ДИАГНОЗА НА СВЪРШЕКА

Повдига се народ против народ, 

и царство против царство се повдига. 

Но в този помрачен от зло живот 

малцина виждат тъмната верига. 

Крещи към Бога мировата скръб, 

но отговорът сляпа не съзира, 

щом в правдата си търси “зъб за зъб” 

със свит юмрук и кървава секира. 

И разумът - от злоба окован - 

за прошка няма място да намери. 

А Джон ще се озъбва на Иван 

до входа чак на адовите двери. 

А там, оттатък, вече няма брод, 

и капка кръв от Господа не стига... 

Повдига се народ против народ, 

и царство против царство се повдига. 

Ясен Ведрин

(Възходът на падението)

ЕФИАЛТ

(по вдъхновение от филма "300")

От страх човекът сто пъти умира,

до смърт ако случайно приближи.

И уж потеглил - тягостно се спира

в поклон пред десет хиляди лъжи.

И става смутен блясъкът на ножа

с простряно до сърцето острие.

Тъй скъпа е едничката му кожа!

Тъй сладко е едното битие!

Гърбът си струва, ако се прегърби.

Главата, ако в миг се поклони.

Фалшивото е изборът без скърби,

макар от него страшно да вони.

Смъртта е изход. Някъде, оттатък...

Мнозина я посрещат със сълзи.

А червеят, подобно на змията,

научил се е само да пълзи.

Дори да си добави - ден, година,

или с измама да се позлати -

без образ е омразната гадина,

без всичките божествени черти.

От страх човекът сто пъти умира.

Поне веднъж със чест да би умрял!

Че Вечност от Небето се събира,

а тленното - от лепкавата кал...

Ясен Ведрин

(Възходът на падението)

МРАМОРНИЯТ ДАВИД

Във всеки мрамор спи един Давид,

но Скулптора очакват си длетата.

И смисълът, под жилките покрит,

на вярата едничък е следата.

Почива Микеланджело отвъд.

Епохата е ялова, за жалост...

В очакване на Страшния си Съд

глупците бият с чукове нахалос.

Да би помогнал Господ! Но, не би...

Мълчи Творецът тайните Си свише.

Премъдрите Му всякога съдби

не може летописец да опише.

Светът не иска древен Самуил.

И Мирото е пуст анахронизъм.

Не с Корена Давидов, но с бодил,

в духа си многократно е пронизан.

Зад бронята на пищен Голиат

преживят сноби жалката си похот.

И в своя лицемерен маскарад

лика си ваят - в суета и грохот.

Във всеки мрамор спи един Давид,

но Скулпторът сред бесните Го няма.

А вярата напомня прозелит,

продаден на търговците във Храма...

Ясен Ведрин

(Възходът на падението)

НАПОМНЯНЕ ЗА СМИРНЕНСКИ

Усещаш ли? Светът е нощ,

в която зъл царува мракът.

А братчетата на Гаврош

все още изгрева си чакат.

Студеният и пуст неон

сърцата им с любов не сгрява.

А от витрините Мамон

блести с отровната си слава.

Иди при скръбните деца.

Вестител им бъди с утеха.

И бледите им сърчица

загръщай със небесна дреха.

Напук на студ и тъмнина -

стопли Гаврош или Козета...

И сам ще смажеш Сатана,

тъй както смачка го Поета...

Ясен Ведрин

(Хрониките български)

ЧЕТИВО ЗА МИНИСТЪР

“Горко и на вас, законниците, защото товарите 

човеците с бремена, които тежко се носят; 

а сами вие нито  с един пръст не се допирате 

до бремената...” (Лука 11:46)

Навярно ви е трудно, невъзможно,

да скърпите държавния бюджет.

Но аз ви казвам: Няма нищо сложно!

Глада си пожелайте за съвет.

Не онзи глад за вкусните пържоли,

изпечени по френски, алангле...

Но ужасът, когато скитник моли

за къшей хляб, че много му е зле.

Не онзи глад за торти и сладкиши

и скъпа суета от лъскав мол,

но болката до гроб да си излишен,

предаден на кошмарен произвол.

С какви очи прочитате, не зная,

числата на безличните съдби.

Навярно вий сте пратеник от Рая,

където никой в нищо не скърби.

Където мародерът не разбива

на селска къща входната врата,

и грабейки готов е да изпива

на стари хора даже и кръвта.

Гладът, министре... Толкова далечен,

щом вие сте оттатък пропастта...

Животът ли намирате за вечен,

че гледате с ухилена уста?

Че има кой съдбата ви да пази

от всичките превратности и смут...

Мизерност няма как да ви прегази.

Добре сте и облечен, и обут...

Дори и цар, човекът пак умира.

Дори и сит - ще слезе във пръстта.

И вътре в мен сълза за вас напира,

за тъжния ви дял от вечността.

Където милиони ще ридаят

в ушите ви, отпушени за стон...

И твърде тъжен ще се види краят

на властник, имал златния си трон.

С това приключва знакът от Небето.

Дали ще го повярвате, не знам.

Животът е училище, в което

най-лесно скъсват хората без срам.

Ясен Ведрин

(Хрониките български)

АРИЯ ОТ ЛУЧАНО

Животът е възторжен. Като ария,

изпята от Лучано може би.

Отварят днес безплатна трапезария

за хората със смачкани съдби.

Ликуй народе! Жив по подразбиране.

С чорбичка топла струните смажи.

Та бедният, достигнал до умиране,

със още ден живот да продължи.

Да плувнат по зениците проблясъци

от мръвката с бульон и шепа грах.

Велика милост - все за сиромасите!

И щедрост - все за техния ищах! 

Да спре за миг мъчителното куркане

с един обяд, навярно от Христос.

И в мътното безрадостно живуркане

гладът да не е тягостен въпрос.

Какво от туй, че имало при сития

излишъци от цяла планина?

На дневен ред е чудното събитие -

държавата, отпуснала храна.

Утеха за съсипаните хорица.

Безплатна кухня. Вкусен порцион.

Изглежда е пристигнал Чудотворецът

от облаците бели на Сион.

И Раят се изсипва над България.

За бедните вестителят тръби...

Животът е възторжен. Като ария,

изпята от Лучано може би.

Ясен Ведрин

(Хрониките български)

СВЕТЛО-АРХАИЧЕН

Пребъдвам светло-архаичен

сред тъмния модерен свят

и сякаш на дърво приличам,

приело своя листопад.

Че всеки лист е стих написан,

роден от слънчеви лъчи,

а аз от слово съм орисан

и то в съдбата ми личи.

Лесът на есен пожълтява.

И аз жълтея, леко стар.

В смола животът ми остава –

сълза, подобна на янтар.

А тя към древното привлича.

Събужда вяра в паметта.

Духът ми изгрева обича,

дори да идва вечерта…

Сърцето пролет си жадува,

приело есенната скръб,

и в тихи словеса мъдрува

под някой стар вековен дъб.

Какво пък? Още съм обичан,

дори да ме обгръща хлад…

Пребъдвам светло-архаичен

сред тъмния модерен свят.

Ясен Ведрин

(Отвара от въздишки)

ЕСЕННА МЪДРОСТ

Връхлита ме последната ми есен

и брули вятър жълтите листа.

С невидим квас, в сърцето ми омесен,

готов съм да последвам мъдростта.

Тя винаги тогава се събужда

когато се привършва кръговрат

и в себе си творецът има нужда

да се усети в горното богат.

Опитвайки на залез да се сгреят

пристъпват старци в тъжния сезон.

С бастуните почукват, и немеят,

забравили най-скръбния си стон.

Листа, които в битка с листопада,

изгубили са летния си цвят,

и рано или късно всяко пада

във шумата на преходния свят.

Какво ли ще ги стопли, щом са тленни?

Остава ли копнежът им зелен?

Душите, уморено-скъпоценни,

надмогват ли над старческия плен?

Не! Не това е писано за всички!

Дори и в есен блика пролетта!

Но трябва да са борови иглички,

а не големи дъбови листа…

Последната ми есен ме връхлита.

Смалявам се. Не ща да съм листо!

Една игличка искам, упорита,

готова да живее две по сто…

Все още да е свежа и зелена,

и всички да дарява с кислород –

това е мъдростта ми, споделена,

със пътника към Вечния Живот.

Ясен Ведрин

(Отвара от въздишки)

ВЕТРЕ МОЙ!

Синеоко - утрото ме гали.

Жълтолика - шепне есента.

Будят се копнежите заспали.

В стаята мирише на листа.

Цяла нощ в прозореца отворен

вятърът прохладен е играл.

И с палитра, грабната отгоре

своето изкуство е разстлал.

Златозарна есенна картина.

Как да стъпя? Трябва да летя...

Жълт килим изронена невинност.

Боже мой! Реална ли е тя?

Всеки лист е белег на вълшебство

и жълтее в нежния килим.

Сякаш се събуждам в ново детство -

под дърво след сън неповторим.

Сякаш мама с доброта ме гали

и ми дава дюля във ръка.

И лъчи се смеят, засияли,

като рибки, блеснали в река...

Ветре мой! Красиво ме усмихна!

Нарисувай всичко вътре в мен!

В нежността ти ще мълча притихнал -

с миналото детство прероден.

Полети дълбоко във душата -

като сън под стари небеса.

Виждаш ли сълзите ми в ръката?

Те са от зениците роса...

Моля те, не спирай и рисувай

жълти багри в есенно сърце.

За награда в стих ще разцелувам

твоето невидимо лице...

Ясен Ведрин

(Отвара от въздишки)

НОЩЕМ СЪБИРАМ СИ СПОМЕНИ

Нощем събирам си спомени. Съчки в безсънното.

Мисли, прекършени в хладната есен. Сами.

Рано се мръква. И търси дъхът ми из тъмното

притчи, които бездомният вятър шуми.

Трепетни истини, нивга на глас неизричани.

Клетви, рисувани в струйки от бели мъгли.

Кръст и молитвеник. Даже оброчища ничии -

сякаш, че наши да бъдат, не биха могли.

Вярност ли тиха угасна на пепел в стърнищата?

Вечност ли кратка през сенките мигом се скри?

Как ли без теб да се взирам за нещо от нищото

или пък дим да превърна отново в искри?

Бягаха чувствата - ситни и плахи лисугери.

Скриха по дупките късчета нежност и плам.

Лепна по дланите прашна чернилка от угари.

Даже очите ни някак пресъхнаха там.

Хладната есен затвори последната страница.

После прашяса на дъното в празния скрин.

Нощем събирам си спомени. В пътя без граница -

дъх да постопля, и пак да си легна самин.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)