сряда, 11 декември 2013 г.

СНЕЖНИЯТ ЧОВЕК

Той не ходи облечен от бяло,
нито морков си слага за нос.
Сам върви през съдбата си вяла
и в душата снегът му е гост.

Пред витрините с поглед изцъклен
гледа восъчен цветни мечти.
Онзи рай зад прозореца стъклен
не отворил за него врати.

Скрил ръцете на хладно, в хастара,
обикаля, подобен на пес.
И навърта по сто тротоара
в своя ход изтерзан и злочест.

Не такъв го рисувах от малък.
Не такъв в моя свят го видях.
Бе човечецът тъжен и жалък -
блед и сив край безбожни от грях.

Като някакво сбъркано Йети,
не открило сред хората път -
да го стоплят с две дребни монети,
миг преди да изчезне отвъд.

Невидян... В самота, в архаизъм,
той потъва сред градския здрач.
И предпразничен вихър пронизва,
две зеници, замръзнали в плач.

(Бакърена паничка)

Няма коментари:

Публикуване на коментар