Не искам да ровя в дълбоката угар на времето
и в белите кости на мъртвия род преди мен.
Реката тече все напред. И е руслото шеметно.
А скритото бъдеще тегли ме с порив стаен.
Два пъти не тряска светкавица дънер по гумното.
Поетът се ражда, живее и стихотвори.
А всичкият пламък на своята трепетна лумналост
превръща за хората в шепа словесни искри.
Светилник до болка, пророк и предтеча на утрото,
самотният щъркел на пролет, все още без вис -
поетът събира епохата само в минутите,
когато перото кърви върху белия лист.
Не е некролог. И не свършва под гробищни мрамори.
Напусто дълбаят му датник, бронзиран за чест.
Нима запечатват извечното ленти и камери,
когато поетът е утре, несбъднато днес?
Не искам да ровя в дълбоката угар на времето.
Където е вечност - там няма дори пантеон.
Поетът роди ли се - духом посява си семето,
а то се възражда - през мисъл - до болка и стон.
Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)
Няма коментари:
Публикуване на коментар