неделя, 26 юли 2015 г.

РАВНОСМЕТКА НА ПЕТДЕСЕТ


(само един ден преди това)
  
Побеля ми брадата...
И какво от това?
Стигнах своята дата
с ведър къс синева.

Петдесет е изглежда,
половинка от век.
Изживях го с надежда,
че съм просто човек.

Може би ще старея,
но оставайки млад...
Още мога да грея
сред житейския хлад.

А моливът с тефтера
чакат смисъл свещен,
преживяното - вчера,
утре пак да е с мен.

Неподвластен на дните,
като късче скала,
да преборя вълните
от безброй теглила.

И с утеха, че още
имам Вяра и Път -
следвам лъч полунощен
към Зорница отвъд.

Ясен Ведрин
(Стефан Главчев)

сряда, 22 юли 2015 г.

ЖИВЕЙТЕ, ОЛИГАРСИ И ЦАРЕ!

Не вярвам на измислици от мрака
в гласа на олигарси и царе.
Добро от тях днес никой не очаква,
щом бедно е живял и ще умре.

С трохи се хранят уличните псета,
но с тях не се залъгва скръбна чест.
В очите на една старица клета
сълзата е присъда и протест.

Кого ли ще излъжете, кого ли,
лекета зад излъскан целофан?
Заучихте лукавите си роли,
напръскани обилно със рефан.

Да мамите тълпите оскотели,
че имало в тунела светлина...
А вашите невидими тунели,
видя ли някой, пълни със злина?

Веригите съзря ли на Мамона,
сърцата ви до лед окаменил?
Какво тук значат няколко поклона,
щом своя рай до гроб си придобил?

Какво тук значи съвест, чест човешка,
щом слабите си стъпкал във калта,
а после от съдбата си купешка
ги мамиш със лъжлива доброта?

Богатият нима нахрани Лазар,
когато в своя дом се весели?
Проказа сте! Невидима проказа,
която Бог отказва да цели!

Беднякът - поруган ще си отиде
и в Рая Авраам ще го теши...
Но кой от вас съдбата си ще види
сред всичките низвергнати души,

и там да иска капчица утеха
за ужаса от огнения ад?
А бездната да връща като ехо
гласът на лицемерната му смрад...

Не вярвам на измислици от мрака!
Живейте, олигарси и царе!
Добро от вас днес никой не очаква,
щом бедно е живял и ще умре!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

ДВАЙСЕТ ЛЕВА...

Беден старец пресмята трохи.
После в шепите дълго ги гледа.
И в хастара, прояден с бълхи,
пъха дребната своя победа.

Двайсет лева. Все някакъв кяр.
Повишение зорлем дочака.
Ще отиде сега на пазар,
а светът ще усмихне добряка.

Да си купи сънуван колбас...
Стига вече със ситната леща.
"Хайде! Плащам с парите си аз!
Дай ми скъпата шунка отсреща..."

Умореният в кишата пес
нека косъма сив да заглади...
Двайсет лева са светлото днес
за години, преминали в клади.

Глътки вино. Бутилка мерло.
Не за комка, а тъй - за живота.
Утре пак ще е същото зло.
Днес обаче си има банкнота.

Беден старец усмихва се. Сит.
Утешен. Като в притча за Рая.
А от тъмното бъдеще, скрит,
алчен хищник загробва му края.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

ГЪЛЪБИТЕ ПЛАКАХА...

На улицата с дребните сърца
отново свирят струни уморено.
В калъфа на цигулката - перца
от гълъби, накацали смирено.

Трепери вече вдигнатият лък.
Едвам се плъзга звуци да извлича.
Търчат тълпите в своя рахатлък.
Не спира никой. Всеки го отрича.

Адажиото пак ще му е хляб.
Бутилка вино - плачещите ноти.
Цигулката прибира. Вече слаб.
В калъфа няма никакви банкноти.

Е, гълъбите плакаха поне!
Дори мечти му дадоха в отплата...
Прибрал перцата в празно портмоне
си тръгва цигуларят в тъмнината...

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

ГЪРБУШКОТО

“Ти целият скован от злоба си,
о, шумен и разблуден град...”
Хр. Смирненски

Притиснат в градските обятия,
в един дъждовен, кишав ден,
продава своите разпятия
гърбушко сив и състарен.

А клиентела се нарежда
да пие сутрешно кафе
и бегло някак си поглежда
в червеното му кадифе.

“Днес вярата е дефицитна!” –
прошепва той, но бива чут.
След миг опашката сърдита
решава да му бие шут.

“Глупако! Махай таз сергия!
Разбрахме те, че търсиш жал!
Ония, другите, с просия
дори не са на твоя хал!

Не се прави на Квазимодо –
това не ти е храм в Париж!
Махни се, не дразни народа!
Ти тука просто не вървиш..."

Не случил никак на симпатия
гърбушкото трепери в страх.
Ритник... и всичките разпятия
изхвърчат всред ехиден смях.

А той, пълзящ по тротоара,
опитва да ги събере.
О, Господи! Придай му вяра!
Пази го, за да не умре!

Във сиви локви се оглежда
снагата на безлунна нощ.
Изчезва всякаква надежда
за вяра и подхвърлен грош.

Запомнил смеховете, хулите,
прибрал сергията в торба,
гърбушкото си трие скулите...
В разпятие – една съдба.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

събота, 18 юли 2015 г.

НА ТАЗИ ДАТА...

На тази дата Левски се роди.
И много други - също са родени.
Но с летвата на Времето - Бъди! -
едва ли всички те са преброени.

Бъди Апостол, Знаме и Завет! -
ще сгрее духом само неколцина.
Останалите - роби в черен гнет
не търсят пример, дело и светиня.

Не иска скотът жребий бележит,
но друг посоки вечни да белязва,
а той да е свободен и честит
та в кръчмата за Левски да приказва.

А летвата - дори и да стърчи,
под нея цяло племе ще премине.
Къртицата не може да хвърчи,
а само пръст с устата си да рине.

На тази дата смисъл се роди.
Фенер сред непрогледното мъртвило.
С въже да ги издърпа - към звезди...
Но сплете се въжето до бесило...

(Възходът на падението)

петък, 17 юли 2015 г.

ЗНАК ОТ СЪДБАТА

Може би е от съдбата знак -
да остана в мислите самотен.
С невъзможен за сърцата праг -
непрекрачван, като стръмна кота.

В поривите - като стар орел,
уморен от реене в простора.
Синьото безвремие приел -
белегът на своята умора.

В болката - подобен на мъдрец,
а в скръбта - със дрипи на отшелник.
Злобите приел като слепец.
Празниците - като празен делник.

Скрит от всяка хорска суета,
горе - във дома си непристъпен,
къпя се с вълни от самота.
И от мъдрост също съм окъпан.

Слизам мимолетно със слова
да блестя в тълпите многолюдни.
И отново в чиста синева
се издигам с мислите абсурдни.

Може би е от съдбата знак.
Мълния съм. Стрелвам се съдбовен.
Блясвам мигновено в нечий мрак.
И си тръгвам. Винаги виновен.

(Тленен остатък)

ЕФИАЛТ

(по вдъхновение от филма "300")

От страх човекът сто пъти умира,
до смърт ако случайно приближи.
И уж потеглил - тягостно се спира
в поклон пред десет хиляди лъжи.

И става смутен блясъкът на ножа
с простряно до сърцето острие.
Тъй скъпа е едничката му кожа!
Тъй сладко е едното битие!

Гърбът си струва, ако се прегърби.
Главата, ако в миг се поклони.
Фалшивото е изборът без скърби,
макар от него страшно да вони.

Смъртта е изход. Някъде, оттатък...
Мнозина я посрещат със сълзи.
А червеят, подобно на змията,
научил се е само да пълзи.

Дори да си добави - ден, година,
или с измама да се позлати -
без образ е омразната гадина,
без всичките божествени черти.

От страх човекът сто пъти умира.
Поне веднъж със чест да би умрял!
Че Вечност от Небето се събира,
а тленното - от лепкавата кал...

(Тленен остатък)

ГРАФИТ

Надраскани, отминаха годините.
Картини, нарисувани с размах.
Оставиха си сивото причините,
подобно пласт от пепел или прах.

Мечтите ми, по детски непресторени,
не се сдобиха с цветен акварел.
Графитен вятър вееше отгоре ми,
напомнящ вулканично за предел.

И някак си, уплашен от гротеската,
престанах да рисувам... Просто спрях.
Не бях светец, застинал върху фреската.
Злотворец също зная, че не бях.

От сблъсъка на бялото и черното
годините сивееха зад мен.
Но вярвах все така в неимоверното
и исках в цвят да бъда сътворен.

Надраскани, отминаха годините.
Животът бе тефтер, а не статив.
А сивото, събрано от причините,
втвърди се до графита на молив...

(Тленен остатък)

ОРИС

Колко често въздъхвам те ничком,
моя орис с невидим печат...
Как мечтая, подобен на птичка,
да летя над самотния свят.

И с крилете лъчи да докосна -
бели облаци с бял благослов.
Да намери душата ми остров.
И дори остарял - да съм нов.

В дъждовете им - чист да се гмурна,
като котва, която лети...
Да отпия небесни чучури.
Да отворя вълшебни врати.

И от химни духът да сияе,
както изгревът трепка червен.
А детето у мен да играе
на мечтата с мига уловен.

Да съм радост - за всички и всичко...
Светъл празник. И смисъл възпят.
Колко често въздъхвам те ничком,
моя орис с невидим печат...

(Тленен остатък)

неделя, 12 юли 2015 г.

ПО ЕДИН САЛИЕРИ...

Всеки Моцарт си има по един Салиери,
в реквиеми от скръб да кърви.
Ако птицата волно крилата разпери –
бяс влечугите в миг ще взриви.

От Каин – завистта, от Кайафа - лъжата,
с бесове за съветници – бол,
не е спирал отровният зъб на змията
своя зъл и жесток произвол.

Всеки плюс среща минус. Всяко "про" има "анти".
Тъй злочесто векува светът.
И утеха намират всички живи таланти
не отсам, а посмъртно... Отвъд.

Затова не се радвай, че някой лукаво,
днес за кратко ти сваля звезди -
че дори във едното петбуквено "браво"
пак змията оставя следи.

С пълна чаша творецът своя жребий отпива -
- да е в тъмното лъч светлина,
но отровата смазва, съкрушава, убива
щом зад нея стои сатана...

Зад творящата Вяра дебнат хищни невери
и пред Дарът - бездарници сто.
Всеки Моцарт си има по един Салиери.
Буря - всяко зелено листо.

(Тленен остатък)

вторник, 7 юли 2015 г.

МАЛКО МОМИЧЕ

Паметта ми е малко момиче.
Свои приказки нежно шепти.
В стари спомени ходи да тича
и отваря самотни врати.

В късни нощи безсънна се взира
и с луната говори дори.
В отлетялото смисъл намира.
В изгорялото - още гори.

На годините - детски се смее.
В бели рози надежди тъче.
И ме вика в следите след нея -
да съм нейното светло момче.

Чудотворнице! Ах, не умея
своя бяг да обърна назад!
А сърцето си искам да сгрея
след последния жълт листопад...

Протегни ми ръка! Възвърни ме!
Може би още имам мечти.
Малко есенен, повечко зимен -
но за теб още летен почти.

(Търсач на бисери)

ЖИВЕЯ, СЛЕДОВАТЕЛНО МЕЧТАЯ

Животът ни ще свърши точно там,
където скръб мечтите ни попари -
щом няма за душите светъл храм,
и липсват за очите ни олтари.

Какво би бил художник без статив
или пък скулптор без длето в ръката?
И кой от нас нарекъл би щастлив
най-сивия нюанс на сивотата?

Какво ще бъде птицата в кафез
или с крила, прекършени без време?
А изборът, убит с едното "без"
дали сърцето лесно ще приеме?

Родени в гравитация - тежим.
И трудно някак мисълта полита.
На всяка орис - себе си дължим,
и щастието - в глътка неизпита.

Напук обаче, в смелите мечти,
животът своя смисъл ще намери,
дори една от тях да заблести,
а други да издъхнат до химери.

Защото мъдростта ще прошепти:
Живея, следователно, мечтая!
И пълен е със хиляди мечти
животът от началото до края.

(Търсач на бисери)

ПОСВЕТЕНО

Само ти танцуваш с грация на лебед.
Път са ти звездите, а небето - хребет.
Слънчева се гмуркаш, лунна се усмихваш.
Изгревно тревожиш, залезно утихваш.

Само ти умееш да плетеш с лъчите.
Кошнички от вечност - с шепот от тревите.
Люлякови клонки - с лист от трепетлика.
Лебедова песен - с дъх на перуника.

Само ти живееш, докато умираш.
В чувствата се лееш - в стихове извираш.
Скрита като притча - с мъдрост утаена.
Явна като пламък - в огъня родена.

(Търсач на бисери)

БИСЕРНА МИДА

В загадките на своята вселена
душата ми седефена струи.
От пясъка на дните уморена
не иска вече нищо да брои.

Числата са излишната умора
да търся повторяемост и знак.
С надежда, че от хилядите хора
ще види някой светлия ми бряг.

Един да ме потърси като смисъл,
че чудото се случва, ей така -
дарява мида нежния си бисер
на нечия протегната ръка.

И не пари желае за отплата,
но само лъч в усмивката добра...
Тъй дълго проумявах светлината,
и някак си успях да я прозра.

Най-светлото е толкова достъпно.
Най-чудното - на крачка или зов.
В една Любов животът ни се къпе -
най-вярната и истинска Любов.

И сигурно, преди да си отида,
разтворил бих черупките докрай -
и бисерът в една щастлива мида
да дам на всеки с вечното: Отдай!

(Търсач на бисери)

понеделник, 6 юли 2015 г.

ПИЯ ПОНЯКОГА...

Пия понякога. Чашата пълня до горе.
Пали ме виното. После в дъха ми горчи.
Спомен от някоя стара любов ме преборва.
Тръшва ме мигом. И тъжна душата мълчи.

Пия понякога. Виното смесвам с отвари.
Биле омайно по старите рани дъхти.
Пламва загадъчно наниз от златни пендари.
Скърцат отворени дъбови тежки врати.

Пия понякога. Грабва ме песен прощална.
В топлите халища зъзне сърцето от студ.
В огън треперя. И вятър ме вее печално.
Тиха раздяла, а сякаш е гръм от барут.

Пия понякога. Грабва ме старото време.
Влачи ме, блъска ме. Всичко разнищва във мен.
Вино съдбата е. Нека ума ми превземе.
Вино животът е. Нека умра напоен.

(Неиздъхнали спомени)

ОСТАНАХ ЛИ?

Останах ли за теб неразгадаем,
енигма от прикрита самота?
Една любов, изпросена назаем
и куп недоизказани неща.

Останах ли в мечтите ти стихия,
която невъзможното твори?
Невинното ти утро да открия
и с дъх да те загърна призори.

Останах ли ти нежно постоянство,
от спомена - горещите следи?
На мислите ти приказното странство
в двореца от мъждукащи звезди.

Останах ли ти трепет и надежда,
огнище за несбъднатите дни?
Дъжда послушай, в капки как изцежда...
Останах... И те моля - остани!

(Неиздъхнали спомени)

ЗАЩО ТЕ ОБИЧАМ?

Защото си и прилив, и стихия!
Защото си и огън, и вода!
Защото във безкрай ще те открия,
дори да нямам никаква следа!

Защото са ръцете ми въжета,
с които връзвам стихове-платна!
За да преплувам цялата планета
в копнеж по твоя дъх и светлина.

Защото са очите ми маяци,
претърсващи за теб нашир и длъж.
Защото ти ми даваш нежни знаци -
във жарък пек или в проливен дъжд.

Защото е сърцето ми дълбоко -
и там се вливат в чист водовъртеж -
въздишката от всяка твоя болка
и трепетът от всеки твой копнеж.

Защото си дарена с миг от вечност.
Превърната във вечност на мига.
Безкрайно близка в своята далечност.
Тъга във радост. Радост във тъга.

(Неиздъхнали спомени)

АКОРДЕОНЪТ

На спомените с белите клавиши
засвирва в мрака стар акордеон.
И песен от изтръгнати въздишки
сред мислите намира си подслон.

Не те покрих под було от забрава.
Сърцето твоя лик не утаи,
дори когато бурно разпилява
копнеж и блян, палитра и бои.

Научих любовта да композира.
Да пише ноти с капчици сълзи.
В мечтите ни безумна да се взира.
В следите ни самотна да пълзи.

Да търси смисъл в тъжния спектакъл,
след който се разпада всеки грим.
Един актьор, така и не дочакал
на сцената мига непостижим.

От всяка болка да извлича стонът,
когато бъде шепот недочут.
Досвирва песента акордеонът
с лице на клоун и поклон на шут.

(Неиздъхнали спомени)

неделя, 5 юли 2015 г.

ГОСПОЖО ГОРДОСТ!

Госпожо Гордост! Тръгвам си от вас!
Коктейла ви изтънчен не желая.
Пленихте ме на малки глътки страст.
И Адът беше с маската на Рая.

Словесните ви изблици желах.
Дори и бутафорната корона.
По вас не виждах петънце от грях
и бяхте за очите ми мадона.

Какъв ли беше този порив сляп
да ви последвам, тих като въздишка?
Защо ли бях пред думите ви слаб
и вързан с чародейната каишка?

От блясъка на вашите блюда
произхода сърцето си забрави.
Онези мои братя без следа,
които никой никога не слави.

Мизерници и псета в гъста кал.
Дори клошари, ровещи в сгурия...
...Задавих се с парченце портокал.
Коктейла ви не мога да изпия.

И чашата ви с цветното стъкло
не ща за взор пред моите зеници.
Дори да съм с излишно потекло -
все още съм с разтворени корици.

В душата ще изплача всеки стон.
На бедните сълзите ще избърша.
Госпожо Гордост! Сбогом! Без поклон!
Пред вас духа си няма да прекърша!

(Бакърена паничка)

ДОБРИЯТ ЧОВЕК

Той, добрият човек, е дъждовната капка.
Ще се слее със други в поток.
Заделил топла дреха, и последната хапка,
за да бъде ръката на Бог.

Той, добрият човек, няма в банката злато.
Не пътува със частен шофьор.
Но дори в битието, не толкоз богато,
свети слънчев в очите му взор.

Той, добрият човек, няма как да се скърши.
Жилав клон е духът му до век.
Щом повярва в идея - непременно я върши.
И успява... добрият човек.

Той, добрият човек, щом раздава - не губи.
И от корист не е повлиян.
В милостта е готов до живот да се влюби,
без да ще от делата си дан.

Той, добрият човек, семената си сее.
Не извръща очите назад.
Капка зов да не стига - точно нея ще влее,
и потокът ще рукне, възлят...

Той, добрият човек, няма нужда от сила.
Сам е силата. Устремът жив.
И да би се съдбата стократно стъжнила -
ще остане от вяра щастлив.

Той, добрият човек, още в мене ликува.
И у теб се събужда, нали?
Че в живота най-светлият смисъл си струва -
всяка болка да спре да боли.

(Бакърена паничка)

ЕЛЕГИЯ ОТ СЧУПЕНИ СТЪКЛА

Върти съдбата - тъжно, злополучно
елегия от счупени стъкла.
И няма спомен в локвите от ручей,
а само кал от мътни потекла.

Били са чаши. Нежни. Нестрошени.
Изпълнени с надежди и мечти.
А после - някак станали мишени
на чук, готов зловещо да трещи -

стоманен звяр, нарочен да строшава,
наричан благозвучно капитал...
И с неговата пъклена разправа
животът неусетно потъмнял.

Горките, неспособни да се гънат,
запазвали честта си в страшен гнет,
че по-добре е бедни да потънат,
наместо да са стока с етикет.

Но знаели ли крехката си същност
с прозрачни, тънки, девствени стени?...
Без милост капиталът ги затръшнал
и слушал всяка как от жал звъни.

А после се закискал с цяло гърло.
Бил най-велик. Наричан капитал...
Готов да се стовари злобно, върло.
Или да се усмихва във локал.

Разлял си ром в елитна стъклария.
Напил се във безпаметен запой...
А стъкълцата - в черна орисия
потънали сред мътния порой.

(Бакърена паничка)

БЛИЗОСТ ОТ БЛИЖНИЯ

Грешен свят! Кой оплете те в низост?
Кой събори душите в калта?
Днес потърсих в съдбите ти "близост" -
дума светла от древни лета.

Ти предложи ми начин престижен -
със салони и лъскав паркет.
Да открия сред хората "ближен",
сиреч - близък и с вярност заклет.

Близостта ти бе толкоз фалшива -
бутафорно-измамна стена,
зад която зеници присвива
древен урод, злодей, сатана...

Хора близки - в сърцата далечни,
сякаш зейнала пропаст от хлад.
Уж докосват се, уж са сърдечни -
а пък то - преживян маскарад.

Не намерих в съдбите ти "близост".
Светски хроники - колкото щеш.
Лешоядно сърцата пронизал -
си зловонен сред своята леш.

Богу моля се, в мъка угрижен
и гласът ми от святост трепти:
Дай ми близост, родена от ближен!
Дай ми обич, в която си Ти!

(Бакърена паничка)

НА ПЪТЕКАТА КЪМ ПРОПАСТТА

Пътеката, осеяна със рози
се спускаше надолу, в пропастта.
А дяволът приемаше залози
и весело подсвиркваше с уста.

Бе сигурен - човеците ще искат
пари и слава, суета и власт.
В тълпата бясна, гдето се натискат
и хиляди желаят го със страст.

Залозите обаче не вървяха.
Та кой оспорил би съблазънта?
Треперещите бесове мълчаха
и гледаха безумни в пропастта.

Но ето, че бедняк един отказа
за дяволските рози да крещи.
А пратеник от Бога го беляза
в сърцето си Христос да въплъти.

И тръгна той, нагоре, в планината,
с очи възлюбил Светла Канара.
Но в този миг го сплаши Сатаната,
разперил мрачен черните пера.

“Къде си тръгнал? Кой ти позволява
от моята съблазън да страниш?
Нима отказваш мен и мойта слава?
Нима не искаш да ми угодиш?”

Уверено беднякът му отвърна:
“Отрова има в твоите цветя!
Но Бог ми даде инак да ги зърна -
че с тях човек достига в пропастта!

Защо са ми парите ти фалшиви,
с които нямам Вечния Живот?
Не искам дял със твойте нечестиви,
ни почести, ни слава, ни имот!

Махни се, Сатано! Не ме възпирай!
Не ще се върна! Даже да боли!
Наместо твойте рози аз избирам
на Господа венеца от бодли!”

Юмрук невидим дявола събори
и мигом там бедняка освети.
А злият дух, без нищо да оспори,
във пропастта отиде да крещи.

(Птицата в теб)

ЛЪЧИ ОТ ГОЛГОТА

Всяка рана кървящо боли
и плачът за утеха го няма.
Радостта - до троха се дели,
но скръбта е подобна на яма.

Неудачата среща стена,
а късметът - на пир се споделя.
За успеха се плаща цена -
тъжен кръст или гнусна постеля.

Всеки пише съдбата си с кръв -
между гвоздей и змийска отрова.
Изкушава в короната стръв,
а Христос се докосва с окова.

И човекът - съдбата избрал,
пише своята вечност от вяра.
През отвъдното робът е крал,
а пък кралят е люспа на звяра.

Всяка истина в болка горчи.
И болейки - до ужас разкъсва.
Но напомня Голгота с лъчи,
че единствено в смърт се възкръсва.

(Птицата в теб)

ФЕНИКС

Възкръсна ли от тъмни пепелища,
разпери ли крилете птица в мен,
премина ли през тягостното нищо
за нещо, от което съм пленен,

разчупя ли тъмничните окови
от всеки кръг на ада оцелял,
изпия ли реките от отрови
с дъха, останал в устните ми цял,

премина ли през сенки невитални,
през шепнене и крясъци отвъд,
надмогна ли над ужаси реални
с духа, крепящ едничката ми плът,

изригна ли над всички тъмни страсти,
със огън, неподвластен на води,
родят ли се от мене пирокласти
и облаци, летящи към звезди,

тогава ти, Любов, си ме родила,
да бъда твоят феникс в пепелта,
и воден от небесната ти сила,
да кажа, че си жива и в смъртта.

(Птицата в теб)

АЛЕЛУЯ!

Когато от душата ти сълзи
и болката приижда като струя -
едничката си вяра запази
със оня светъл възглас: Алелуя!

Утеха само Той ще ти даде.
Не мога аз сърцето ти да чуя.
Вдигни очи към светлото Небе
и искрено извикай: Алелуя!

Скръбта задържа пориви, мечти
със възела на яката си сбруя.
Не падай духом! Свята ще трепти
душата от гласа ти... Алелуя!

Аз друго нямам. Давам ти крила!
И нека със стиха си в теб нахлуя -
че птицата със вяра би могла
до Бог да се въздигне...
Алелуя!

(Птицата в теб)

петък, 3 юли 2015 г.

ДОСТИГАШ МЕ!

Прегръщай всички мои ветрове,
които ме разнищват като хали.
Бял жерав отсред тях ще те зове
да помниш колко много сме си дали.

Реките ми изпивай с тиха жар,
за да разголиш техните корита
и в извори откриеш зов и дар -
смълчана нежност или обич скрита.

Откъртвай ми скалите в земетръс,
дори като една въздишка кратък.
А после ме събирай - къс по къс...
Да бъда твой, едничък, без остатък!

В небето ми накрая се взриви.
Презоблачен - дъхът да те издига.
И щастието в мен ще промълви:
Достигаш ме!
А все не ми достига...

(Сбъднати предчувствия)

ДА ТЕ ОБГЪРНА...

Да те обгърна...
С вечно постоянство,
в което се преливат светила.
От изгрева на бурното ми странство
до залеза над млечната мъгла.

Да те обгърна...
В стих да те въздъхна,
тъй както бриз се втурва към платна,
и с шепота на прилив незаглъхнал
очаква знак от плуваща луна.

Да те обгърна...
И да те напиша
по мидени черупки и скали.
Брегът ти в мен вълната да въздиша
със блеснали по гребена стрели.

Да те обгърна...
Теб и нищо друго.
Потаен остров, гален от море.
И в дебрите на погледа ти смугъл
любов от вечност да ме прибере.

(Сбъднати предчувствия)

БЛИКАЙ В МЕН!

Бликай в мен от изворни предчувствия.
Пръски нежност погледно излей.
В лодката усмихната на устните
звънките си пориви разсмей.

Тичай пълноводна през градините.
Ручейна преливай над треви.
В зов ще те въздъхнат детелините.
Утрото ми ще те промълви.

Бликай в мен, дори с прелели устия.
Нека обичта ме процъфти.
Всичките ми изворни предчувствия
сбъдвай, както можеш само ти.

(Сбъднати предчувствия)

АНГЕЛСКИ СМЯХ

Аз не искам да бъдеш прелистен роман
със затворена страница в края.
Днес протягам ти своята искрена длан
и не спирам за теб да мечтая.

По ръцете ти бели радостта ще чета -
да намирам утеха и смисъл.
Знам, че ангел небесен, дошъл през нощта,
редовете във теб е написал.

Не с писалка и молив, а със звездния прах,
който сипе се бляскав, вълшебен.
На звездите щастливи той е светлият смях.
Онзи лъч, че оставам потребен...

Аз не искам да свършвам този прочит докрай!
Тръгвам... Нека поне те прегърна!
Още малко от своята радост ми дай!
Смях от ангел... Преди да се върна...

(Сбъднати предчувствия)

четвъртък, 2 юли 2015 г.

ЛАУРА

Не рискувам с красива утопия.
Всяко сбъдване плащам на кръст.
Помъдрях от пробождащи копия
и претръпнах за болка и мъст.

Неизменно блестя гилотината
над извечния мой идеал.
И протегнал ръце към мнозината
пълних шепи с възторг и печал.

За корона ми служеха шипове
и главата ми с тях прокърви.
Не изпросих утеха със хлипане.
Не помръкнах от тежки мълви.

Камък бях. Претъркулен до свършека.
Извор бях - не за всички пенлив.
Пита бях. И ми ядоха къшея,
от сълзите навярно горчив.

Но в предела на всяко умиране,
като зрънце, дълбоко в пръстта,
ще ме спомни мигът за намиране -
златна лаура с вечни листа.

(Птицата в теб)

КАТО ВЯТЪРА

Все по-често пронизва ме болката вляво
и сърцето напомня за тялото тленно.
Аз живях като вятър. Сега ми остава
да потърся следите на всичко безценно.

Не строих за чедата си дом с керемиди.
На чешма не написах послания тежки.
Бях невидим, а исках светът да ме види.
Ангел бях, но уви, ме разбраха човешки.

Влюбен в слънцето бяло, раздало лъчите,
влюбен в облака - дъжд по земята изплакал,
аз поисках да дам светлина на душите,
да изтръгна сърца от коптора на мрака.

Казват, думи съм писал и с думи съм страдал.
Тъй видели са моите жертви небесни.
Дух оставих ви, хора! С Дух преборих се с ада!
С Дух изпълних крилете на моите песни!

Керемиди се чупят, домът ще се срине.
И чешмите пресъхват. Яде ги ръждата.
Но Духът - Той не може във тлен да загине.
И свободен е вятърът - чист в синевата.

Все по-често пронизва ме болката вляво
и сърцето напомня за тялото тленно.
Аз живях като вятър - не за земната слава.
(И надявам се туй да ми бъде простено!)

(Птицата в теб)

ДАР

Когато се износя като дар,
тъй както девет месеца - родилка,
ще бъда на молитвите - олтар,
за раните - намерената билка,

за болката - утеха от слова,
изстрадани във пещ неугасена,
дори и на пътеките - трева,
от капките на утро оросена.

Дъхът ми нека всякога таи
какво и колко болката си струва.
Търговецът обича да брои,
но вярата с пари не се купува.

Един с омраза ще ме прокълне,
а друг - скръбта ми люто ще одумва,
но някъде - до сетен час поне,
сърцето ми искрите си ще лумва.

И както Бог в ръцете Си - от пръст
направил е Адам да оживее,
така чрез думи, раждани на кръст,
духът се вдъхва, за да не изтлее.

Когато се износя, в теглила,
дано изплаче рожбата ми в бяло.
И серафим с разперени крила,
да я бележи с вечност...
За начало...

(Птицата в теб)

ДА ОСТАВИШ СЛЕДА (ВЕРУЮ)

Надеждата е Хлябът на душата,
а Вярата в Исуса е Солта.
Разчупвай я на къшейчета, братко,
и дай я на страдалците в калта!

Раздавай щедро, докато те има!
Последната трошица дай дори!
И Огън на Любов непобедима
ще пръска от сърцето ти искри!

Не се плаши, че вече сме малцина
свидетели Христови на света!
Все пак оставихме следи в пъртина -
за Огъня, за Хляба, за Солта!

Те няма да се свършат във сърцата.
Ще бъдем щедри до самата смърт.
Ще храним без да чакаме отплата.
Ще ходим там, където няма път.

А склопим ли очите си накрая -
ще блесне във душите ни звезда.
И светъл глас ще ни шепти от Рая:
"Блажени сте! Оставихте следа!"

(Птицата в теб)

сряда, 1 юли 2015 г.

МАРИЯ МАГДАЛИНА

Свил злокобни очички някой гледа със гнус -
как виновна пред всички тя докосва Исус.
Под съдраната дреха от съблазън лъсти.
Пожелала утеха - иска Той да прости.

Колената отпуска. Разпилява коси.
От очите й рукват плахи, тъжни сълзи.
Пред Христос се навежда и изцежда от съд
за сърцето - надежда, и за вярата - път.

Фарисеят трепери в злоба, ужас и стрес.
"В моя дом ли намери да ме правиш злочест?
Ти, която си мръсна, и мърсуваш за зло
как пред прага ми лъсна с благовонно масло?

Нека в ада да гниеш! Нека Той те срази!
Няма как да изтриеш своя грях със сълзи!
Гали Господ косите... Той е сигурно луд.
Тора май не почита, та разпалва ме смут.

Ако беше учител или пратен пророк
в мойта свята обител би напомнил за Бог.
За Содома, Гомора, и за Божия Гняв,
който грешните хора порази величав..."

Господ в миг се обръща и му казва на глас:
"Влязох в твоята къща, и съм Истинен Аз!
Нека питам те честно, а пък ти Ми кажи -
опрощаваш ли лесно, ако друг ти дължи?

Кой по-силно обича и е верен до гроб?
Този който обричаш със пари във вързоп
или оня, комуто би дълга опростил?
Как сърцето ти смутно гледа с поглед немил?

Много тя ме обикна. Много Аз й простих.
Щом душата й бликна - още повече бих...
Тя с елей Ме помаза, и сълзите си втри.
Бог ли тебе наказа, че греха й покри?"

...Ранно утро. Градина. Празен гроб и мечти.
Тича пак Магдалина своя Бог да светй.
Възкресен и прекрасен, Той любов й мълви.
В женски шепот неясен се отронва: "Равви!"

(Бакърена паничка)

УТЕХА ЗА ПРОСЯКА

“Синко, спомни си, че ти си получил своите
блага приживе, така и Лазар злините;
но сега той тук се утешава, а ти се мъчиш...”
(Святото Евангелие от Лука 16:25)

Души, облечени с бездушие, минават всеки ден оттам,
където връз чердженце сгушен стои човечец куц и ням.
Не може той да се обади – затуй с табела ги зове.
Да бръкне някой, да извади, да пусне там стотинка-две.

Уви, навярно неграмотни, те надписа му не четат.
И сигурно са безимотни, а и парите им са кът.
Не! Друго вижда той, горкият – банкноти с едър номинал.
Да имаше една от тия – цял месец с радост би живял.

Но има си закон в живота. Закон за всичките пари.
Банкнота търси се с банкнота и иска да се уедри.
Ръцете бедни се презират. На тях петачета им дай.
А тя в портфейли се прибира и дава на човека рай!

Хартия търси се с хартия, металът търси се с метал!
Каква ужасна орисия! Мизерия и капитал!
Не чакай друго, о, бедняче! Недей да мислиш за пари!
Бъди доволен на петаче и на Исус благодари!

Че притча Господ е изрекъл за Лоното на Авраам!
И в него ще отиде всеки, що бил е Лазар, куц и ням!
А тия с едрите банкноти, с имота, с многото пари
ги чака пъкълът и злото, где огънят ще ги гори!

Затуй минават те надменни! Затуй не виждат твоя зов!
Сърцата им са заслепени и нямат Божия Любов!
Но ти не страдай, че нехаят! Сълзите бързо избърши!
Защото скоро идва Раят за всички Негови души!

(Бакърена паничка)

ПЛАЧЪТ НА ПОЕТА

Не търсете у мен черногледия,
уж, че гледам с очите си зло.
Аз не съм ви щастливата медия
зад прозрачното тънко стъкло.

Но съм плач, сътворен от въздишките,
който в рими се рони пред вас.
Нося в себе си слово за низшите,
покрусени от вълчия бяс.

Като камък, захвърлен към пъклото -
тъй върти се безбожният свят,
и на бедните хорица мъката
се превръща в зловещ Голиат.

Боздуганът им носи крушения,
а ботушът ги смазва, руши.
Премълчават скръбта си лишените,
а сърцата бутилка теши.

Като наниз от тъжни разкрития
битието е втора ръка.
Няма гладният вяра от сития,
нито злият в окото треска.

Полудял херувим с богофобия
е затиснал души с похлупак.
И живеят в държавата Робия
слепи роби под крепостен мрак.

Та за тях аз си кътам кандилото.
В малко пламъче лъч да блести.
Щом залезе светът, там, зад билото -
миг след него ще грейнат мечти.

Като глътки за жажда неистова
Бог ще плисне Небесния мях
и ще свършат последните листове,
над които сълзите си лях.

(Бакърена паничка)

С БОГОМ...

Ще може ли светът да ме остави
с едното "сбогом" на изпроводяк?
Да чезнат в мрака страстите дребнави
и всичката им пошлост на рояк...

Да си отидат пъстри панаири
с търгашите на пръст и гнусота,
и да замлъкнат шумните клавири
по всички съблазняващи места.

Тъй много ли душата ми поиска -
покоят от едната тишина?
На кой ли друг от този свят му стиска,
за да плати горчивата цена?

Ела със мене, братко! Да сме двама!
Възвишеното винаги е връх!
А долу в низините е измама,
пленяваща сърце, очи и дъх.

Содомска лъст и евтини поклони.
Разкъсани парченца от морал.
Царе, но със ръждясали корони
от оня, демоничния метал...

Една безлична участ. Принизена
да диша всеки мръсен прахоляк.
И сгърчва се душата, просълзена,
че не това е светлият й бряг...

Добрата участ нека ме намери
по стръмното, над този свят жесток.
И ще пристъпя вечните си двери,
защото "сбогом" ще рече: Със Бог!

(Бакърена паничка)