НЕ ИСКАМ ДА РОВЯ В ДЪЛБОКАТА УГАР

Не искам да ровя в дълбоката угар на времето

и в белите кости на мъртвия род преди мен.

Реката тече все напред. И е руслото шеметно.

А скритото бъдеще тегли ме с порив стаен.

Два пъти не тряска светкавица дънер по гумното.

Поетът се ражда, живее и стихотвори.

А всичкият пламък на своята трепетна лумналост

превръща за хората в шепа словесни искри.

Светилник до болка, пророк и предтеча на утрото,

самотният щъркел на пролет, все още без вис -

поетът събира епохата само в минутите,

когато перото кърви върху белия лист.

Не е некролог. И не свършва под гробищни мрамори.

Напусто дълбаят му датник, бронзиран за чест.

Нима запечатват извечното ленти и камери,

когато поетът е утре, несбъднато днес?

Не искам да ровя в дълбоката угар на времето.

Където е вечност - там няма дори пантеон.

Поетът роди ли се - духом посява си семето,

а то се възражда - през мисъл - до болка и стон.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

КОГАТО ТЪРКУЛИ СЕ СЛЪНЦЕТО

Когато търкули се слънцето стръмно на запад

и залезът белите облаци с дъх оцвети -

ела на верандата с няколко стръка от лапад

и две чаши вино за нашите вечни мечти.

Недей от покъщнина зор да си даваш до мрака.

На моето рамо подпри уморена глава.

За миг да погледнем - над покрива там, през листака,

към тази далечна и свята за нас синева.

Орахме я дълго - с молитви и сънища бели,

но тя и до днес маргаритка една не роди.

Пришествие чакахме. Чудни слова, невалели...

И топла погача, поръсена с ярки звезди.

Прегърби се времето, сякаш на обръч повито,

и вятърът-старец разшета се прах да мете.

Пийни си от виното! Става след миг ветровито!

И нека отгоре погали ни Бог ако ще...

Тъй както сме двама, и Той ще ни грабне без време.

С презоблачни длани ще стопли душите ни в храм.

А щом и до днес ни люлее тоз поглед неземен,

то сигурно вече сме в Рая, но някак отсам...

Сълзите напират. И есен последна дъждува.

Жълтее по хребета. В сивия плочник плющи.

А някъде - горе - небесното цвете ни чува!

Цъфти, прецъфтява. И сякаш отново цъфти...

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

БЪЛГАРСКА МАЙКО!

Българска майко, плода си в тревоги износила...

Кой те натири мизерна до тъжния крах?

Чест и достойнство да нямаш, все още не просила

жалки грошове за свидния майчински страх...

Кой те възпря да погледнеш с усмивка към утрото?

Чашата мляко да страдаш от светла любов...

Кой те захвърли в съдба от надежди порутени,

нокти да дращиш на мъката в тъмния ров?

Българска майко, тъй силна и мъдра в утробата.

Даже в безпътица пак ще оставиш следа.

С плач претърпи най-жестокия рог на прокобата -

звяр да убива мечтите за твойте чеда.

Ти ще пребъдеш - велика над бурните хребети.

Утрото в теб ще вещае надежда и плам.

Губила много в живота, но никога себе си -

дай на чедата си смисъл от обич и храм.

Българска майко, чист пролом в скалите на вечното,

живи, водите ти, нека оставят следи... 

Бог да те спомни, и в Него да бъдеш изречена -

ярка зорница в купчина от нощни звезди.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

ЕСЕНЕЯ...

Есенея... Не питай защо, докога...

Аз съм вече сезонно зависим.

И в очите ми влиза листопадна дъга,

на която магията ти си.

Есенея... Дъждуван от стари следи

на отминали дни в незабрава.

И ръмящо небето своя стих ми реди

как зеленото все пожълтява.

Есенея... И в мъдрия свой кръговрат

сам светът ми от цвят се покрива.

Уморих се да бъда в мечтите си млад.

Може би старостта е щастлива.

Есенея... Сребристо ме гони цъфтеж

от лъчисто отминало лято.

Прегърни ме! Животът е верен копнеж

да превърнем среброто на злато.

Есенея... Не питай защо, докога...

Може би съм Есенин в позлата...

И се вмъква едва доловима тъга,

от която сълзят сетивата.

Ясен Ведрин

(Отвара от въздишки)

ПЪСТЪР КАРНАВАЛ

Стари чувства. Пъстър карнавал.

Приказки от ракла на тавана.

Някога щастливо съм мечтал

своята любов неразпиляна.

Дим и огън. Цвилещи коне.

Мечки, гъдулари и катуни.

Маминото празно портмоне.

На гъдулка трепналите струни.

Чудна билка в шарено котле.

Къкрене от песен неизпята.

Сладък дъх от захарно петле.

Люлка - като полет над земята.

Стари чувства. Пъстър карнавал.

Минала момчешка одисея.

Може би мечтите надживял -

някак си престанах да копнея.

Ясен Ведрин

(Отвара от въздишки)

СРЕБРОТО ОТ КОСИТЕ МИ

Искаш ли среброто от косите ми?

Протегни тогава нежни длани

и след миг във тях ще са изсипани

всичките ми болки изтерзани!

 

Ще ме видиш сам самичък в нощите

как опитвам мислите да сгрея.

Ще усетиш как отварям пощата,

без да съм намерил нищо в нея...

 

Ще помислиш как нареждам думите,

посветени винаги на тебе!

Ще се питаш как кръстосвам друмите,

с вярата, че още съм потребен...

 

Искаш ли среброто от косите ми, -

спомените тъжни – цяло ято?

Целуни ме с обич незаситена

и ми дай душата си от злато!

Ясен Ведрин

(Отвара от въздишки)

ПРЕЛИСТЕНИ СТРАНИЦИ

Прелистихме последните си страници.

Прегърна ни студена самота.

За нея ние бяхме просто странници,

изгубени във мрака на нощта...

Сънувахме се, вързани в съдбите ни.

Рисувахме се с пъстър акварел.

Изпивахме се, вечно ненаситени.

Пребродихме се, търсещи предел.

Разкривахме се в тъжните си истини.

Споделяхме си тайните на глас.

Усмихвахме се, вътрешно пречистени.

Отваряхме вратите си - за нас.

Мечтаехме се в трескаво безумие.

Целувахме се в нежни редове.

Ревнувахме се, страдайки от думите.

Ранихме се от тъжни страхове.

Прелистихме последните си страници.

Затворихме се, без да сме били...

Останаха неизвървяни граници

и мъка, от която ще боли...

Ясен Ведрин

(Светулки в шепата)

БЯГСТВО

Бяга твоят образ като птица

в сенките на спомена далечен.

Грешница ли бе или светица -

отговори сякаш нямам вече.

Вятър да потърся - ще повее

някъде високо в небесата.

Дъжд ли да попитам - ще излее

капките си в края на земята.

Огъня да стресна със въпроси -

ще се скрие в пепел мълчалива.

Бяга твоят образ съдбоносно -

не запомних колко си красива.

Болката от спомен ненамерен

до тъга в сърцето ми се стяга.

Образът ти, ако беше верен,

щеше ли от мене да избяга?

Ясен Ведрин

(Светулки в шепата)

НАЙ-КРАСИВАТА ПРИКАЗКА

Идва краят на цялата нежна история.

Цветна приказка, шепната само насън.

Щом очите отворя - ще останат отворени,

за да пият тъгата на утрото вън.

Да погледнат как изгревът още се бори

да пробие с лъчите си тъмни стени.

Във съня ми е лесно - озарен е просторът.

Но наяве в душата ми скръб се таи.

Не живея във свят на красиви вълшебства.

Златни ябълки няма. Нито жива вода.

Всички чудни приумици някъде в теб са.

Всяка приказна нишка в теб намира следа.

Затова си ми скъп водопад от миражи.

Остра болка в сърцето. Неживян епизод.

Вече лягам за сън. Идвай пак. Да разкажеш

най-красивата приказка в моя живот.

Ясен Ведрин

(Светулки в шепата)