събота, 14 декември 2013 г.

ЗА СМИСЪЛА

Аз ще изпия светлата си скръб,
тъй както дъжд поглъща го пустиня.
И глътките на всеки мой ущърб
да бъдат нека жажда за мнозина.

Гранит не се разбива със глава,
но носи на лицето хематоми.
Воювах не с куршуми, а слова.
С реални врагове, а не фантоми.

Всевластните, замръзнали от лед,
едничката си гордост не стопиха,
но гледаха на бедния поет,
подобно гладиатор на тепиха.

Един Спартак - без копие и шлем.
Един творец, намерил милост свише.
Безславен. Съкрушен. Но не съвсем,
щом даже с кръв духът му още пише.

Щом той не стори жалкия поклон
да осребри перото си от ада -
пропуква си стените Вавилон
и в пясъка на тленното пропада.

Но робът, вкусил капки свобода,
да би извикал: Вярвам и живея!
Оставил е животът ми следа
за смисъла, по-нужен и от нея.

(Птицата в теб)

Няма коментари:

Публикуване на коментар