КОГАТО СТУД СЪРЦАТА ВЛЕДЕНИ…

Когато студ сърцата вледени

сред вихъра на хорските омрази –

при Огъня Господен остани,

че само той духа ти ще опази.

Ледът на този свят не се топи.

Замръзват думи, клетви, идеали.

И няма как човек да претърпи

снега от развилнелите се хали.

Спасение едничко го теши –

да бъде въглен в Божия жарава.

И даже сам край гордите души –

в огнището до смърт да се смирява.

Да помни как на дървения Кръст

Спасителят пребори ледовете,

и в устните Му не изригна мъст,

а истинска Любов към враговете.

Най-огнен връх за клетото сърце –

да бъде пламък, който студ прегръща,

и в Святите прободени ръце

един злодей към Бога се обръща.

Небесния Му Пример запомни

и нека Огън всякога те пази,

когато студ сърцата вледени

сред вихъра на хорските омрази.

(Точка на замръзване)

Ясен Ведрин

ОТГОВОРЕНА МОЛИТВА

Моля Ти се, Господи добри!
Думи от тъгата ми извират.
Още две очи ми подари.
На гърба сложи ги да се взират.

За да видят всеки остър нож
във десница тиха и коварна.
Мним добряк. Но гърбом станал лош.
И забравил що е обич вярна.

Чуваш ли ме, Господи? Кажи!
Дай ми знак, че чудо ще се случи!
Ето, нож коварният държи
и зад мен причаква като куче.

Чувам някак отговора скъп.
Иде като лъч от небесата.
"Кръста понеси на своя гръб!
Той ще те опази в тъмнината!

Кръст поема гвоздеи, стрели...
Кръст поема нож по всяко време...
Даже за Христос да те боли -
няма кой от Мен да те отнеме!"

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

БАЛЪТ НА СУЕТАТА

Суетата на бал ме покани.
"Хей, чаровнико ведър! Ела!
Потанцувай в елит от избрани,
без тъга от човешки тегла!

Ето, празнично трепка конякът
в тази чаша от нежен кристал...
Колко други въздишат и чакат
да им връча покана за бал...

Теб харесах! Че ти си прекрасен!
Имаш лира и леко твориш!
И ще бъдеш на гребена, Ясен,
с този толкова ценен престиж.

Тук заглежда те дворцова дама,
там следи те професор мастит.
Пий коняка, и нека сме двама -
суетата с поета честит...

Уморих се от светската проза.
С чудни стихове днес ме възпей!
Подари ми най-огнена роза
в този мой символичен бордей!

Куртизантка до девствен патриций -
няма по-завладяващ сюжет.
Погледни ме с дълбоки зеници!
Обладай ме в куплет след куплет!..."

Бях низвергнат... Отказах да пиша.
Суетата за сноб ме смени.
И се върнах в мизерната киша -
там, където тъгата звъни.

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

СЪБОРЕНИ МОСТОВЕ

(в отговор на тези, които ме изгубиха)

Съборих недовършените мостове,
с които ме привлече суетата.
Болежката от раните ми остра е,
а няма цяр, измислен на земята.

Отказах се от розовите сънища
след будната реалност на кошмара.
В мизерия душата скита глъхнеща
и светски блясък не прихваща с вяра.

Бях кошче за възторжени излишъци.
Отъркаха се в мен, като монети.
Но градуса на скрежните ми лишеи
дори и изповедник не усети.

Защо сте ми, предречени илюзии?
Когато ви повикам - все ви няма...
Да влача битието си охлузено
за мен е път, за вас - досадна драма.

Живейте си сред прелестните замъци.
Не съм ви роб - с поднос да коленича.
Сърцето в най-самотните си пламъци
познава кой и колко го обича.

Съборих недовършените мостове.
Далечен съм. И вие сте далече...
Да хлопам по вратите ви залостени
не искам...
А и няма смисъл вече!

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

ЧЕРНО-БЯЛО

Спомените - черно-бели фотоси,
гонени от вятъра се реят.
Може би не изживях живота си,
както всички други го живеят.

Дълга е на паметта пъртината -
сняг я стели, вятър я навява.
Идва бяла някак си годината -
после черна в мислите остава.

В царството студено на пингвините
раждат се надеждите ми нови.
Черно-бял - очаквам си годините.
С бяла вяра. С черните окови.

И дъхът ми плаче в неусетното -
като струйки, дето все се губят.
Ех, животе! Има ли те в цветното?
Искат в цвят очите да се влюбят.

Спомените - черно-бели фотоси,
скриват се в албуми от забрава.
А в балтона сив на потеклото си
с градуси душата устоява.

(Точка на замръзване)

ТЪЖНА МОЛИТВА

Като тъжно шептяна молитва
се разстила пред мене снегът.
Бели думи в мечтите ми скитат.
Бяла обич напомня ми кът.

И не искам, дори и случайно,
в бели стъпки да видя следи.
Пак те мисля, но някак си тайно.
Пак те спомням под топли звезди.

Любовта ми е стар летописец
и в косите ми пише с перо.
Бих извикал навярно: Върни се
и леда превърни във сребро!

Този сняг нека в дъжд се обърне -
като пролет след зимния хлад.
Скърцат стъпки. Треперя посърнал.
А молитвата? Тя е за цвят...

(Точка на замръзване)

ВРЕМЕ ЗА РАЗКЪСВАНЕ

Времето напомня за разкъсване
със трион или бодлива тел.
Болката притиска ме до пръсване.
Топлото студът ми е отнел.

Нямам дефицит във гардероба си.
Зимни дрехи ще намеря бол.
Но снегът под уличните глобуси
някак ми напомня, че съм гол.

Че изгубих в тъмното одеждата,
пазеща сърцето в самота.
Че я няма в мислите надеждата -
брънката за светлите неща.

Случил бях в света на единаците
и ръка протягах без ответ.
Не разбирах нищичко от знаците -
лицемерни жестове навред.

Вълци ме заплашиха със виене.
Подлост от лисици ме смути.
Бързаха - за ядене и пиене,
а в снега им нямаше мечти.

Със сърце, вгорчено от отблъскване,
търся още лъч от топлина.
Времето напомня за разкъсване...
Зима на човешката злина.

(Точка на замръзване)

ТРОТОАРНИ ХРОНИКИ

Бяла хала шепне черна притча.
Студ сковава минусните дни.
Дрипав скитник в болка се обрича
и стои до градските стени.

Помияр изцъклено трепери,
свит до кофа с празничен боклук.
В ледени висулки начумерен
стихнал е самотният улук.

Скърца его в бързаща обувка.
Погледът изнизва се във бяг.
Сетната надежда за милувка
черно строполясва се от мрак.

Киска се съдбата. Некролозно.
Тъжна хала с див репертоар.
Снежно е. И ледено. И грозно.
Бяла смърт на черен тротоар.

(Точка на замръзване)

БЯЛА ПАМЕТ

Вали снегът във моите коси
и видимо ги прави помъдрели.
Откривам се зад стари полоси.
Намирам се зад свършени предели.

Не зная как и колко съм вървял
във ледената пустош на съдбата.
В последен огън винаги горял -
да стоплям тъмни сенки в белотата.

Сред вой на вълци да творя следи
до моя дом, от студове прегърбен.
Да шепна на огнищните звезди
и топъл чай от спомени да сърбам.

Врата да скръцне. Странник уморен
на прага ми нощувка да помоли.
Да го поканя. И да бъде с мен.
Приятел във житейските неволи.

Така белее моята глава
след всяко ново, истинско начало.
Вали снегът на мисли и слова,
за да остане паметта ми... В бяло.

(Точка на замръзване)

ВЛЕЗ, СКИТНИКО!

Вината ли вратата ми залости,
че зъзна вън на кучешкия студ?
Поканила си ангели на гости,
а аз съм грешник в нощния си смут.

При теб е свято. В тънките пердета
една свещица празнично трепти.
А вътре в мен поредната несрета
рождествено отказва да шепти.

Едва ли гръмко песен ще запея.
Не съм добре почерпен коледар.
Да можеше за малко да се сгрея -
една минута топличко макар.

А после да си тръгна. Без въпроси.
Подобно сянка в сняг и тишина.
Поканила си ангели на гости...
Къде съм тръгнал с моята вина?

Сълзите зимъс никой не съзира.
Снежинки са. Стопени, ей така!
Виелицата с ледена рапира
дори ми пречи зов да изрека.

Пълзи, пронизва... Реже ме до кости.
И в болката не вярвам, че съм твой.
Поканила си ангели на гости,
а кой съм аз за чувствата ти? Кой?

Но става тихо. Свещ искрици блика.
Над покрива - звезда от Витлеем.
И ангел от прозореца ме вика:
Влез скитнико! Измръзнал си съвсем...

(Точка на замръзване)

МИЛОСТИНЯ

Гълъб стопли със пера земята
и светът превърна се в светиня.
Благо се усмихна светлината.
Просякът получи милостиня...

На любов ухаеха цветята.
Подлез заприлича на градина.
Ангели запяха в синевата.
Просякът получи милостиня...

Град небесен с улици от злато
спусна се от ведрината синя.
Зима бе. А стана топло лято.
Просякът получи милостиня...

Сън ли бе? Мечта ли непозната?
Чудо преди новата година.
Търся, с дар от обич във ръката,
просяк - да получи милостиня...

(Точка на замръзване)

РАЗСЪМВАНЕ

Наднича утро с ледени коси
в скованата беззвучност на стъклата.
Последната искра се угаси
и даде своя блян на топлината.

Изстинал върху черното кюмбе,
напукан чайник дъхне във забрава.
Издига се към сивото небе
димът лютив на чезнеща жарава.

И някак си, останал саможив,
негаснещ въглен кътам във гърдите.
С надеждата, че пак ще съм щастлив
със някой огнен изгрев след звездите.

Във друго утро. Без коси от лед -
когато вятър шепне през стъклата...
И в стария тефтер един поет
напомни, че е лъч от светлината.

(Точка на замръзване)

НАРОЧЕН ЖРЕБИЙ

Топях леда със длани всеки ден,
но сякаш аз самият се стопявах.
Трепереше безмълвно вътре в мен
доброто, на което се надявах.

А капките, които разтопих,
отново в лед замръзваха несретни.
Напусто бяха пламъците в стих
и всичките копнежи мимолетни.

Отново се опитвах. Пак. И пак...
Синееха ръцете вкочанени.
Видях се отстрани - като чудак,
безумно вкопчен в мисли въжделени.

Видях се и Икар, и Диоген.
Дори и Прометей, с откраднат огън.
Но все така - от зло неповален
стопявах ледове до изнемога.

И някак си душата възприе
на битието жребия нарочен.
Животът е борба със ледове!
Стопявай... За да бъдеш непорочен!

(Точка на замръзване)

РАЗГОВОР С ВАЛЖАН

Измислен под перото на Юго,
в история - възвишена и свята,
аз днес те виждам в сетното тегло,
сковало в студ лицето на земята.

Не съм идейно краен радикал,
но пълен съм с илюзии за братство.
Прегазвам денем лепкавата кал
на бунт и срам, на грях и светотатство.

Спохожда ме в сърцето твоят дух.
Дълбоката ти същност незлобива.
В каторгите от зло да бъда глух
за шепот, който змийски се извива.

На канче супа с някой сив голтак
да преговоря думите Христови.
Да срещна сам Гаврош пред моя праг -
със Любовта над всичките любови.

И белег да оставя. И следи.
В сърце и ум. Във шепи и зеници.
Да падне злият в мътните води,
ръце заключил в черни белезници.

Това е, мой приятелю Валжан,
последната ми свята барикада -
от злото на света, неудържан,
да изгоря в съдбовната си клада...

(Точка на замръзване)

ПОСЛЕДНАТА ИГЛИЧКА

Последната игличка на скръбта
пронизва дълго тъжния ми вопъл.
Копнях непреживяните лета,
в които исках да живея топъл.

Рисувах се със живи цветове
в химери нежни, в приказни огнища.
Насищах се с измамни светове,
макар лъжа сърце да не насища.

И някак си съдбата проумях -
не нея аз, а мене тя тълкува.
Предложих й мечти, любов и смях,
но тя със скръб реши да ме рисува.

Направи ми портрета вледенен.
Достоен дар за северна кралица.
Бях Кай - със стъкълцето поразен,
но все си нямах Герда за сестрица.

Последната игличка на скръбта
кърви във мен... Дано да се извади.
И да открия чудните лета
с лъчи от смях и топли водопади.

(Точка на замръзване)

СТАРА ОБИЧ СЪС БУЙНИ КОНЕ

Остани тази вечер поне.
С мен бъди в тишината интимна.
Стара обич със буйни коне
търси път сред стихията зимна.

Коленичили, нека мълчим.
А очите ни - те да признаят,
че във огъня има и дим,
а сълзите лютиво се каят.

Във безмълвие, с допир желан,
да се спомним в сумрачната стая.
Всеки зов да е кон оседлан
и готов да ни вдигне в безкрая.

Ти зовеш ме. И аз те зова.
И препускат конете във бяло.
А очите ни шепнат слова,
че след края се ражда начало.

(Точка на замръзване)

БЯЛА МЕЧКА

Бяла мечка е моята вяра
във света, който бързо изстива.
Не превъртам напред календара
и не търся добра перспектива.

Все ми казват да мисля глобално
и в очите ми пъхат разчети.
Идва топлото. Било реално.
И топят се навред ледовете.

Страховете, в сърцето ми свити,
с друг аршин са готови да мерят.
Че погледна ли денем душите
аз ги виждам от студ да треперят.

Няма милости. Липсва утеха.
И е времето тъй апатично.
Всеки крие под своята дреха
всичко искрено, свято и лично.

Ледоходът пълзи неусетно.
Остър айсберг заплашва във бяло.
И "Титаник" да беше сърцето -
пак във сблъсък не би оцеляло.

Може би интуиция стара
със защита душата ми скрива.
Бяла мечка е моята вяра
във света, който бързо изстива.

(Точка на замръзване)

СТИХ, НЕРАВЕН ОТ ТЪГА

Болката, която ме прочете,
като стих, неравен от тъга...
Лодка, не открила бреговете.
Буря, непревърната в дъга.

Пътникът без диря и посока.
Диоген - без бъчва и фенер.
Съвестта - изгризана до кокал.
Краят - нарисуван от безмер.

Царят с бутафорната корона.
Шутът със замръзналия смях.
Жертвата, издъхнала с пирона,
и кръвта, проливана за грях.

Ропотът, подобен на стихия.
Прошката в изстинали гърди.
Дребните монети от просия.
Нощите, лишени от звезди.

Стресът от стозвучната тирада
в името на святост без адрес.
Сивият Гаврош на барикада.
Утре - като миналото днес.

Още нестопени ледовете.
Отговори няма докога.
Болката, която ме прочете,
като стих, неравен от тъга.

(Точка на замръзване)

НЕСБЪДНАТОСТ

Изстинах... И в душата ми вали
снегът на орисията всевластна.
Жарта, която дъх не сподели,
затрупана под преспите угасна.

В нищожната просия претърпях
капризите на вихър безпощаден.
Сто пъти от отхвърляне ридах
и в глухата тъма будувах гладен.

Не се превърнах в хищен единак
с инстинктите готов да кръволочи.
Очаквах радостта пред моя праг,
но чакането дълго се проточи.

Годините се свиха на кравай,
паянтово да скърцат в тишината.
Да идва краят... Търсеният край,
където се стопява белотата.

И в капчици, сълзи околовръст,
да тръпне чист сезонът невъзможен.
Едничко възкресение след кръст
и светла диря над света безбожен.

Изстинах... И в душата ми вали.
Навява сняг тъгата синоптична.
В поета от несбъднатост боли,
но болката, по право, си е лична...

(Точка на замръзване)