О, мой Боже! Правий Боже!
Не в бедните, с нерадост уморени,
не в свестните, докарани до глад,
но в глухите уши надуй сирени
на този ден, от подвизи възпят.
И оня вой протяжен - за минута
да би пробудил спящия търбух.
Властта - да чуе болка недочута.
Лъжецът - неизменчивия дух.
На свят олтар, въздигнат върху кости,
не подобава празничен банкет.
И паметта народна ще залости
вратите си за суета сует...
Не я вълнува големецът мазен,
венец на колене да й дари.
С кордони от полиция опазен
да дръпне реч как пламенно гори...
Велики имена да изброява.
Досаден списък. Дълъг. Като дълг.
А стадото притихнало да вдява
лъжите на поредния си вълк.
И полкове да глъхнат в чест и слава
под своите развети знамена,
че ден е на свещена незабрава.
На Ботев - лъч за робски племена.
А още утре - щом шумът заглъхне
след празничните бляскави зари
на властника венецът ще изсъхне
и всичкият му плам ще прегори.
Сирените, замлъкнали тревожно,
една година пак ще са в покой.
О, Боже! Скрий от времето безбожно
лика и на последния герой...
Не в бедните, с нерадост уморени,
не в свестните, докарани до глад,
но в глухите уши надуй сирени
на този ден, от подвизи възпят...
(Хрониките български)
Няма коментари:
Публикуване на коментар