В съдбата ми настъпи тишина.
Всевластна - чак сърцето си да чуя.
Платих до кръст високата цена
и в шум едва ли вече ще нахлуя.
Не чувам нито ехо, нито вик,
ни хлопане от някой дух бездомен.
Перото ми, най-чудният светлик,
за този свят остана бегъл спомен.
В живота ми пристигна самота.
Подмина ме със крясъци тълпата,
при все, че бях отворена врата
и куп лъчи дарих от Светлината.
Върхът, по право, малък е... Уви!
И дъното до смазване е тежко.
По равното най-лесно се върви
с най-малкото усилие човешко.
Защо тогава скръб да ми горчи?
Природата е толкова безстрастна.
Плътта по нанадолнище търчи,
а исках аз нагоре да я тласна.
Изгубих дни. Прахосах и лета
за порива си чист и невъзможен.
Но шумно ме отхвърляше тварта,
заровена в капана си безбожен.
В съдбата ми настъпи тишина.
Предел за вяра. Време за развръзка.
Посях докрай добрите семена,
тъй както Господ сее и ги пръска.
Дори пръстта докрай да изоре
и да прощава сблъсъците груби,
духът ми чак отвъд ще разбере
какво спечели и какво изгуби.
Завих се на Отеца с Благостта.
Едно Небе отгоре ми блещука.
А щом оставам Негова Врата,
все някой е възможно да почука...
Ясен Ведрин
(Тленен остатък)
Няма коментари:
Публикуване на коментар