ЕЛЕОНСКА ПЕСЕН

До края този свят ще ми враждува.

Борбата ми със него е Заветна.

Той винаги продава и купува

и трупа си присъдата несметна.

Във вените му кръв тече зловеща,

задвижена от алчност и от злоба.

И който във сърце не я усеща -

приел е сам оковите на роба.

Напусто е духът ми да въздиша

и търси своя ниша справедлива.

Каквото и със вяра да напиша -

невярата с позор ще го покрива.

Че колкото слова да разпилея -

зрънца не пускат корени в бунища.

И всичкият си извор да възлея -

пустинята с вода не се насища.

Родил съм се във времето, в което

дори и твар не ще да се избави,

а всичките безумци под небето

стократно считат себе си за прави.

И само там, на дъното, в покоя

съдбовния си жребий ще приема.

А загубата нека бъде моя,

и нека в корист нищичко не взема.

До края този свят ще ми враждува.

Духът ми пее Елеонска песен.

А Чашата Господна ми се струва

последен знак, че Богу съм принесен.

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

ЕДНА ВИСОКА, СВЯТА ЛЕТВА

Аз нямах изобилна жетва

при все, че непрестанно сях.

Една висока, Свята летва

до днес държи ме сиромах.

Не може плът да я прескочи.

Пръстта не ще я покори.

И този извод, твърде точен,

духа ми нека да смири.

За земен келепир тълпата

прегазила ме би за ден,

а всеки сам да си пресмята

светът с какво е подлуден.

Пред жертвеник опашки няма.

На Хълма властва тишина,

защото тежка и голяма

е там платената цена.

И нека в бъдната награда

разумният човек се взре.

Дали въздигнат или падащ,

накрая всеки ще умре.

И чак оттатък, чак тогава

ще види истинският скок -

дали, презрял суетна слава,

е търсил Славата на Бог.

Аз нямах във живота много,

но верен в мъничкото бях

и всички семена на Бога

с небесна щедрост ги посях.

Не в този свят ще ги пожъна.

Не тук е светлият ми дял.

С висока летва - да потъна,

остава поривът ми бял.

Ясен Ведрин

(Тленен остатък)

БЪДИ, ЛЮБОВ!

Любов, дали напълно те открих?

Дали изцяло вникнах в твойте тайни?

Описах те със думи в нежен стих.

Събрах в искри лъчите ти безкрайни.

Ти светеше в очите на жена

и в дланите напукани гореше.

Ти беше блян и бяла пелена.

И всичко чисто в мен, Любов, ти беше!

Но днес, когато веят ветрове,

в които мъчно би летяла птица,

копнежът ми отново те зове

и иска те, Любов, като светица.

За да гориш в измръзнало сърце,

което иска злото да прощава,

и да докосваш с милващи ръце, 

събрали зов от огнена жарава.

И даже в моя сетен полет с теб

душата ми умора да прекърши,

утеха дай на клетия поет, 

че твоят огън няма да се свърши.

Ще грейнеш от небето! Ще пламтиш!

И мигом ще те видят всички хора.

С най-чудните лъчи ще ги дариш -

за истинската Вечност над простора!

И друг чудак по твоите следи

щастлив ще тръгне да те преоткрива!

Бъди, Любов! Пребъдвай и бъди!

Усмихната и слънчево красива!

Ясен Ведрин

(Шарена палитра)

ЛЕГЕНДА ЗА ЛУННАТА ПЪТЕКА

Легенда ми прошепна раковина

за лунните лъчи на любовта.

История тъй чиста и невинна,

че в рими съм готов да я шептя.

Във стари времена било морето

със бурни и убийствени вълни.

Не можели водите му да светят

и мрак поглъщал всичките му дни.

А слух тогава тръгнал за магия.

Проклятие, дошло от алчността.

Морето да утихне, щом открие

едничък белег чист за любовта.

Не вярвали пирати и моряци

на туй, що даже вятърът шептял,

но все така във бурета и каци

натрупвали от жълтия метал.

Не щеш ли - там на кораба случаен

качил се пътник кротък и смирен.

От тежкото си битие отчаян

решил да търси бряг непокорен.

Не бил богат човекът. Имал само

червен тефтер със стихове добри.

Една торбичка, носена през рамо

и за билета - всичките пари.

Тъй корабът заплувал сред вълните

и вятър духнал белите платна.

Покрили тежки облаци звездите

и сграбчила го морска тъмнина.

И ето, че морето забучало.

Проклятието дебнело отвред.

С вълните си каютите заляло

и стреснало нещастния поет.

“Животът свърши!” - казал си човекът -

Любов не срещнах! Нямам и късмет!

Щом писано е да се давя - нека!

Водите ме заливат и съм клет!”

Моряците потънали безследно,

пияни от погълнатия грог.

Въздъхнал с плач поетът за последно

и в тъмните води направил скок.

Магия ли било или пък песен,

но той видял на дъното жена.

С лице на ангел, пратеник чудесен

в студената и страшна дълбина.

С ръцете си го вдигнала нагоре

и гледала го с приказни очи.

Не можел нищо да й проговори,

освен да съзерцава и мълчи.

Животът му се връщал, неизгубен.

Отново дишал на самотен бряг.

Русалката погледнал, лудо влюбен.

Лицето й - луна сред пълен мрак.

Тефтера й подал и казал тихо:

“Спасителко, едничка си ми ти!

Водите всички други потопиха.

Вземи в замяна моите мечти!

Сърцето ми е там, в словата нежни!

И всяка радост, що не съм живял!

Последвал бих те във води безбрежни

и в тоя миг ти се обричам цял!”

Утихнало морето със вълните.

Всред облаците грейнала луна.

Вълшебен лъч се стрелнал във очите

на странника и чудната жена.

Докоснали ръцете си, полека,

те тръгнали по морските води...

За тях напомня лунната пътека -

любов красива, чудо отпреди.

Ела и ти във приказката синя.

Един поет те чака и скърби.

Прошепната от стара раковина

легендата е жива... Може би!

Ясен Ведрин

(Шарена палитра)

ХЕРБАРИЙ

В душата ми хербарий от листа

за теб напомня с шарки разноцветни.

Усмихваш се с дъха на пролетта

и ме прегръщаш с ласките си летни.

Със снопчета от меки светлини

в сърцето ми рисуват се загадки.

Листа се раждат. Спомени от дни -

безкрайно нежни и безумно кратки.

Хербарият - любовно натежал,

един след друг листата си разтваря.

И всеки спомен - като чист скрижал

в очите ми до огън се разгаря.

И как да кажа, че не си до мен,

щом всяка шарка просто те допълва?

Земя да бях - в листата ти пленен,

аз пролет бих направил да покълва...

Небе да бях - бих слязъл със южняк

да бъда лято в тънките ти длани.

И хиляди листа да тръпнат пак

в хербария красив на любовта ми.

Душата ми е пълна със листа.

Сълза блести. Не, няма да заплача...

Щастлив съм, че дори във вечността

ще те намеря, ако се вторача...

Ясен Ведрин

(Шарена палитра)

ПРОБЛЯСЪЦИ

Усмихва се душата ми в проблясъци.

В родените от тебе светлинки.

Красиви миди в палещите пясъци

и камъчета в хладните реки...

Стаена нежност в цветенца покълнали.

Невинност в пеперудени крила.

Звънтящи песни, клоните изпълнили.

Жуженето на влюбена пчела...

Беседката за шепота на странници.

Дървото, приютило имена.

Тефтерът със изписаните страници.

Дъхът ти... Твойта мека топлина...

Проблясъците... Толкова е хубаво!

Със обич обдарила си ме ти!

Усмихва се душата ми от влюбеност.

Не искам друго. Моля те, блести!

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

ЧУДОТВОРЕЦ

Откъсвам първозрелите ти пориви -

красиви плодове на младостта.

И думите ти - светли, непресторени

допълвам с топъл шепот на уста.

Докосвам слънчелистните ухания

на твоите обичащи ръце,

събрали в шепа моите дихания

с туптенето на мъжкото сърце.

Преливам от мечтани нежностишия,

в които те рисувам с акварел.

Въздъхвам те при всяко мое вдишване.

Изпявам те, докосвайки предел.

Разгръщам те във полета на птиците.

Догонвам те във синьото. Да спреш.

А в нежната премала на зениците

наднича чудотворецът-копнеж.

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

ОТКЪСНАТ ЛИСТ

Светът ми става тъжно непонятен -

откъснат лист във бурен листопад.

И с нишките на изгледа си златен

ми шепне: “Няма връщане назад!

Спомни си извървяната пътека

и виж какво от себе си дари -

надеждата, тъй нужна на човека

да може своя свод да сътвори.

Усмивката - поръсена трошица

за винаги бездомния врабец.

Утехата - невидима искрица

за тропащ със тояжката слепец.

Пожарът - за безсмъртната любима,

сърцето ти докрай опожарил.

За да си нужен, и за да те има.

И в бъдното да знаеш, че си бил...

Не гледай съкрушен и разтревожен

към нишките от минали следи!

Избра си път - единствено възможен.

С небе и вяра, с обич и звезди...”

Светът ми става тъжно непонятен,

но някак си със него се сдобрих.

Откъснат лист в живота безвъзвратен,

над който тези думи сътворих...

Ясен Ведрин

(Неиздъхнали спомени)

ЕЗЕРЕН СТИХ

С белите лебеди в твоите длани

пълнят душата ми тихи води.

Денем ме палят - копнежно желани.

Нощем ме галят с лъчи от звезди.

Влюбен завинаги в тяхното бяло -

с миг ги задържам, и с дъх ги творя.

Плуват ли... времето сякаш е спряло

с вятърна ласка от тънки пера.

Спомени в нежни платна ги рисуват.

Мокрят мечтите ми в син акварел.

Пръсти докосват ме. Лебеди плуват,

сякаш в безкрая си търсят предел.

Сън ли сънувам и поглед ли взирам -

в твоите пръсти съм вечният блян.

В трепетно искане - търсен, намиран...

В миг от докосване - зов преживян.

С белите лебеди - ласки желани

нека остана в безмълвие тих.

Тебе да имам... И твоите длани...

Плуващи пориви в езерен стих!

Ясен Ведрин

(Сбъдната Вселена)

БЪДИ МИ АНГЕЛ!

Бъди ми ангел, който да воюва

за всеки лъч в душата ми със меч.

Отблизо - като зов да ме милува

и с дъх да ме измолва - отдалеч.

С крилата си в съня да ме загръща.

В очите си с мечти да ме твори.

Да бъде святост - все една и съща,

готова всеки миг да озари.

Бъди ми ангел! Дните ми човешки

божествено пронизвай и тъчи.

Прощавай непростимите ми грешки

и раните ми с нежност заличи.

В лицето ти небето да позная!

В косите ти - възторга на нощта!

Начало ли си - аз да бъда краят

и в нас да се събира вечността.

Бъди ми ангел - до завет и вяра!

До сбъдване в молитва и копнеж!

От стрък по-млада! От света по-стара!

Но чиста - като пламъка на свещ...

Ясен Ведрин

(Сбъдната Вселена)