вторник, 29 април 2014 г.

ЕЗЕРНА БЪДИ МИ!

Езерна бъди ми! До почуда!
Както даже в сън не си била.
Като снежно бяла пеперуда,
свила в трепет своите крила.

Мислите ти тихо ще преплува
моят зов, от синьото пленен.
Дивна нимфа с дъх ще нарисува.
В стих ще те извае, упоен.

С четка от лъчи ще те прелита
водно конче с порив онемял.
Да ми бъдеш нежност и възхита -
капки сън над езерен кристал.

Истинска бъди ми! Сътворена!
В заника - лазурна като свод!
Сбъдната в душата ми вселена,
светла радост в Чудото-Живот...

(Сбъдната вселена)

МОЯ СИ, МОЯ СИ!

Моя си, моя си! Толкова чиста и моя,
колкото вятър танцува на голия връх.
Бих те събрал като капчици дъжд от пороя.
Бих те рисувал в прозорците само от дъх.

Моя си, моя си! Светъл предел в необятно,
дълго измолвано с нощна молитва небе.
Изгрев от случване в утрото сребърно-златно.
Облак от вярност и прицел за силни криле.

Моя си, моя си! Вечност, която побира,
точният смисъл на няколко мъжки слова.
Трепнали струни на нежно събудена лира.
Цвете, разлистено в стръкове буйна трева.

Моя си, моя си! Толкова чиста и моя!
Повей от бъдното. Тътен на силна вода.
Трепет в изричане. Нежна сълза за покоя!
Краят на моето търсене - в зов и следа!

(Сбъдната вселена)

ДОПЛУВАЙ МЕ!

Доплувай ме с платната си горещи.
На моя пристан котвата хвърли.
В морето на несбъднатите срещи
ще бъда твоят бряг като че ли.

От прилива на поривите южни
изпей ми песен - галеща вълна.
С утехата, че още сме си нужни,
подобни на лъчи от топлина.

Докосвай ме с ръцете си солени,
събрали скръб от други брегове.
С гласа си ми напомняй за сирени.
С косите - за самотни ветрове.

Под тихите съзвездия на мрака
доплувай ме... Без карта и компас!
Любов ли е? Родена е да чака!
Съдба ли е? Ще срещне само нас!

(Сбъднати предчувствия)

ГЛУХАРЧЕ

Глухарче ли са моите мечти,
когато с твоя дъх се разпилеят?
Ще може ли една да полети
в очите ти - очите ми да сгреят?

И в ромола от нежност - дъждовит,
поне веднъж ръката ти да хвана.
А ти да видиш оня смисъл скрит,
в неканеното, станало покана.

Глухарче ли са моите слова,
когато ти без думи ги изричаш?
Една надежда - цвете сред трева
за смисъла, че тихо ме обичаш.

Че твоят дъх безмълвен ме зове
и с огън е готов да ме погали.
А чувството, родено в дъждове,
на мъхчета след миг да се запали...

(Сбъдната вселена)

НАСЪН И НАЯВЕ

Понякога сънят ни ще твори
това, което с теб не сме живели.
Мечтата върхове ще покори,
а погледът - невидими предели.

Дъждът ще бъде плискащ водопад
и вятърът - нашепване на лира.
А поривът ни - невъзможно млад,
в следите преживяно ще прозира.

Една каручка с огнено жребче
дъгата като зов ще претъркули,
а горе там - момиче и момче,
ще изплетат лъчите на пискюли.

И празници от дивна синева
един след друг ще пишат календара.
Животът ще е сбъднати слова,
а щастието - вдъхнато от вяра.

Но даже - без среднощни чудеса,
пак утрото ми с теб да ме намира -
готов съм вечността да понеса,
щом този сън наяве не умира...

(Сбъднати предчувствия)

НЕСТИНАРИ

Още парят лумналите въглени,
остри като пламъчен кинжал.
Някак си, в забравата обръгнали,
свикнахме на спомени без жал.

Гонеха се в мисли нестинарени
буря зажаднели сетива.
Свивахме сред кърпите кенарени
глътка извор, мирис на трева.

В залеза, до менци недоносени,
шепнехме си стръкове мечти.
Галеха ни чувства сенокосени.
Криеха ни дъбови врати.

А в нозете, огнено порязани,
въглени разпалват своя зов,
за да тръгнем - с болката наказани
и открием билката-Любов.

(Неиздъхнали спомени)

ОБИЧ В АКРОСТИХ

Като сложна загадка реши ме.
Неизвестното в мен разгадай.
Ако образът страда без име -
дума с четири букви му дай.

“О” е зов, който смисъл събира.
Огън. Остров. Одежди. Овал.
Първи тон от събудена лира.
Светъл кръг от небесен кристал.

“Б” е бързей за бликнала близост.
Бряг. Безвремие. Бриз. Болеро.
Топъл дъх, който нежно пронизват
под луната стрели от сребро.

“И” е нежната искреност в мрака.
Избор. Истина. Извор. Игра.
Слети погледи в порив дочакан
до лъчите на нова зора.

“Ч” са чувствата. Толкова бели.
Чудотворни от чудни черти.
Чисти пориви, в нас долетели
като птици от райски врати.

Акростих ли е моето име
или просто изречен безкрай?
Като обич сега изречи ме -
споделеното в мен разгадай!

(Сбъднати предчувствия)

ОДИСЕЯ

Умореното слънце опърли
премалели за сън сетива.
Топъл спомен небето ми хвърли -
нежен сноп от любовни слова.

Стара болка в сърцето изплака,
като свят, недовършен гоблен.
Сред вълните жадувах Итака,
побелял от девически плен.

Вятър луд ли платната изопна
или беше средморски мираж?
Може би провидях Пенелопа -
като фея на островен плаж...

Тази толкова търсена фея...
Този зов, който песни тъче...
Шепне сол и дъхти Одисея
от душата на старо момче.

Ето, белват пред мен бреговете.
Кипва вино зад тежки врати.
Не открил любовта в боговете -
в теб изгрявам, преплувал мечти.

(Сбъднати предчувствия)

РОЗА СРЕД МАКОВЕ

Цъфнала роза сред макове алени.
Ти си ми чудото в свят нечудат.
Прося те в моите мисли разпалени
длани протегнал от порив възлят.

Нощем заричам те - бъдно сънувана.
Денем издирвам те в буйна трева.
Пролетно вдишвана. Лятно бленувана.
Цвете от сънища в лъч от слова.

Капчица кръв, от сърцето ми бликнала.
Нежна утеха от остър бодеж.
Търсила сбъдване - друг не обикнала,
в дългото взиране - мен да съзреш.

Някога, някъде - чудно покълнали,
в твоите длани да пламнат от свян
моите макове - трепетни мълнии,
в зов неизричан и миг неживян.

(Сбъдната вселена)

СКРИТИ ПОВЕЛЕНИЯ

От дланите си стряха сътвори
и в пръстите ти огън нека има.
Едно сърце копнее да гори
за вечност, от слова неизразима.

На скитника леглото си дари,
дори да е въздишка от неволи.
Съня си той на теб ще покори
и тихата ти радост ще измоли.

На жерава ранените крила
с една целувка нежна излекувай.
Очите превърни на светила
и в полета му слънчева танцувай.

На цветето пчелицата бъди,
която в сладък блян го преобръща.
И в чудото от своите следи
завинаги трепти една и съща.

На ручея мечтите си възпей
от всичката си приказност звънлива!
И обич от вълшебен водолей
през чувствата ни свято ще прелива!

(Сбъднати предчувствия)

СТАРА ЛУНА

Любовта ни е стара луна.
Помни приливи в чувствата нежни.
Всеки дъх, уловен в тишина.
Болки, радости, мигове прежни.

Даже с облак да скрие очи -
в тиха сребърност тя ще прозира,
и с дантела от светли лъчи
всеки спомен у нас ще бродира.

В късна птица - за зов ще трепти.
С южен вятър ще гали покоя.
Лунатиците в нас ще смути.
Още твой съм... И още си моя...

И ще тръгнем в среднощни тъми
да се шмугнем в нощта-одеало.
Керемидено-топли. Сами.
Под луна - невъзможна от бяло.

(Сбъднати предчувствия)

СЪТВОРЕНО МЕЖДУ НАС

Слънце от бълбукащ ручей
съкровено претвори.
Измоли ме в нежен случай.
Светъл ден ми подари.

Литнала калинка нека
се превърне в мак червен.
Развигорът - на пътека,
по която стигаш в мен.

На дъгата с цветовете
кичурите завържи.
И преди да ме усетиш -
бели клепки примижи.

Само миг - за да докосна,
всички твои небеса -
слънчотворна, дъждоросна
и с палитрена коса.

Нека радостта не стихва,
сътворена между нас
и светът да се усмихва
като гълъб на перваз.

(Сбъднати предчувствия)

ТВОЕТО СЪБУЖДАНЕ

Аз съм вятърът, който те гали
в ранна утрин при глъч на врабци.
И събуждам копнежи заспали -
слънчезарните твои творци.

Отвори тези сънни клепачи -
бели лодки за властен Морфей.
Бряг от сънища нищо не значи...
Смисъл има в едничко... здравей!

Нека само гласа ти да чуя!
Начумерена - звук промълви!
И ще стане душата ми струя
върху росни цветя и треви...

(Сбъднати предчувствия)

УТРЕШЕН СВЯТ

Светът и утре още ще е тук...
И смисъл в битието ще се крие.
Дали в един копнеж. Или във друг
е все едно. Но в него да сме ние.

Ще има неживяни брегове.
Скали, в които думи се разтрисат.
А вътре в нас предели ще зове
един добър и нежен летописец.

И може би в това е вечността,
че даже и минутата си струва.
Уста да се докоснат до уста
чрез думите, в които лъч векува.

Ръце да се преплитат като храм
и пръстите олтарно да се греят.
Светът и утре още ще е там...
Вълните му и утре ще ни пеят.

И тук, и там... Не питаме къде...
Съдбата в нас от зов ще се разкрие.
А времето в следи ще изпреде
воала на преплетеното "ние".

(Сбъдната вселена)

ШЕПА МОРЕ

Като шепа море ме гребни.
Раковинен - лика ти да пия.
Да те галя с горещи вълни
и в света ти да бъда стихия.

Моят дъх е горчиво-солен.
На сълза от очите прилича.
Но в ръцете ти нежният плен
ще е тихо прошепната притча.

Като зов от придънни води
и копнеж на далечна галера.
Моя - в своята жажда бъди!
Бяло утре, загребано вчера!

(Сбъдната вселена)

петък, 18 април 2014 г.

САМО ТИ СИ!

Като светла пътека ще Те следвам докрай!
Ти дари на човека дом в Небесния Рай!
Греховете прости ми. Моят дух освети.
И ми даде незрими за очите врати.

Всеки смисъл е в Тебе като чудна следа.
Ти Си къшеят хлебен с глътка Жива Вода.
Ти Си чашата Вино. Капки Кръв с Благодат.
Ти Си моя невинност. За душата ми - Свят.

Ти Си Вечен Месия. Моят глас Те мълви.
Нека в Теб се обвия. Ти за мен прокърви.
Нямам друг във сърцето. Само Ти Си, Един!
Нека с Теб на Небето да царувам! Амин!

(Коленича пред Тебе)

понеделник, 14 април 2014 г.

ЛАЗАРЕ, ИЗЛЕЗ!

Умира сиромахът. Безпризорен.
Останал без утеха и без чест.
И няма Божий пратеник отгоре
да му извика:
"Лазаре, излез!"

На гробищата - мафия с лопати.
Ковчегът - евтин. Не като за Крез.
Кръстосват мародери, психопати.
Не казва никой:
"Лазаре, излез!"

По-скоро е щастлив, че се избави...
Светът не е готов за Блага Вест.
Изстинал спи под буците корави,
дори без възглас:
"Лазаре, излез!"

Отвъд преминал - що ли да излиза?
Не свърши ли окаян и злочест?
Да беше ближен - би получил риза,
и къшей хляб...
И "Лазаре, излез!"

Народът - цветен. Китно лазарува.
Готов да оцелява - със..., и без...
И някак невъзможно му се струва
Христос да викне:
"Лазаре, излез!"

Ракийка, чалга... Камъните падат!
Опело. Кръст. Погребаното "днес"...
А щом в живота се намъква адът -
оттатък ще е:
"Лазаре, излез!"

(Възходът на падението)

ЗАВЕТ

Перото си в измамата не крия.
От искреност - до рани прокървих.
Дори да ми е знак за орисия -
възпял я бих до сетния си стих.

Похулено - лицето става кремък.
Бичуван гръб напомня за скала.
Венеца няма как да ми отнемат
ни долна клюка, нито завист зла.

Не могат вълчи зъби да разкъсат
завета, сътворен от светъл лъч,
дори тълпите в мрака да насъскат
до гневен ропот и безумна глъч.

Преминах като пролом през душите.
Дарявах се до плам или искра.
Грешите, анонимници! Грешите!
Аз сам дори не мога да се спра...

Творец, избран от пътя си, не спира.
Животът му е мълния и дар.
Живее дълго, след като умира -
в копнеж и зов, в молитва и олтар.

Перото си в измамата не крия.
От ангел го измолих. За завет.
Дори да ми е знак за орисия -
все пак оставих диря на поет...

(Птицата в теб)

БЯЛ ЕПИЛОГ

Ще се спомня... Духът ми не в пръстта е роден,
нито в земната твърд ще изтлее.
Все едно е дали съм живял утолен,
щом животът веднъж се живее.

Нямат смисъл нещата, сътворени от кал.
Те в калта се завръщат без време.
По следите на светла и свята печал
ще се търся - лъчисто-неземен.

Не прибира ли взорът цветове и лъчи,
щом притворят се морни клепачи?
Ще въздигна нагоре тези мои очи
над провали и зли неудачи.

Като птица, която над въздишки лети
да докосне покрова далечен.
И отваря небето прошептяни врати,
а духът се прибира извечен.

Още месец, година... Още десет лета.
Провидяното - дъх ще огрее.
Ще си взема последното сбогом с пръстта,
без от нея дори да более...

Да се спомня, в завръщане... В бял епилог.
Като свитък от зов и забрава.
Свил съдба и вселена до надежда и Бог
сред искри от небесна жарава.

(Птицата в теб)

ПЪТНИК

Аз своя път далечен ще премина.
По други нито час не бих вървял.
Дори да е стеснен като пъртина
или разбит от дъждове и кал.

Съдбата свои пътници избира
не в някакъв случаен каталог,
но винаги от избора прозира
протегната Десницата на Бог.

И все едно дали ще срещна бури
или пък слънце в лъч ще ме теши.
Духът ми като плам ще прекатури
преградите пред светлите души.

Че стъпките превръщат се в начало,
което стига търсения край.
И кредото - възвишено и бяло
поне един следовник ще узнай.

Вървях и ще вървя! Това ми стига!
Дори да ме погълне самота.
Животът без решетка и верига
най-вярна е посока на света.

А щом нозете спрат се изтощени
и Вечното духа ми измори,
Ти, Боже, влей в изстиналите вени,
Животът, който в Теб ме покори.

(Птицата в теб)

СЛУГА

Без значение - гладен ли, сит ли,
следвам своята светла дъга -
да загърбя помпозните титли
с най-презряната дума "слуга".

Тя е вехта. Лишена от блясък.
Като дреха от шаячен плат.
Със съдбата в пустинния пясък
на отшелник от целия свят.

Тя нозете смирено измива
и с молитва прощава греха.
Уж е мъртва, но толкова жива.
И за гладния пак е троха.

Тази дума съкровища сбира
не по банки и каси навред.
Тя оттатък Голгота се взира.
Не почита трезор с водосвет.

Тя готова е свята да пази
своя жребий пред съдник Пилат.
Не помръква от хорски омрази.
Не шушука във царски палат.

Претърпява бичуване, злоба,
даже сплетен венец от бодли.
Няма страх от ковчега и гроба,
нито ужас от смъртни стрели.

Тази дума не иска корона.
Не мечтае за почит и власт.
Само с четири остри пирона
я даряват в предсмъртния час.

И дори да я следвам едничък
в този свят, титулуван от бяс -
пак Спасителят с Дух ме зарича:
"В теб самия царувал съм Аз!

Че слугата е образ на Царя,
Който в грешния свят се яви.
Да цели от Любов, да изгаря,
и разпънат - за вас да кърви!

Без значение - гладен ли, сит ли,
следвай Мене по пътя трънлив.
Не човешката слава и титли,
но Духът Ми направи те жив..."

(Бакърена паничка)

ЗЛАТОТО В КАЛТА

О, братко мой, затънал в гъста кал.
Живота си мизерен не презирай.
Дори и от въздишки побелял,
намирай смисъл... Всякога намирай!

От кал Творецът сътвори Адам
с една искрица дъх, за да живее.
От този дъх аз мога да ти дам -
и малката надежда ще се сгрее.

Дочувал съм от стари времена,
че Божията кал е златоносна.
И плащаш ли скръбта като цена -
до злато всеки път ще се докосна.

Че то не блесва просто ей така,
но дълго и усърдно се промива,
и има чудна, истинска река,
която във душите ни се влива.

Проливай, братко, своите сълзи!
Не ги бърши с ръкав, от болка черен.
Едничката си вяра запази
за смисъла, че си останал верен!

А златото, родено от калта,
на Лаура Небесна ще прилича.
По дяволите, пръст и суета,
щом Бог отгоре още ни обича!

(Бакърена паничка)

МОЛИТВАТА НА АПТЕКАРЯ

Дай ми, Господи, пълна аптека
със лекарства за всякакъв стрес.
Умори се от злото човекът.
От живот без надежда и чест.

Щом гласът се превръща на крясък,
а обидата - в жажда за мъст,
как да върна небесния блясък
на душите, заровени в пръст?

Чуждо щастие кой ще възрадва?
Злото, Боже, не ражда ли гняв?
Крум ли трябва да дойде със брадва
или някой могъщ вълкодав?

Всяка болка си имала билка.
Тъй било е от време оно...
Но при днешната страшна горчилка
няма дъх за едничко "дано"...

Изсипи от Престола Си Вяра.
Прибави и искри от Любов.
И забъркай пречудна отвара,
за страдалците в черния ров.

А тогава от тази аптека
Храм за Вечен Живот сътвори.
Опростил всеки грях на човека -
Своя Образ у нас възцари.

(Бакърена паничка)