходът на падението)

НЕСБЪДНАТОТО СЕМЕ

Боли несбъднатото семе

след светлия проливен дъжд.

Сеячът, щом си дъх поеме,

посява Зов на шир и длъж.

И с Вяра още се надява,

че ще поникне тук и там,

та нейде в почвата корава

за зрънцето да има плам.

Изтича време благодатно

от две прободени ръце,

но ражда ли Плода стократно

дареното с лъчи сърце?

Каква ли мъка го тревожи?

Какъв ли плевел го мори,

щом Дар Небесен то не може

дори с усмивка да дари?

Спестява тъжните въпроси

сеячът с много семена,

че само Бог е, Който носи

на Кръст човешката вина.

А той ще продължи да сее

Завета Му околовръст,

дори от студ да леденее

себичната човешка пръст.

Ще дойде време от торбата

последно семе да дари,

и поизмъчен от съдбата

на колене да се смири.

Пося слова неизразими

на Утешител чист и Свят,

но случи на безплодни зими

и блъсна го човешки хлад.

Какво пък? Той поне опита

и своя дълг не угаси,

но с Вяра, всякога открита,

души поиска да спаси.

Едно несбъднало се семе

в душата на сеяч боли,

а днешното жестоко време

Голгота е, като че ли…

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

КОГАТО ПЛЕВЕЛЪТ ЦАРУВА…

Когато плевелът царува

над вече запустяла нива,

усилието болки струва

жетварят жито да открива.

С нозе, издраскани в бодили,

в сърцето горест ще разпали,

че свършват всичките му сили,

а няма пръст да го пожали.

Дори десница да протяга

към дребни репеи със сърпа –

един от Правдата ще бяга,

а друг грехът ще го придърпа.

В едното битие суетно

най-мъчно плът се преобръща,

щом черно Зло, хилядолетно,

душите със лъжа поглъща.

Когато плевел е злодеят

в такава запустяла нива,

жетварят тръгва си от нея

и Бог в ръката Си го скрива.

Каквото жънал е – прибира

при Него, в житницата Свята,

а пък бодливото умира,

заплело корени в змията.

И мракът яростен нахлува

да задушава и убива,

защото плевелът царува

над вече запустяла нива…

Ясен Ведрин

(Възходът на падението)