ВЕТРЕ МОЙ!

Синеоко - утрото ме гали.

Жълтолика - шепне есента.

Будят се копнежите заспали.

В стаята мирише на листа.

Цяла нощ в прозореца отворен

вятърът прохладен е играл.

И с палитра, грабната отгоре

своето изкуство е разстлал.

Златозарна есенна картина.

Как да стъпя? Трябва да летя...

Жълт килим изронена невинност.

Боже мой! Реална ли е тя?

Всеки лист е белег на вълшебство

и жълтее в нежния килим.

Сякаш се събуждам в ново детство -

под дърво след сън неповторим.

Сякаш мама с доброта ме гали

и ми дава дюля във ръка.

И лъчи се смеят, засияли,

като рибки, блеснали в река...

Ветре мой! Красиво ме усмихна!

Нарисувай всичко вътре в мен!

В нежността ти ще мълча притихнал -

с миналото детство прероден.

Полети дълбоко във душата -

като сън под стари небеса.

Виждаш ли сълзите ми в ръката?

Те са от зениците роса...

Моля те, не спирай и рисувай

жълти багри в есенно сърце.

За награда в стих ще разцелувам

твоето невидимо лице...

Ясен Ведрин

(Отвара от въздишки)