АРФАТА ДАВИДОВА

Арфа Давидова свири звънлива.

Ражда маслината плод.

Бог от Духа Си Благост разлива,

Верен към Своя народ.

Белият Гълъб разперил крилата

вяра могъща твори.

Силен във Слово и славен в делата

Господ в душите гори.

Много измина и малко остана.

Сипе се късният дъжд.

Чака Невястата в чиста премяна

сватба с Небесния Мъж.

Портите бисерни тя ще отвори

в миг благодатен и Свят.

Чашите с вино ще пълни догоре –

Дух, от Лозата възпят.

Храмът ще свети от стълпове бели.

В химни Градът ще ехти.

Слава по всички небесни предели

с палмов копнеж ще цъфти.

И като в приказка – светла и жива,

Дар за живота честит,

Арфата вечно ще свири звънлива

с чудния Дух на Давид.

Ясен Ведрин

(Коленича пред Тебе)

ДАРИХ НА ВСИЧКИ СВОЯ СЪН!

Какъв в живота си не бях?

Какво последвах и възлюбих?

Защо света така проспах

и много бързо го изгубих?

Проспах богатства, капитал.

Проспах успех и кариера.

Не взимах, без да съм раздал,

и губих, за да изнамеря.

Годините ми бяха бяг

по пътя скрит и сънотворен.

Светът отдолу беше в мрак,

а аз летях сред блясък горен.

И бях плашило за едни,

или препятствие за други.

Под светлите ми висини

противни съскаха влечуги.

И тях с незлобие проспах.

Пропуснах ги, и отшумяха.

В духа си съкрушен не бях.

И те – противници не бяха.

Затворените сетива

насилие не ще отвори.

Човекът с вяра е това,

което се събужда горе.

И нека злобата проспи.

В забрава – някъде далече,

където Сила го крепи

и Смисълът се вижда вече.

Лъжа в живота си не бях.

Възлюбих Правдата от Вяра.

В скръбта сам себе си посях,

подобно жертва на Олтара.

Дарих на всички своя сън,

високо над света разблуден,

защото в горното, отвън,

за моя Господ съм събуден.

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

ИДВАЙ, БУРЬО! НЕДЕЙ СЕ ОТЛАГА!

Гъсти облаци стелят Небето,

а земята покриват мъгли.

Свято Слово скърби, неприето,

и са дните тревожни и зли.

Яко вкопчени, в гибелна злоба,

се заплашват войски и царе,

сякаш бълва ги черна утроба

сред разбунено грешно море.

Ненаситният вечно е гладен,

а коварният сделки крои.

С пръстен жезъл, от червей прояден,

часовете си дявол брои.

И е време за Свят катаклизъм,

Миг на Правда в Свещения Гняв.

Сам Христос на света да възлиза

с Меч двуостър и Дух величав.

Всички шепи крадливи да смаже.

Всяка кървава паст да строши.

Нечестивия род да накаже

за злините над светли души.

Идвай бурьо, могъщо красива!

Свята Мълния в тъмния свят!

Нека Злото да спре да убива

в своя античовешки парад.

Зверовете да паднат сразени

в най-дълбоката бездна отвъд,

а сърцата, от Бог просълзени,

да намерят утеха и път.

Идвай бурьо! Недей се отлага!

Колко мъка по тебе горчи!

За да свърши последната влага

в наскърбените духом очи…

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

ГЛЕДАМ, БРАТКО, ВОЙНИТЕ…

Гледам, братко, войните… И сърце ме боли.

Колко тежки са дните, с ураган от стрели.

Брат се бие със брата. Кръв се плаща със кръв.

И се гърчи земята в сатанинската стръв.

Миротворецът вика, но остава нечут.

Дълг стои пред войника с динамит и барут.

С автомат или пушка своя враг да взриви,

а светът да се люшка сред „имам“ и „равви“.

В тази страшна тревога, в този шеметен ад,

кой си спомня за Бога – да отстъпи назад.

Да прости за злините. Да забрави… простен,

вместо гняв от тъмите да го ръчка с остен.

Кой на Кръста изпита онзи изпит пресвет –

да горчи до насита само с гъба оцет?

Да се сгърчи, отречен, от венец прокървил,

но в Живота Си Вечен всеки грях опростил?

Как Те няма, о Боже, в този пагубен свят!

Злият никак не може да се върне назад…

Зла вендета го нуди от противник жесток,

сред възторга на луди да е див кръволок.

Гледам, братко, войните… И сърце ме боли.

Кръв тече в долините. Грях греха не цели.

Смърт смъртта не прощава. Мъст отеква във мъст.

А безумната врява се превръща на пръст…

Ясен Ведрин

(Възходът на падението)

ОТ ГОСПОД БОГ ПОИСКАЙ АВТОГРАФ!

От Господ Бог поискай автограф.

В сърцето ти Сам Той да се подпише…

Греша ли в този зов? Или съм прав

подобно чудо да се случи свише?

Светът налита евтини звезди

и подписа им иска, тъй – за слава.

Със щипка гордост да се зареди

сред бляскавия шум и плътска врява.

Спасителят със Святото перо

от Себе Си словата ще остави,

когато върши верният Добро,

което Той не може да забрави.

"Бях гладен! И Ми даде къшей хляб!

Бях жаден! И с водата напои Ме!

Бях болен, и от немощите слаб,

но ти и в клетник зърна Мойто Име!

В тъмница бях, и ти Ме посети!

И странник бях, намерил топла стряха!

След толкова затворени врати,

отворени за Мене твойте бяха!"

Така до днес подписва се Исус

и Подписа Си с капка Кръв зачита.

Завета Му уж знаят наизуст,

но тъпчат Го с омраза неприкрита.

Остава Той в мнозина невидян.

Звезда, в калта Духа Си приземила.

Да чака, да се взира поруган

в ръце безплодни, и в сърца без Сила.

И днес, когато всички трупат гняв,

а хладината – норма и афиш е,

от Господ Бог поискай автограф…

В сърцето ти Сам Той да се подпише!

Ясен Ведрин

(Бакърена паничка)

ПРЕДИ ОВЧАРЯТ ДА МЕ ВЗЕМЕ…

Това, което ме убива,

не ще ме запокити в гроб.

С душа, за малко стадо жива,

на Вечния Овчар съм роб.

И игото си мълком страдам,

скръбта от верните прикрил.

Дали ще ставам или падам,

Господен всякога съм бил.

Не съм потомък на герои

и нямам мощ на великан.

Удържам тъмните порои

до капка сила изтерзан.

Живот живея на мишена,

прицелена от властен мрак,

но хулена и утешена,

пребъдва вярата ми пак.

И жилавост у мен вбесява

невидимите врагове.

"Огъваш го, а той остава

сърца към Бога да зове…

Не иска хич да се прекърши –

глава пред Злото да склони.

Реши ли нещо – в миг го върши

и чупи нашите стени…"

Съдбата си не аз я пиша,

но тя задача е на Друг.

И в този свят, докато дишам,

ще бъда Неговият чук.

Оставам жезълът с бадеми

за знак против бунтовен род,

преди Овчарят да ме вземе,

дарил ми Вечния Живот.

А дотогава – с вяра жива

души ще браня от потоп,

щом Зло духа ми не убива

и няма за плътта ми гроб.

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

МОЯТА ПОСОКА Е ОТВЪД!

Оставя всеки някаква следа.

И моята аз също ще оставя.

Пътувам към невидима Звезда –

не себе си, а Нея да прославя.

Тя някога земята посети.

Сниши се до съдбата на човека.

Дари го с най-прекрасните мечти,

превърнала Живота Си в пътека.

Посоки има хиляди навред

и всяка своя крайна точка има.

Най-святата нарича се Завет

и тя за сетивата е незрима.

Сърцето ми със вяра я държи.

Лъчите й са истински и звездни.

И който в нея духом продължи

ще дойде миг оттатък да изчезне.

И може би това е мъдростта –

да се надскочат земните представи,

и всичките пътеки на света

пътуващият мигом да забрави.

Че изток, запад, север или юг,

кръстосват прекосената планета,

но с тях човекът си остава тук –

във връзките на тленните въжета.

А моята посока е отвъд.

Натам Звездата стъпките ми води.

Небесна цел над всяка земна плът

с премеждия, тревоги и несгоди.

И струва си, с привременна тъга,

в пътеката нагоре да изтлея,

при облака и дивната дъга,

във светлия простор над Галилея.

Ясен Ведрин

(Търсач на бисери)

ЗНАК, СЪДБОВЕН ЗА МНОЗИНА

Безбожният се спъва в моя стих

и хули Святи думи от жарава.

Съмненията вече му простих,

защото всяка плът се усъмнява.

Пръстта не може Дух да приюти

и в себе си Небето не побира.

От нея богохулен дим люти

и винаги изпушва, без да спира.

Най-страшният критичен дефицит

е онзи, свързан с капчицата вяра.

Слепец роптае, в тъмнина обвит,

но с гледна точка ми обсъжда дара.

На кърт не подобава да е цар,

поставен във гнездото на орлите,

че глина му е всичкият олтар,

а не безкраят син на висините.

И няма как един космополит

да покори духа атеистичен,

ни Арфата звънлива на Давид

да стопли плът със своя зов лиричен.

Живеем във различни светове.

Дели ни пропаст в хиляди години.

Не може мракът блясък да зове,

защото от лъчите ще загине.

В призванието всякога стоя.

И все така на пръст ще съм съблазън.

Презира ме проклетата змия,

предадена на гърчове и спазъм.

Но помня аз, че Пътят ме избра

да бъда знак, съдбовен за мнозина.

Проблеснал в този свят като искра,

в пожар да лумна, и да си замина.

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

ОПАСНИ ВЪПРОСИ

Каква е съдбата на чуждото тяло

сред черно, което се смята за бяло?

Докарва ли някоя болест заразна,

която на всички е твърде омразна?

Каква е съдбата на стръкчето жито,

край гъстите плевели никнало свито?

Дали ще задържа от корена влага,

когато зрънцата му мъката стяга?

Каква е съдбата на агне, което

пред хищните вълци е слабо и клето?

Смъртта да избегне дали ще сполучи

без силна защита от вярното куче?

Каква е съдбата на хляба със плесен,

от зъл отровител коварно замесен?

Не е ли отдавна превърнат на стока,

която обрича на участ жестока?

Каква е съдбата на грешната глина

или на узрялото грозде във лина?

И колко от тези опасни въпроси

сърцето готово е в скръб да износи?

Но Отговор има, Небесно-прекрасен.

От извор по-бистър, от въздух по-ясен.

И само от Него е Правдата жива,

която с лъчите си всичко разкрива...

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

ПЛОЧИТЕ НА МОИСЕЙ

Забравил за словата от Синай,

написани на каменни скрижали,

светът върви към страшния си край

и няма Господ Бог да го пожали.

С веригата си черна окован

превърна в бог едно теле от злато,

и със поклон към злия истукан

потъва във зловонното си блато.

Не страдам за елита му в сълзи,

че всеки избор до живот се прави.

Когато утре гняв го порази –

в катрана ще отиде да се дави.

И силен вик, стократно закъснял,

ще чуят всички кръгове на ада.

Страстта към благородния метал

проклятие си има за награда.

На плочи не от камък, но от дух,

Законът за съдба се запечата.

Но в алчния си огън, сляп и глух,

светът похули на Отец словата.

Скрижалите в безумие строши,

та съвест да не пречи и да стряска,

когато помрачените души

злодеят гълта с благовидна маска.

Забравил за словата от Синай

светът Шеол ще търси и намери.

Ридай пред Бог, безумецо! Ридай,

преди да те погълнат тъмни двери!

Че там, оттатък, не блести скрижал,

ни дума от божествената Книга…

А Милост, състрадание и жал

до пленниците вече не достига.

Промяната се случва само днес,

че утре е отчайващо далече.

Но чуе ли безбожник Блага Вест,

аз зная, че похулил я е вече.

Оловото в душата му тежи

и дърпа го в чудовищна измама.

Две плочи Моисей до днес държи,

но горе, на Синай, светът го няма…

Стефан Главчев

(Възходът на падението)