ГОСПОД САМ ТИ Е РАНА!

Умори ли се, братко, да си винаги вреден?
Да не случваш на сладко, и да бъдеш последен?
Да те гледат накриво, сякаш ти си виновен?
Като муле дръгливо да се скиташ отровен…

Умори ли те тази орисия всевластна –
да те гонят с омрази, че си болест опасна?
Да извръщат очите, а зад теб да шушукат,
че всред злото на дните ти един си боклукът?

Умори ли се вече все да бъдеш мишена?
Забранен и отречен, и с пътека сгрешена?
Да си острият камък, който всички препъва,
и с последния пламък в самотата потъва?

И Христос на земята беше в тази умора –
със венец на главата от трънливите хора.
Поруган и бичуван, заклеймен и осъден,
от предател целуван, и от Свои пропъден…

Уморен ли си, братко? Още малко остана…
А във времето кратко Господ сам ти е рана.
Той съдбите привлича, и кърви на Голгота…
А така да обича – може само Животът…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

ВЕЗНАТА С ДУХ ЩЕ НАТЕЖИ!

Не ща представителна плява
очите ми да съблазни,
но Господ да ме направлява
със праведните Си везни.
Една премазана тръстика
духът ми с милост да дари,
и тя Небето ще повика,
преди от зло да прегори.

Не ща блестящи полилеи
на някой празничен банкет,
където виното се лее
над стъпкан от нозе Завет.
По-скоро скътал бих кандило
с фитил, от мъка замъждял,
че то сред сляпото мъртвило
събужда всичката ми жал.

Не ща със принцове богати
да ям и пия на корем,
че няма в техните палати
дори и полъх от Едем.
Но нека с гърбави и хроми
да бъде всичкият ми пир,
че тях забравя ли – горко ми,
щом Бог ги помни най-подир.

Със вяра нека да потъна
до най-нищожните души.
И в тях да сея и пожъна…
И тях Любов да утеши…
Че идва онзи миг, когато
везната с Дух ще натежи,
и Бог ще награди богато
комуто колкото дължи…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

НЕВЕРНИЯТ ТОМА

 "Рим разпъна Исуса! Падна тежка тъма!"
Натъжен от покруса се замисли Тома.
"Смърт Го грабна без време и от нас Го отне,
но в живота ни земен лъч ни беше поне.

Обеща да възкръсне, да надвие смъртта.
Но за чудо е късно с тази Свята мечта.
Всеки, пратен от Бога в тази пустош умря.
Вместо радост – тревога аз успях да съзра.

Че без Него сме клети и сиротни в скръбта.
Кой сега ще ни свети като слънце в света?"
Кратка мълния. Блясък. Господ в миг се яви.
И небесно-прекрасен самотата взриви.

А Тома Го съзира как блести от лъчи,
но да търка не спира свойте скръбни очи.
И успява да каже две три думи едвам,
пламнал някак си даже от невяра и срам.

"Нека явно да стане, че си жив между нас,
и във Твоите рани сложа пръста си аз…"
Господ благ го поглежда и пристъпва напред.
И невяра изцежда от неверника клет.

"Ето, слагай си пръста в Мойте рани сега!
Бях разпънат на Кръста със печал и тъга!
Но смъртта над Живота няма никаква власт.
И след Хълма Голгота пак се върнах при вас!"

Съкрушен в тишината, пръст протяга Тома,
няма вече в душата нито миг от тъма.
"Вярвам Господи, Боже! Моят срам опрости!
Никой смъртен не може като Теб да блести!

В Твойте рани изтича на Отец Благостта.
В Теб духът ми се врича! Теб зоват Те уста!
Дай на Стадото верно онзи трепет блажен,
да Те вярва безмерно, и по-силно от мен!"

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

ЖРЕБЕЦЪТ НА ВЯРАТА

Мой жребецо, от скръб остарял.
Уморени са твойте копита.
Колко дълго със тях си вървял
няма никой сега да те пита.

Тръгна в пътя си ти, бързоног,
и препускаше с вятърна грива.
А светът бе безкрайно широк
и животът – готов да прелива.

В светли изгреви търсеше блян.
В топли залези – лъч от зорница.
И към бъдното – винаги взрян
се стремеше със порив на птица.

Аз дори и до днес не разбрах,
че докоснах със тебе звездите…
На седлото ти колко тежах?
Или как ти опъвах юздите?

Беше силен. И мен приюти
във очите си – толкова верни.
Двама с теб – да постигнем мечти
и живеем с надежди безмерни.

Почини си, жребецо! Легни,
изпръхтял със изтрити подкови.
Нека в теб се снишат висини
и покажат ти пътища нови.

За духа, който има крила,
и след тропота – горе полита…
Виж как Някой зове те: „Ела!
Вечността Ми пред теб е открита!“

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

ЗАВЕТ НА МЪЧЕНИК

Духа си натоварих с бреме тежко.
Чувал, претъпкан с невъзможна скръб.
Човек да съм във време нечовешко,
светът когато ми обръща гръб.

Не ще го моля още сто години
да би се със Твореца примирил.
Че пътят към катарзиса един е:
Да стане крем отровният бодил!

Уви, земята с тръни се задръсти
за тленните потомци на Адам.
А кремовете се броят на пръсти
и светят под Небето - тук и там.

Венец да ти сплета от тях, о Боже!
Не искам друго! Само тях ми дай!
И бремето с чувала невъзможен
ще удържа до сетния си край...

Да вдишвам братска обич. До насита!
И жертвен огън в дар да ме гори!
Духът ми няма в немощ да залита,
но още от Небето ще твори.

И бремето, което уж е леко,
ще смъмря със Завет на мъченик:
Един живот живееш тук, човеко!
Раздай го до последния си миг!

(Птицата в теб)
Ясен Ведрин

ПРИЯТЕЛИ! ОБИЧАЙТЕ ИСУС!

Земята ще трепери - в трус след трус!
Светът ще тъне в блатото на звяра...
Приятели! Обичайте Исус!
Живейте само с Неговата Вяра!

Измамата е с лъскав станиол
и лесно лековерните привлича.
Да страда ли беднякът, че е гол,
когато злият с гибел се облича?

Не гледайте на блазнещото "днес",
щом мъдрост има в думата "довека".
Без съвест, добродетелност и чест,
какво оттатък ще спаси човека?

Смъртта с косата бясна ще коси,
а Бог от Кръста с Благост ще спасява!
Небето Свята Правда ще роси,
а адът ще избълва дим и лава!

И с Избора - да бъдем или не
на този свят Невястата Христова,
ще паднем някой ден на колене
пред Бога или змийската отрова.

Аз искам във последния си час
да ви съгледам - ангели във бяло!
И някъде, в най-светлото у вас,
как моето сърце се е раздало!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

КОРОНАТА НА ДЯКОНА!

Короната на Божията Слава
с венец от тръни само ще платиш.
И даже скръб дъха ти да вгорчава -
пелина приеми като сладкиш.

Не страдай, щом на други им е сладко,
че всяко нещо има си цена.
А времето на този свят е кратко -
във улея хързулната шейна.

И някак най-добре е там, накрая,
щом Съдникът прониже те с очи -
да Му речеш: О, Боже! Вече зная
защо съдба ми даде, да горчи!

Венец защо ми даде от бодили,
и кръст, на който да се прикова...
И аз, ако за всичко имах сили -
от Тебе чудо Свято е това!

Приятелю! За този миг дочакан
живей, копней - с венеца си трънлив!
И Бог ще види в тебе древен дякон,
дори в смъртта - от живите по-жив!

(Птицата в теб)
Ясен Ведрин

НЕ ВЯРВАЙ НА ЛИСТА!

Не вярвай на дърво, което
се хвали с хиляди листа,
но плод най-сладък от Небето
не е родило с възрастта.

Че някога Христос премина,
в умората усетил глад,
и пред разлистена смокиня
потърси Свойта Благодат.

Уви! Безплодно бе дървото.
Създателя си наскърби.
И Той прокле го със горкото
над най-греховните съдби.

"От теб довека плод да няма,
но ялово си остани!
Че от листата ти измама
очи човешки ще плени...

За Мене си дърво омразно.
В земята щедра - паразит.
Щом спира гладният напразно
и с теб не може да е сит..."

Не вярвай на дърво, което,
изгуби Живата Вода.
Изсъхнало е то. Проклето.
И няма в Царството следа.

Защото смисълът едничък
под този Свят Небесен свод,
е Господ Бог да заобичаш,
и раждаш Неговия Плод!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

БЮРО "ИЗГУБЕНИ ДУШИ"

Макар и паднал под земята
с едно се дяволът теши -
прибавил си е в занаята
бюро "Изгубени души".

А то се пълни ежечасно
и няма си почивен ден.
Светът местенце е опасно -
безчестен, див и извратен.

Под поглед строг на зли зеници
с души пристъпват бесове.
Крадци, измамници, циници -
кръвясали от грехове.

Печалба занаятът бълва.
Душите имат си цена.
Със тях тефтера си попълва
низвергнатият Сатана.

И всяко име, щом запише,
с ръце доволен пляска: "Ах!
За Тебе, Боже, съм излишен,
но имам пещери от грях.

Душа се губи там... И ето -
попада в моето бюро!
Не иска Пример от Небето
и мрази Правда и Добро!

Тежи си тя като олово!
Огъва черните везни!
И аз я блазня с тъмно слово!
При мене в мрака остани!

Изгубена бъди довека.
Къртица! Прилеп, ако щеш!
Че правя аз съдбата лека
на всичката безбожна леш..."

Такива дяволът ги плещи,
безмерно гнусен и лукав.
Но хванат в Божиите клещи
ще пламне в бъдещия Гняв.

Дано Христос да ви намери,
души, изгубени сред мрак!
Че Той за адовите двери
отне ключа на Своя враг!...

(Възходът на падението)
Ясен Ведрин

ЛЮБОВТА НА ДОБРОТО

Когато беднякът от зло се навежда
и няма си Вяра, и няма Надежда,
докосвай огнището - там, под реброто -
а после му дай да се стопли с Доброто.

Че малкото огънче щом го запали,
ще лумне духът му под вехти парцали,
и Вярата пак ще се върне - гореща,
и мигом Надеждата той ще усеща.

Любов ли е - с Огън тя двете увлича.
Най-искрено с нея човек се обича!
Най-вярно със нея човек се надява!
Любов ли е? Злото с Добро побеждава!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)