сряда, 5 февруари 2014 г.

ПИСМО ДО МОЯТА ПАМЕТ

Здравей моя памет далечна, от болки обръгнала.
От теб не остана ни вест, нито някаква кост.
Понякога мисъл ми казва, че вече си тръгнала
да дириш в отвъдното своя едничък Христос.

Писмото си пиша с върха на пробождащо копие.
Мастило си нямам. И ползвам за случая кръв.
Върни се при мене - сред моята скръбна утопия,
макар да не виждам за твоето търсене стръв.

Невинност си нямам. Отдавна съм грешен за бъдното.
Една Магдалина - с презрение кой не уби?
И без да съм толкова стреснат, че следват присъдите -
за тебе сърцето ми всякога нощем скърби.

Къде се скитосваш? Навярно в измислени космоси.
Или пък почукваш на портите, горе в Едем?
След седмия ден на Твореца - ти може би осма си.
Едно сътворение, скрито дълбоко у мен.

Върни се за малко! За миг от въздишка и истина!
Последния спомен вземи си, защото е твой!
И нека не в моята кръв се намериш пречистена,
но в тази, която за всички проливал е Той...

(Жълтици в дъбовата ракла)

Няма коментари:

Публикуване на коментар