Каквото губих - нека да остане
завинаги изгубено от мен.
Сърцето си не врекох на имане,
но в нямане - от свише покорен.
И леко бе ми някак на крилата.
За миг да ги разперя и... летях.
Не ме плени решетка със позлата,
но синьото на вечния размах.
Каквото нямах - нека да го няма.
И в малкото съм трепетно честит.
Една завивка топли и за двама,
а къшей хляб ми стига да съм сит.
Един живот духът у мен да дал би
на оня, който рови като кърт -
надминал бих и слава, и печалби
в утробата, нарочена за смърт.
Че живото не може да възкръсне -
е правда, надживяла този свят.
За друг копнеж отдавна ми е късно,
щом беден се усетих най-богат.
Щом нямаше синджири суетата
в килия като роб да ме държи,
но птицата ми волна от душата
научи се в Небето да кръжи...
Ограбваха ме - за да не спечеля,
но аз до сетен грош съм им простил.
Доволно ми е твърдата постеля
със Камъка на Яков във Ветил.
Каквото губих - трябваше да губя.
Каквото нямах - Бог ме пощади!
Едно сърце ми стига да се влюбя
в един Христос у моите гърди!
(Птицата в теб)
Няма коментари:
Публикуване на коментар