ПЛОЧИТЕ НА МОИСЕЙ

Забравил за словата от Синай,

написани на каменни скрижали,

светът върви към страшния си край

и няма Господ Бог да го пожали.

С веригата си черна окован

превърна в бог едно теле от злато,

и със поклон към злия истукан

потъва във зловонното си блато.

Не страдам за елита му в сълзи,

че всеки избор до живот се прави.

Когато утре гняв го порази –

в катрана ще отиде да се дави.

И силен вик, стократно закъснял,

ще чуят всички кръгове на ада.

Страстта към благородния метал

проклятие си има за награда.

На плочи не от камък, но от дух,

Законът за съдба се запечата.

Но в алчния си огън, сляп и глух,

светът похули на Отец словата.

Скрижалите в безумие строши,

та съвест да не пречи и да стряска,

когато помрачените души

злодеят гълта с благовидна маска.

Забравил за словата от Синай

светът Шеол ще търси и намери.

Ридай пред Бог, безумецо! Ридай,

преди да те погълнат тъмни двери!

Че там, оттатък, не блести скрижал,

ни дума от божествената Книга…

А Милост, състрадание и жал

до пленниците вече не достига.

Промяната се случва само днес,

че утре е отчайващо далече.

Но чуе ли безбожник Блага Вест,

аз зная, че похулил я е вече.

Оловото в душата му тежи

и дърпа го в чудовищна измама.

Две плочи Моисей до днес държи,

но горе, на Синай, светът го няма…

Стефан Главчев

(Възходът на падението)

ВЕРНИЯТ МИ СМИСЪЛ

Не пиша за доволния търбух,

а само за сърца непримирими.

И лее се от волния ми дух

една Любов в мелодия и рими.

Не всеки моя зов ще приюти,

за да му бъде чистата утеха.

Плътта и приземените мечти

от много хора Вярата отнеха.

Понесох отрицания и гняв.

И люта скръб поетът в мен понесе.

Понякога и прицел величав

по пътя като стар подгонен пес е.

Не може съпротивата да спре

и вятърът в сърцето ми досажда.

А Мечът, като рало щом оре,

едни пробожда, а пък други ражда.

За Вечното събирам плодове

и този свят съвсем не ме вълнува.

Една победа да се изкове

понякога и сто живота струва.

Един си имам, Свято посветен,

и битката за Правдата не спира.

Събудя ли се в новия си ден,

звъни неуморената ми лира.

Възможно е от тежкия товар

и тя за кратък отдих да въздиша,

но щом оставам от Небето Дар,

творя все още… И все още пиша!

Дано Духът от моите слова

всели докрай съдбата Си свещена.

Че верният ми Смисъл е в това –

душа да бъда, Богу подарена…

Ясен Ведрин

(Търсач на бисери)

ИЗБРАХ СИ СТРЪМНАТА ПЪТЕКА

Не искам слава, и не моля

за блясък и авторитет.

Оскар за главна мъжка роля

не ми стои на дневен ред.

Сред земните аристократи

да бъда мумия с костюм,

и егото ми да се клати

от всичкия възторжен шум.

Но тези да ми бъдат нека

словата без излишен грим –

избрах си стръмната пътека,

а не червения килим.

Че филмът, в който аз играя,

е от живота ми по-жив…

С лъчи пронизан от Безкрая

да пия жребия горчив.

Не учих от сценарий фрази

и нямах земен режисьор.

Светът до ярост ме намрази

и ме обрече на позор.

Не бях реклама на плакати

и звездно име от афиш.

Сред хора тлъсти и богати

не търсех светския престиж.

Запомних с мъдрост несъзрима –

човешкият поклон тежи.

И всеки своя бог си има

един живот да му дължи…

Избрах си моя. И не страда

духът ми в избора си Свят.

Не чакам преходна награда

от Вечната Му Благодат.

Че тя не е любов по сметка,

но Кръст, на който плът боли.

И вместо златна статуетка

приех венеца от бодли.

Живях във Святата Му Воля

и ще живея занапред.

Оскар за главна мъжка роля

не ми стои на дневен ред…

Ясен Ведрин

(Възходът на падението)

НЕСБЪДНАТОТО СЕМЕ

Боли несбъднатото семе

след светлия проливен дъжд.

Сеячът, щом си дъх поеме,

посява Зов на шир и длъж.

И с Вяра още се надява,

че ще поникне тук и там,

та нейде в почвата корава

за зрънцето да има плам.

Изтича време благодатно

от две прободени ръце,

но ражда ли Плода стократно

дареното с лъчи сърце?

Каква ли мъка го тревожи?

Какъв ли плевел го мори,

щом Дар Небесен то не може

дори с усмивка да дари?

Спестява тъжните въпроси

сеячът с много семена,

че само Бог е, Който носи

на Кръст човешката вина.

А той ще продължи да сее

Завета Му околовръст,

дори от студ да леденее

себичната човешка пръст.

Ще дойде време от торбата

последно семе да дари,

и поизмъчен от съдбата

на колене да се смири.

Пося слова неизразими

на Утешител чист и Свят,

но случи на безплодни зими

и блъсна го човешки хлад.

Какво пък? Той поне опита

и своя дълг не угаси,

но с Вяра, всякога открита,

души поиска да спаси.

Едно несбъднало се семе

в душата на сеяч боли,

а днешното жестоко време

Голгота е, като че ли…

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

КОГАТО ПЛЕВЕЛЪТ ЦАРУВА…

Когато плевелът царува

над вече запустяла нива,

усилието болки струва

жетварят жито да открива.

С нозе, издраскани в бодили,

в сърцето горест ще разпали,

че свършват всичките му сили,

а няма пръст да го пожали.

Дори десница да протяга

към дребни репеи със сърпа –

един от Правдата ще бяга,

а друг грехът ще го придърпа.

В едното битие суетно

най-мъчно плът се преобръща,

щом черно Зло, хилядолетно,

душите със лъжа поглъща.

Когато плевел е злодеят

в такава запустяла нива,

жетварят тръгва си от нея

и Бог в ръката Си го скрива.

Каквото жънал е – прибира

при Него, в житницата Свята,

а пък бодливото умира,

заплело корени в змията.

И мракът яростен нахлува

да задушава и убива,

защото плевелът царува

над вече запустяла нива…

Ясен Ведрин

(Възходът на падението)

ШЕПА МИЛОСТ

Светът на Шепа Милост се крепи.

Без нея в пропастта ще се погуби.

Един Творец най-дълго го търпи

и с Бащината Си Любов го люби.

Преглъща Свят въздишки и сълзи.

И хули и презрения преглъща.

Змията сред безбожните пълзи

и в черен мрак сърцата им извръща.

А времето скъсява своя срок

и Милостта отхвърлена изтича.

Езичникът не би обикнал Бог,

но себе си готов е да обича.

Да трупа, да рискува, да пести

и вярва, че животът му е длъжен.

А щом грехът му го опропасти,

провалите да гледа с поглед тъжен.

Да иска втори шанс да си дари

и тръгне през съдбата с пълни шепи,

но пак в греха си да се разори,

последвал участта на всички слепи.

Такъв е той – най-хлъзгавият дял

на всеки, който Милостта презира.

Дори и век без Бог да би живял,

оттатък огнен пъкъл го прибира.

А Шепата остава тук, отсам,

преди Гневът Небето да заключи,

та пръстният потомък на Адам

последен шанс за Вяра да получи.

Светът на Шепа Милост се крепи,

но даже тя до време ще се свърши,

когато остър Меч ще потопи

в голяма скръб безбожници и мърши…

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

ГОЛЕМИЯТ СКОК

Само някакъв сън мимолетен

от големия скок ни дели.

Ще изчезнат за миг неусетно

телефони, компютри, коли.

Безполезна и жалка хартия

ще са всичките властни пари.

Не банкер, а премъдър Светия

съдбините в света ще твори.

Ще издъхнат лисици, хиени.

Няма вълци да вият от бяс.

Всички горди ще бъдат смирени,

щом смути ги гръмливият Глас.

Племена и бунтовни народи

ще ридаят за Божия Дар.

И ще искат Свят Дух да ги води,

а Христос да им бъде овчар.

Ще приключат войните, терора...

Всяко зло ще побегне далеч.

И ще дойдат Небесните хора

да царуват със Правда и Меч.

Ще владее навред Светлината

с Бог, греха на света опростил,

щом във облака скочи Сърната

от високия връх на Кармил.

Този Смисъл, видян и прочетен,

ще се сбъдне... Не питай дали...

Само някакъв сън мимолетен

от големия скок ни дели...

(Птицата в теб)

Ясен Ведрин

ВДИГНИ СИ ВЯРАТА ЗА ЩИТ!

Когато този свят те поругава

и мрази те с гнева си неприкрит,

за влизането в Божията Слава

вдигни си, братко, Вярата за Щит!

Насилникът измъчва и убива,

а ти от Кръв Христова си умит.

Дори край тебе всичко да погива

вдигни си, братко, Вярата за Щит!

Един в казана рови и гладува,

а друг е от излишъци честит...

Но ти послушай що Духът диктува!

Вдигни си, братко, Вярата за Щит!

На червеите пътят е обречен

и с тях осъден всеки паразит.

Но щом си призован в Живота Вечен,

вдигни си, братко, Вярата за Щит!

На злобен прицел ако си мишена

и той те дебне - таен, страховит...

Душата си да видиш утешена

вдигни си, братко, Вярата за Щит!

Светът е днес във сблъсъка последен -

Светии срещу дяволски елит.

Богат в Исус, за всичко друго беден,

вдигни си, братко, Вярата за Щит!

Ще дойде край на мъката голяма

и всичкият пелин ще е изпит...

За щастието - с Господ да сте двама, 

вдигни си, братко, Вярата за Щит!

Амин и Амин!

Ясен Ведрин

(Птицата в теб)

ПРИТЧА ЗА ДОБРЯКА И ЗМИЯТА

Вървял добрякът из гората.

Змия умираща видял.

Но тя, с голям оток в главата,

събудила у него жал.

"О, нека тази твар ранена

във моя дом да прибера,

че моята душа смутена

към всичко живо е добра.

Със свежи билки и отвари

ще сторя за змията лек,

и с нея ще сме си другари…" –

решил наивният човек.

Прибрал я бързо във торбата

и вкъщи взел да я цери.

След месец живнала змията

и била пъргава дори.

Възрадвал се добрякът. "Ето,

тварта възвърнах към живот!

А всяко благо под небето

се връща неизменно с плод.

И тази живинка щастлива

отново почна да пълзи.

На пръстен в ъгъла се свива

и умилява до сълзи…"

Така говорил си човекът,

успял в добрите си дела.

Тварта погалил – нежно, леко,

че тя приятел му била.

Положил я в легло от трици,

а после легнал и заспал,

но скоро змийските зеници

пламтели с дух освирепял.

Така змията с подлост мръсна

добряка клъвнала без жал.

И той събудил се, но късно…

От болка вцепенен лежал.

"Кажи ми ти, о твар жестока,

защо ухапа ме така?

Не ти ли изцелих отока

с доброто в моята ръка?

Защо наказа ме с отрова,

живота да напусна сам?

Нима излязла си от рова

на онзи дух против Адам?"

"Природата ми е проклета!" –

след миг изсъскала тварта.

"От всички твари на полето

на мен се пада подлостта.

Ти милост даде ми голяма,

а аз те клъвнах с моя бяс.

Това е страшната ти драма,

че няма нищо между нас…"

Умрял добрякът в остър спазъм.

Притворил своите очи.

И нека истинският разум

от тази притча проличи.

Змията дом не заслужава.

Добро и Зло не са в съюз.

На дявол място се не дава,

но се прогонва чрез Исус.

Ясен Ведрин

(Възходът на падението)

ГОСПОД САМ ТИ Е РАНА!

Умори ли се, братко, да си винаги вреден?
Да не случваш на сладко, и да бъдеш последен?
Да те гледат накриво, сякаш ти си виновен?
Като муле дръгливо да се скиташ отровен…

Умори ли те тази орисия всевластна –
да те гонят с омрази, че си болест опасна?
Да извръщат очите, а зад теб да шушукат,
че всред злото на дните ти един си боклукът?

Умори ли се вече все да бъдеш мишена?
Забранен и отречен, и с пътека сгрешена?
Да си острият камък, който всички препъва,
и с последния пламък в самотата потъва?

И Христос на земята беше в тази умора –
със венец на главата от трънливите хора.
Поруган и бичуван, заклеймен и осъден,
от предател целуван, и от Свои пропъден…

Уморен ли си, братко? Още малко остана…
А във времето кратко Господ сам ти е рана.
Той съдбите привлича, и кърви на Голгота…
А така да обича – може само Животът…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)