четвъртък, 2 октомври 2014 г.

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

(един прочит от килията на безвремието)

Тя, случката, станала в село Могила...
Все още я помниш... Нали?
Не търся с Вапцаров удобна закрила.
От гения знам, че боли.

Но тръгвам през думите, някак полека,
навътре към себе си. Сам.
И светлите стъпки на тази пътека
по-долу във стих ще ти дам.

Ще кажеш, че времето, вече безспорно
отрече, доказа, реши...
Едното е долно, а другото - горно.
А третото просто руши.

И изборът - явно не толкова лесен,
е нашият зов и съдба.
Животът ще бъде по-хубав от песен
или ще е празна торба.

Затвориш ли някак сърцето за мрака -
намираш си своя затвор.
Жестоката бедност напомня клоака
и тихата честност - позор.

Килийно училище с мъдра повеля
те учи на твърдост и чест.
Коравият залък с любов се споделя.
Идеята - с искрен протест.

Бесилки белеят по черните клони
на някакъв светски елит.
Пречупил гърба си от гнусни поклони,
а после увиснал честит...

Но аз ти напомням звездите отгоре -
жалони за век подир век.
Че там, във затвора, са светлите хора,
които те правят човек.

Мечтае душата. Пътека избира.
И после я следва до край.
А Злото изчаква. И жертви намира,
готови за земния рай...

"Ах, моля, поете! Заклевам ви! Спрете!
Духът ви ме тръшва в печал!
Светът е безбожен, но не невъзможен...
Не всичко е тиня и кал!"

Не ставам за песен... Мириша на плесен
от мъдрия прочит... Уви!
И светлата лира след хладна секира
в сърцето ми дълго кърви...

(Възходът на падението)

Няма коментари:

Публикуване на коментар