вторник, 3 декември 2013 г.

ГОЛГОТАТА НА ПОЕТА

Не съм желал да бъда силует
и знам, че няма как да ми се случи.
Съдбата ме дамгоса за поет,
но без да има кой да ме научи.

Едно сърце, тефтерче и молив
света реших, че могат да преборят.
Та някак си, напук, да бъда жив,
когато с мене мъртвите заспорят.

Но не задгробно да ми шепнат. Не!
Защото има приживе умрели...
С морал и чест, подвили колене,
в душите им, безверно оскотели.

Превити роби в крепостния мрак
с ръце, които драпат за просия.
В поклон пред височайшия простак,
затрил съдбите в тъжна орисия.

Но как тогава ражда се следа,
която свода мрачен да прониже?
Не иска ли поетът свобода,
а не на шут подметките да ближе?

Не търси ли страданието кръст
и огънят - заветното кандило?
И кой насилник би размахал пръст
на вече разгоряното светило?

Светът от силуети се смрачи.
И здрач погълна бялото в гледеца.
Къде са просветените очи
от вярата небесна на светеца?

Къде са вдъхновените пера,
които меч не може да посича?
О, Господи! Дано да разбера
кога поетът истински обича!

Че мълнията бляска и трещи,
а мракът само в дупките трепери.
Дано у мен да се припомниш Ти,
когато в Теб Голгота ме намери!...

(Птицата в теб)

Няма коментари:

Публикуване на коментар