МОМЧЕТО, КОЕТО БОЛИ

Ще ми върнеш ли, Боже, годините - синя идилия?

Остарялото в мен да младее дори до момче.

И когато ме питат: Реката от скърби изпи ли я?

- да се скрия без отговор с вяра на малко врабче.

Аз си търся простора - не онзи, пределно високия,

но връвта, на която простираше мама пране.

И мечтите желая си - не като пролетни сокове,

но онези, в които прежулих ръце, колене...

Искам сутрин на вирчето, с нежния дъх на салкъмите.

Или вечер на кино с машината, дето бръмчи.

Дай ми сините гуменки... Даже на дядо налъмите.

Дай ми тези, изгубени в детството, мои очи.

Изори паметта ми, защото потънаха в буците

цели цветни години от пъстър и жив панаир.

Само в сънища бледи понякога топлят ме звуците

да напомнят това, що не връща се вече подир.

И да кажа, че жив съм - защо е? Да пълня статистики?

Или вече съм болест, каквато светът не цели...

От затвора на бъдното, Господи, дай ми амнистия!

Свободата си искам... Момчето, което боли.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)