Отивам си. Свалиха ми конците.
Зарасна всяка болка вътре в мен.
И в празничния лукс на подлеците
не ща да бъда вече съблазнен.
Кървях от болка. А светът болеше.
В илюзиите. И в реалността.
Горча водата. Залъкът горчеше
с печален вкус във моите уста.
В жесток конфликт със времето ми смутно
бях дуло и мишена всеки ден.
Протестът ме изпълваше барутно
и пишех взривно, с болка зареден.
Достигна ме кикотене и врява,
подобно пръски в демоничен гнет.
Но в пукота на дяволската слава
не бе приеман червеят-поет.
И в блясъка на залите паркетни
прикриваха се демони в тела -
тъй щедри в разточителства суетни
и слепи за човешки теглила.
Разкъсах се в протеста си сподавен,
но нямах мост и път над пропастта.
И по-добре, реших, да съм безславен,
отколкото въздигнат в подлостта.
Отивам си. Свалиха ми конците.
И в раните си мъдрост утаих.
Във пръст ще се превърнат подлеците.
А болката ми ще пребъде в стих.
(Бакърена паничка)
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.