СВЕТЛО-АРХАИЧЕН

Пребъдвам светло-архаичен

сред тъмния модерен свят

и сякаш на дърво приличам,

приело своя листопад.

Че всеки лист е стих написан,

роден от слънчеви лъчи,

а аз от слово съм орисан

и то в съдбата ми личи.

Лесът на есен пожълтява.

И аз жълтея, леко стар.

В смола животът ми остава –

сълза, подобна на янтар.

А тя към древното привлича.

Събужда вяра в паметта.

Духът ми изгрева обича,

дори да идва вечерта…

Сърцето пролет си жадува,

приело есенната скръб,

и в тихи словеса мъдрува

под някой стар вековен дъб.

Какво пък? Още съм обичан,

дори да ме обгръща хлад…

Пребъдвам светло-архаичен

сред тъмния модерен свят.

Ясен Ведрин

(Отвара от въздишки)

ЕСЕННА МЪДРОСТ

Връхлита ме последната ми есен

и брули вятър жълтите листа.

С невидим квас, в сърцето ми омесен,

готов съм да последвам мъдростта.

Тя винаги тогава се събужда

когато се привършва кръговрат

и в себе си творецът има нужда

да се усети в горното богат.

Опитвайки на залез да се сгреят

пристъпват старци в тъжния сезон.

С бастуните почукват, и немеят,

забравили най-скръбния си стон.

Листа, които в битка с листопада,

изгубили са летния си цвят,

и рано или късно всяко пада

във шумата на преходния свят.

Какво ли ще ги стопли, щом са тленни?

Остава ли копнежът им зелен?

Душите, уморено-скъпоценни,

надмогват ли над старческия плен?

Не! Не това е писано за всички!

Дори и в есен блика пролетта!

Но трябва да са борови иглички,

а не големи дъбови листа…

Последната ми есен ме връхлита.

Смалявам се. Не ща да съм листо!

Една игличка искам, упорита,

готова да живее две по сто…

Все още да е свежа и зелена,

и всички да дарява с кислород –

това е мъдростта ми, споделена,

със пътника към Вечния Живот.

Ясен Ведрин

(Отвара от въздишки)

ВЕТРЕ МОЙ!

Синеоко - утрото ме гали.

Жълтолика - шепне есента.

Будят се копнежите заспали.

В стаята мирише на листа.

Цяла нощ в прозореца отворен

вятърът прохладен е играл.

И с палитра, грабната отгоре

своето изкуство е разстлал.

Златозарна есенна картина.

Как да стъпя? Трябва да летя...

Жълт килим изронена невинност.

Боже мой! Реална ли е тя?

Всеки лист е белег на вълшебство

и жълтее в нежния килим.

Сякаш се събуждам в ново детство -

под дърво след сън неповторим.

Сякаш мама с доброта ме гали

и ми дава дюля във ръка.

И лъчи се смеят, засияли,

като рибки, блеснали в река...

Ветре мой! Красиво ме усмихна!

Нарисувай всичко вътре в мен!

В нежността ти ще мълча притихнал -

с миналото детство прероден.

Полети дълбоко във душата -

като сън под стари небеса.

Виждаш ли сълзите ми в ръката?

Те са от зениците роса...

Моля те, не спирай и рисувай

жълти багри в есенно сърце.

За награда в стих ще разцелувам

твоето невидимо лице...

Ясен Ведрин

(Отвара от въздишки)

ЕСЕНЕЯ...

Есенея... Не питай защо, докога...

Аз съм вече сезонно зависим.

И в очите ми влиза листопадна дъга,

на която магията ти си.

Есенея... Дъждуван от стари следи

на отминали дни в незабрава.

И ръмящо небето своя стих ми реди

как зеленото все пожълтява.

Есенея... И в мъдрия свой кръговрат

сам светът ми от цвят се покрива.

Уморих се да бъда в мечтите си млад.

Може би старостта е щастлива.

Есенея... Сребристо ме гони цъфтеж

от лъчисто отминало лято.

Прегърни ме! Животът е верен копнеж

да превърнем среброто на злато.

Есенея... Не питай защо, докога...

Може би съм Есенин в позлата...

И се вмъква едва доловима тъга,

от която сълзят сетивата.

Ясен Ведрин

(Отвара от въздишки)

ПЪСТЪР КАРНАВАЛ

Стари чувства. Пъстър карнавал.

Приказки от ракла на тавана.

Някога щастливо съм мечтал

своята любов неразпиляна.

Дим и огън. Цвилещи коне.

Мечки, гъдулари и катуни.

Маминото празно портмоне.

На гъдулка трепналите струни.

Чудна билка в шарено котле.

Къкрене от песен неизпята.

Сладък дъх от захарно петле.

Люлка - като полет над земята.

Стари чувства. Пъстър карнавал.

Минала момчешка одисея.

Може би мечтите надживял -

някак си престанах да копнея.

Ясен Ведрин

(Отвара от въздишки)

СРЕБРОТО ОТ КОСИТЕ МИ

Искаш ли среброто от косите ми?

Протегни тогава нежни длани

и след миг във тях ще са изсипани

всичките ми болки изтерзани!

 

Ще ме видиш сам самичък в нощите

как опитвам мислите да сгрея.

Ще усетиш как отварям пощата,

без да съм намерил нищо в нея...

 

Ще помислиш как нареждам думите,

посветени винаги на тебе!

Ще се питаш как кръстосвам друмите,

с вярата, че още съм потребен...

 

Искаш ли среброто от косите ми, -

спомените тъжни – цяло ято?

Целуни ме с обич незаситена

и ми дай душата си от злато!

Ясен Ведрин

(Отвара от въздишки)

ПРЕДЧУВСТВЕНА ЕСЕН

Земята бавно пожълтява
от есенното злато.
Но още вътре в мен остава
усещане за лято.

И както чаша старо вино
омайва сетивата,
така и спомените в синьо
пленили са душата.

Безгрижни птици в гъсталака
допяват песни летни,
дори дъждът унил да трака
по клоните им цветни.

А вятърът да ги подканя
за полет най-далечен.
Пристигай, есен златоткана!
Мъдрувай в стих изречен!

Зова те в горската дъбрава,
изсъхнал след вълните.
Че в теб душата ми пресява
най-скъпото от дните...

Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)

ОТВАРА ОТ ВЪЗДИШКИ

"Ако в чая въздъхнат горчиви треви
и потръпне червената риза на клена..."
Калин Донков

Върху топлата плоча на моя живот
къкри чайник с горчива отвара.
Аз събрах й тревите под звездния свод
и омесих ги с мъдрост и вяра.

Първо стъпки оставих. Натисках с пети.
В тези ямички плаках несретен.
По сълзица във всяка - скръб по чисти мечти
и печал за живота безцветен.

От сърцето си семе за билки избрах.
Всяко семе – с копнеж и тревога.
И така семената надълбоко посях
и горещо се молих на Бога.

Мина време. Угаснаха много лета.
Своя цвят си меняха косите.
Като тъжна орисница бе младостта.
С мен поплака. Прибра си мечтите.

И тогава се втурнах по стръмния склон
да намеря следите предишни.
Тези билки, посяти със болка и стон.
Тези тъжни, горчиви въздишки.

Бяха никнали те. Избуяли навред.
Не едничка, но цяла градина.
Има чай за душата на добрия поет,
който някак безславно премина.

Тъй седя си самотен. Протягам ръце
и се топля от спомени живи.
Пия чаша с отвара. И по мойто небце
светят тъжни въздишки горчиви.

(Отвара от въздишки)

МЛАДОСТТА СИ ОТИВА

"Младостта си отива и е ясно това
не от белите жички по мойта глава..."
Недялко Йорданов

Бързай, изгреве мой, да предвариш
подранилия залез във мен.
Над сърцето той вече стоварва
тежки мисли - финален рефрен.

"Младостта си отива..." - ми пеят
посребрелите мои коси.
И мечтите, уви, не живеят -
силен вятър ги в миг покоси.

"Младостта си отива..." - почуква
остра болка във гръдния кош.
А сълзите предателски рукват
и в очите прокрадва се нощ.

"Младостта си отива..." - хлапачка,
ненаситна на радост и страст.
Като хвръкнала мигом капачка
от шишето във празничен час.

"Младостта си отива..." - живяна
не наяве, а някак насън.
Като тежка църковна камбана,
скрила в спомени сетния звън.

"Младостта си отива..." - без сбогом.
Без дори да остави следи.
И ми липсват... Ах, липсват ми много
всички нейни луни и звезди!

Бързай, изгреве мой, да предвариш
подранилия залез във мен!
Нека пламнат в сърцето пожари!
Нека в младост трептя възкресен!

(Отвара от въздишки)

СБОГУВАНЕ

В предчувствия тъгувам обезлистен.
От сбъднати тревоги уморен.
И късна есен вее поривисто
прощалната си изповед за мен.

“Отивам си. След мене идва зима.
Обрулих те в студения си дъжд.
Животът още дълго ще го има,
но ти дълбоко вярата задръж.

Листата зеленеят и изсъхват.
Тъй крехки - като думи в кръговрат.
А чувствата забавят и задъхват
сезонно повторимия ти свят.

Отивам си. И нека те прегърна,
че утре бяло теб ще заскрежи.
Но някога отново ще се върна.
и всичко между нас ще продължи...”

Последното листо ми се откъсна.
Поиска да хвърчи, но не успя.
А аз, отпратил есента си късна,
при корена се сгуших да заспя.

(Отвара от въздишки)

ВЯТЪРНА МОЛИТВА

Вятърът, обръгнал от неволи,
в полъх се превръща и трепти.
С моя дъх поискал да се моли -
вече е готов да прошепти.

С капки от дъждуващата есен
обичта ми той ще сподели -
жребият, в съдбовното принесен,
като кръст от слънчеви стрели.

В мокра орисия за номади
двамата ще скитаме в степта.
Той - с копнеж по бурни листопади,
аз - по неотворена врата.

И зовът ни, станал бяла птица,
чудото ще гони, окрилен.
Все едно дали е за светица
или есен в дъх неприютен.

Вятърно все още те мечтая,
есенна у моя свят да спреш -
за да вдъхна твоята омая,
миг преди да ме попари скреж.

(Отвара от въздишки)