ПРОЗОРЕЧНА ЛЮБОВ

Прозорците на моите очи

отново са отворени за тебе.

Погледнеш ли през тях - ще проличи,

че вече съм направил своя жребий.

Било, че дъжд не спира да вали

или пък вятър в чувствата тършува,

причина няма да ни раздели

и повод няма да ни изтълкува.

Сега сме в миг на нужна самота,

навярно този факт да осъзнаем -

в прозорците ни влезе любовта

и ние подслонихме я без наем.

Тя моите завивки в теб постла

и твоите в сърцето ми застели.

Не бих могъл, и ти не би могла,

да върнем туй, което сме си взели.

Не бихме с тебе някак си могли

да спрем да се мечтаем от стъклата.

...Сега дъждът през вятъра вали,

но утре ще се слеем в светлината.

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

ПАСТОРАЛНО

Мога да ти бъда мек килим

с нежен аромат на детелина.

Вечерен копнеж да споделим -

чудо под лозите за двамина.

Мога да ти бъда топлина -

стъкнат огън, близо до дувара.

Да ни шепне бледата луна

със лъчи в листата на чинара.

Мога да ти бъда и щурче.

И светулка, кацнала в ръката.

Влюбени - момиче и момче

да се къпят нощем във реката.

Мога да ти бъда вечността

с топъл цвят на стара керемида.

Само подари ми радостта

и кажи ми да не си отида...

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

ТАНЦУВАЙ!

Танцувай с вятъра, когато

дъхът от болка загорчи,

и търсиш невъзможно лято

в притворените си очи.

Навярно той ще те погали,

тъй както аз не бих успял...

Една надежда да разпали

в един копнеж осиротял.

Дори да бъде пантомима -

нощта напомня за танго.

Все още чувството го има

и ти не питай към кого...

Следите вятърът си скрива,

подобно птица в небеса.

Пристига в зов. И си отива.

Рисува в твоята коса.

А ти - тангото дорисувай.

На пръсти тиха се върти.

Танцувай с вятъра! Танцувай!

И той гласа ми ще шепти.

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

КАОЛИН

Плахо те вая с последните късчета глина.

Спомням чертите ти, както се помни луна.

Бяла оставаш в душата ми. Бял - каолинът

свети в ръцете ми, сякаш е стих-пелена.

Помнят те пръстите, галили твоите скули.

Всяка извивка, трапчинка и трепет дори.

Още те шепна, но моите думи дочу ли?

Още са огън... И още копнеж ги гори...

Пещ червенее... И светлия спомен изпича.

Ставаш ми вечност. И профил за тих благослов.

Дъх ще ти вдъхна... От пламенна жар ще те вричам.

Бял каолин за едничката моя любов!

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

НОВА СТРАНИЦА

Не превръщай душата ми в стара молитва.

Невъзможност недей ми веща.

Ако птицата има крила и полита -

няма как да я плаши нощта.

Ще превърне перата в разпалени свещи.

Греещ факел ще бъде сред мрак.

А искрите, от толкова нежност горещи,

пак ще станат в очите ни знак.

Не задържай душата ми в тясна килия

и с присъда недей ме вини.

Ако в ручея спи мимолетна стихия -

ще събори вековни стени.

И сълзите в забравата, тихо проляни,

ще са дъжд, който спомня мечти -

на онези сънувани наши поляни,

гдето изгревът още трепти.

Пожелай си душата ми - ручей и птица.

Нова страница в нас отвори.

До последния ред на съдбата-корица

всички пориви в теб ми дари...

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

МОМЧЕТО, КОЕТО БОЛИ

Ще ми върнеш ли, Боже, годините - синя идилия?

Остарялото в мен да младее дори до момче.

И когато ме питат: Реката от скърби изпи ли я?

- да се скрия без отговор с вяра на малко врабче.

Аз си търся простора - не онзи, пределно високия,

но връвта, на която простираше мама пране.

И мечтите желая си - не като пролетни сокове,

но онези, в които прежулих ръце, колене...

Искам сутрин на вирчето, с нежния дъх на салкъмите.

Или вечер на кино с машината, дето бръмчи.

Дай ми сините гуменки... Даже на дядо налъмите.

Дай ми тези, изгубени в детството, мои очи.

Изори паметта ми, защото потънаха в буците

цели цветни години от пъстър и жив панаир.

Само в сънища бледи понякога топлят ме звуците

да напомнят това, що не връща се вече подир.

И да кажа, че жив съм - защо е? Да пълня статистики?

Или вече съм болест, каквато светът не цели...

От затвора на бъдното, Господи, дай ми амнистия!

Свободата си искам... Момчето, което боли.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

ПЪЛНО БЕЗВРЕМИЕ

Бягат понякога моите сънища в пустото.

Вее ги вятърът. Галят ги бледи звезди.

Търсят в забравата спомени, съхнещи устия,

били в годините бурно прелели води.

Прах се полепва, и пепел задъхва се в патоси.

Обич изпръхва по облака, пясъчно бял.

Няма овчари - да водят по утро стадата си.

Няма и изгрев - да би като въглен изгрял.

Друга вселена си търсят мечтите изселени.

В цифрова крепост оплаква ги вече духът.

Сякаш са бити и гонени в дивото селяни,

търсили капка надежда и вяра за път.

Няма го старият дъх от реликви и блянове.

Плаче душата ми - твърде ревнив етнограф.

Блеят овце и разнася се песен от чанове -

ехо от ехото, чезнещо в звезден ръкав.

Вече не питам забравата чудото где ми е.

В мен е навярно, но скрито от чуждия свят.

Може би в някоя вечер на пълно безвремие

пак ще се върна по сенките - бистър и млад.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

ЧАСОВНИК ЗА ВСИЧКИ СЪБИТИЯ

Отдавна си моят часовник за всички събития.

Гласът ти отмерва съдбата ми - час подир час.

В очите ти виждам минути от нежни разкрития.

В ръцете - секунди. И мигове, само за нас.

Безумно харесвам неспирното твое тиктакане.

Стрелките, които се гонят и сливат в нощта.

При други животът е бързане. В теб е очакване

на всички добри и едва доловими неща.

Късмет ли ми беше душата ти? Търсена антика?

Или хронограф - да ориса привременно мен?

За моя роман - да си синя, крайбрежна романтика

и цъкащо чудо в следите на ден подир ден.

Да нямаш пружина, която да иска навиване...

Красив механизъм - сърцето, което струи.

Отдавна си моят часовник. За трепет и сливане.

А времето в твоите кръгове - вечност брои...

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

ПОТЪРСИ В ДОГОРЕЛИЯ ЗАЛЕЗ

Потърси в догорелия залез пътека за двама ни.

Да опърлим нозете си с въглени в нощен котел.

Там се гонят мечтите ни - вечерно диви и пламенни,

нарисувани бурно от вятъра с жар-акварел.

Потърси в догорелия залез кандило за криптата

зад която са скрити най-светлите думи за нас -

тези силни копнения, сякаш луни неизсипани,

за които не стига дъхът в онемелия глас.

Потърси в догорелия залез надежда за утрото,

осребрило косите ни с пръски лазурна роса.

И след будната нощ за сърца, премалели от лутане,

да сияят зениците в сини от зов небеса.

Потърси в догорелия залез идея за смисъла -

всичко в нас си е струвало - даже до сетния миг.

За души-лунатици, родени от късчета искреност,

всеки залез е изгрев, и всяка искрица - светлик.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

ОТ НАЧАЛОТО ВИЖДАМ СИ КРАЯ...

Аз подметките кални не ближа

на лъжците от мръсния свят,

но пребъдвам си в тленната хижа

без тревоги от жажда и глад.

Пия Вино - Заветно, Христово.

Вкусвам Хляба, поръсен със Сол.

Нося дреха, родена от Слово,

и не съм пред Всевишния гол.

Всяка Правда за мен е светиня,

щом изрича я Божият Глас.

Няма с нея да стъпя във тиня

и не бих разменил я за квас.

Не избирам приятел по сметка

и с предател не правя съюз.

На съдбата през ситната цедка

търся Верни с Печата Исус.

Виждам своя успех в несполука.

Тук да губя - печеля отвъд...

За безбожни съм чест на боклука.

За смирените - Светлият Път.

Нямам трон и честита корона

и след мен не препускат безброй.

Аз съм Плод Благодатен на клона,

но безценният Извор е Той.

От Небесна роса съм окъпан.

От дълбоки води съм покрит.

За неверните - връх недостъпен.

За Христовите - Огън и Щит.

Със лишения - Образ си вая

и в сълзите си раждам дъга.

От началото - виждам си края,

без да питам защо, докога...

Може би дотогава, когато

през Небесната Вечна Врата,

прелети и последното ято

на спасени души от Христа...

Ясен Ведрин

(Птицата в теб)