Копнеех във живота си за ласка.
За мигове на нежна доброта.
Но битието с нокти ме издраска,
подобно псе пред хлопната врата.
Отхвърлих всеки допир лицемерен
и искреност до болка пожелах.
Преди любим, поисках да съм верен.
Невинен - преди блазнещия грях.
Преди да взема, пожелах да давам.
Преди целувка, исках топла длан.
Преди да търся прошка - да прощавам.
И оправдал - да бъда оправдан.
Една след друга старите ми връзки
забиха нокти в моето сърце.
И драскаха във мене - горди, дръзки.
И дърпаха ме страстно със ръце.
Дърво ли бях под небесата сини,
живеещо самотно в своя свят?
Въздиша паметта ми в драскотини -
лъжовни чувства, дърпащи назад.
Фалшиви думи. Остри маникюри.
Дори наивни сметки без кръчмар.
Душата ми остана без контури.
Превърна се във пламък и олтар.
Остана чиста. Искрена. Без маска.
О, Боже! В колко скръб я утвърдих!
Любов ми дай, но без да ме издраска!
И аз пред Теб ще коленича тих!
Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)
Няма коментари:
Публикуване на коментар