неделя, 11 май 2014 г.

О, ПРОСТИ МИ ПЕРО!

Напоследък не искам да пиша.
От перото отвръщам се ням.
Липсва въздухът, който да дишам,
а светът е задръстен от срам.

Нови ценности - стара клоака.
Бесовете - с оловен престол.
И промъква в зениците мракът
своя див и жесток произвол.

Като в ужас пречупва се Кръстът,
а невинното - в прицела мре.
Нечестивият мозъци пръска,
та от смърт да му стане добре...

От зловестия - адът извира,
и залива земята с потоп,
сякаш някой е хвърлил Всемира
в черна дупка и тъмен въртоп.

О, прости ми, перо, че терзая
в мълчаливост душата си аз.
Нека дойде на мъката краят
и на злото - най-сетният час...

И кошмарът да свърши... Отречен!
Запокитен зад космос дори...
Че човек, ако не е човечен,
сам и приживе в ада гори.

Че напусто са всички поеми.
Светли изгреви. Лунни треви.
Блика в кръв поруганото време
и Христос на Голгота кърви.

Напоследък дъхът ми умира.
Миг... и с болка се срутва светът.
А перото - в прескръбната лира
моли Бог за надежда отвъд.

(Тленен остатък)

Няма коментари:

Публикуване на коментар