НОЩЕМ СЪБИРАМ СИ СПОМЕНИ

Нощем събирам си спомени. Съчки в безсънното.

Мисли, прекършени в хладната есен. Сами.

Рано се мръква. И търси дъхът ми из тъмното

притчи, които бездомният вятър шуми.

Трепетни истини, нивга на глас неизричани.

Клетви, рисувани в струйки от бели мъгли.

Кръст и молитвеник. Даже оброчища ничии -

сякаш, че наши да бъдат, не биха могли.

Вярност ли тиха угасна на пепел в стърнищата?

Вечност ли кратка през сенките мигом се скри?

Как ли без теб да се взирам за нещо от нищото

или пък дим да превърна отново в искри?

Бягаха чувствата - ситни и плахи лисугери.

Скриха по дупките късчета нежност и плам.

Лепна по дланите прашна чернилка от угари.

Даже очите ни някак пресъхнаха там.

Хладната есен затвори последната страница.

После прашяса на дъното в празния скрин.

Нощем събирам си спомени. В пътя без граница -

дъх да постопля, и пак да си легна самин.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

НЯКЪДЕ, В СНЕЖНИЯ СПОМЕН

Пак си спомних за воя на вълците в късните вечери.

От горите се спускаше - сякаш прелели води.

И преглъщащ омайния дъх на филийките печени

плахо гледах към дядо и исках над мене да бди.

А пък той ми се смееше, гаче ли свиреха гайдите

на мегдана в неделя край бели и китни моми.

"Много страх ме е, дединко! Хайде, послушай ме! Хайде де!

Прегърни ме за мъничко! Само за миг ме вземи!"

После спомних си воя на кризите в моите бъдности.

Бяха вълци, по-страшни от тези в далечни лета.

Нямах дядо за ласка пред всичките зимни оскъдици

и филийките с пепел ги валяше в мен печалта.

Не загърнал душата си - мръзнех в стените изстинали.

Като агне, разкъсано в мрака от вълчата паст.

Само някъде - в снежния спомен от детското минало -

моят приказен дядо все още се смее на глас...

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

ДИВНА ОБИЧ, СРЕБРОЛИКА

Дивна обич, сребролика, от душата ми извира.

Става бързей край чукари. В камъчета - водоскок.

Вятърът, пленен от нея, шепне в струните на лира,

и докосва в ситни пръски всяка трънка, всеки глог.

Мигом живнала тревица в чуден трепет зеленее

и очаква да я зърне някой калфа килимар.

Кукне морна кукувица. Славей сладко се разпее.

А потокът - все надоле - лее светлия си дар.

Стара селска воденица. Ти пристигаш пременена.

И върти, върти водата, колелото при зори. 

Замеси за мен погача, вярност моя споделена,

и на пещ от жарък въглен нека дълго да гори.

Дивна обич, сребролика, от душата ми изтича.

На хармана идвай скоро! Тежки гости покани!

Изворът ми те намери, и за обич ти се врича.

Пристани ми, мое либе! Тебе искам, пристани...

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

МОМЧЕТО, КОЕТО БОЛИ

Ще ми върнеш ли, Боже, годините - синя идилия?

Остарялото в мен да младее дори до момче.

И когато ме питат: Реката от скърби изпи ли я?

- да се скрия без отговор с вяра на малко врабче.

Аз си търся простора - не онзи, пределно високия,

но връвта, на която простираше мама пране.

И мечтите желая си - не като пролетни сокове,

но онези, в които прежулих ръце, колене...

Искам сутрин на вирчето, с нежния дъх на салкъмите.

Или вечер на кино с машината, дето бръмчи.

Дай ми сините гуменки... Даже на дядо налъмите.

Дай ми тези, изгубени в детството, мои очи.

Изори паметта ми, защото потънаха в буците

цели цветни години от пъстър и жив панаир.

Само в сънища бледи понякога топлят ме звуците

да напомнят това, що не връща се вече подир.

И да кажа, че жив съм - защо е? Да пълня статистики?

Или вече съм болест, каквато светът не цели...

От затвора на бъдното, Господи, дай ми амнистия!

Свободата си искам... Момчето, което боли.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

ПЪЛНО БЕЗВРЕМИЕ

Бягат понякога моите сънища в пустото.

Вее ги вятърът. Галят ги бледи звезди.

Търсят в забравата спомени, съхнещи устия,

били в годините бурно прелели води.

Прах се полепва, и пепел задъхва се в патоси.

Обич изпръхва по облака, пясъчно бял.

Няма овчари - да водят по утро стадата си.

Няма и изгрев - да би като въглен изгрял.

Друга вселена си търсят мечтите изселени.

В цифрова крепост оплаква ги вече духът.

Сякаш са бити и гонени в дивото селяни,

търсили капка надежда и вяра за път.

Няма го старият дъх от реликви и блянове.

Плаче душата ми - твърде ревнив етнограф.

Блеят овце и разнася се песен от чанове -

ехо от ехото, чезнещо в звезден ръкав.

Вече не питам забравата чудото где ми е.

В мен е навярно, но скрито от чуждия свят.

Може би в някоя вечер на пълно безвремие

пак ще се върна по сенките - бистър и млад.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

ЧАСОВНИК ЗА ВСИЧКИ СЪБИТИЯ

Отдавна си моят часовник за всички събития.

Гласът ти отмерва съдбата ми - час подир час.

В очите ти виждам минути от нежни разкрития.

В ръцете - секунди. И мигове, само за нас.

Безумно харесвам неспирното твое тиктакане.

Стрелките, които се гонят и сливат в нощта.

При други животът е бързане. В теб е очакване

на всички добри и едва доловими неща.

Късмет ли ми беше душата ти? Търсена антика?

Или хронограф - да ориса привременно мен?

За моя роман - да си синя, крайбрежна романтика

и цъкащо чудо в следите на ден подир ден.

Да нямаш пружина, която да иска навиване...

Красив механизъм - сърцето, което струи.

Отдавна си моят часовник. За трепет и сливане.

А времето в твоите кръгове - вечност брои...

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

ПОТЪРСИ В ДОГОРЕЛИЯ ЗАЛЕЗ

Потърси в догорелия залез пътека за двама ни.

Да опърлим нозете си с въглени в нощен котел.

Там се гонят мечтите ни - вечерно диви и пламенни,

нарисувани бурно от вятъра с жар-акварел.

Потърси в догорелия залез кандило за криптата

зад която са скрити най-светлите думи за нас -

тези силни копнения, сякаш луни неизсипани,

за които не стига дъхът в онемелия глас.

Потърси в догорелия залез надежда за утрото,

осребрило косите ни с пръски лазурна роса.

И след будната нощ за сърца, премалели от лутане,

да сияят зениците в сини от зов небеса.

Потърси в догорелия залез идея за смисъла -

всичко в нас си е струвало - даже до сетния миг.

За души-лунатици, родени от късчета искреност,

всеки залез е изгрев, и всяка искрица - светлик.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

НЕ ИСКАМ ДА РОВЯ В ДЪЛБОКАТА УГАР

Не искам да ровя в дълбоката угар на времето

и в белите кости на мъртвия род преди мен.

Реката тече все напред. И е руслото шеметно.

А скритото бъдеще тегли ме с порив стаен.

Два пъти не тряска светкавица дънер по гумното.

Поетът се ражда, живее и стихотвори.

А всичкият пламък на своята трепетна лумналост

превръща за хората в шепа словесни искри.

Светилник до болка, пророк и предтеча на утрото,

самотният щъркел на пролет, все още без вис -

поетът събира епохата само в минутите,

когато перото кърви върху белия лист.

Не е некролог. И не свършва под гробищни мрамори.

Напусто дълбаят му датник, бронзиран за чест.

Нима запечатват извечното ленти и камери,

когато поетът е утре, несбъднато днес?

Не искам да ровя в дълбоката угар на времето.

Където е вечност - там няма дори пантеон.

Поетът роди ли се - духом посява си семето,

а то се възражда - през мисъл - до болка и стон.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

КОГАТО ТЪРКУЛИ СЕ СЛЪНЦЕТО

Когато търкули се слънцето стръмно на запад

и залезът белите облаци с дъх оцвети -

ела на верандата с няколко стръка от лапад

и две чаши вино за нашите вечни мечти.

Недей от покъщнина зор да си даваш до мрака.

На моето рамо подпри уморена глава.

За миг да погледнем - над покрива там, през листака,

към тази далечна и свята за нас синева.

Орахме я дълго - с молитви и сънища бели,

но тя и до днес маргаритка една не роди.

Пришествие чакахме. Чудни слова, невалели...

И топла погача, поръсена с ярки звезди.

Прегърби се времето, сякаш на обръч повито,

и вятърът-старец разшета се прах да мете.

Пийни си от виното! Става след миг ветровито!

И нека отгоре погали ни Бог ако ще...

Тъй както сме двама, и Той ще ни грабне без време.

С презоблачни длани ще стопли душите ни в храм.

А щом и до днес ни люлее тоз поглед неземен,

то сигурно вече сме в Рая, но някак отсам...

Сълзите напират. И есен последна дъждува.

Жълтее по хребета. В сивия плочник плющи.

А някъде - горе - небесното цвете ни чува!

Цъфти, прецъфтява. И сякаш отново цъфти...

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

БЪЛГАРСКА МАЙКО!

Българска майко, плода си в тревоги износила...

Кой те натири мизерна до тъжния крах?

Чест и достойнство да нямаш, все още не просила

жалки грошове за свидния майчински страх...

Кой те възпря да погледнеш с усмивка към утрото?

Чашата мляко да страдаш от светла любов...

Кой те захвърли в съдба от надежди порутени,

нокти да дращиш на мъката в тъмния ров?

Българска майко, тъй силна и мъдра в утробата.

Даже в безпътица пак ще оставиш следа.

С плач претърпи най-жестокия рог на прокобата -

звяр да убива мечтите за твойте чеда.

Ти ще пребъдеш - велика над бурните хребети.

Утрото в теб ще вещае надежда и плам.

Губила много в живота, но никога себе си -

дай на чедата си смисъл от обич и храм.

Българска майко, чист пролом в скалите на вечното,

живи, водите ти, нека оставят следи... 

Бог да те спомни, и в Него да бъдеш изречена -

ярка зорница в купчина от нощни звезди.

Ясен Ведрин

(Жълтици в дъбовата ракла)

ПОСЛЕДНИЯТ СМИСЪЛ

Тези мои лета - като стари, безропотни биволи,
колко дълго ораха в надеждата с острия плуг...
Но останаха цветните сънища още небивали,
сякаш аз съм ги молил да бъдат утеха за друг.

Дъждове се изсипаха. Пролетни, летни и есенни.
Гръмотевици тряскаха своите кратки следи.
А душата броеше сълзите си - Богу принесени,
за да бликнат водите Му... Святите живи води!

Побеляха косите ми, сякаш в сланите жигосани
и проряза си бръчките сухо корито от зов.
Попрегърби се вярата в немощ от дългото носене,
но свещения дълг не погази под Кръста Христов.

Не дочаках деня си, нарочен за чудно намиране.
Може би не прежалих душата си в жертвен олтар.
И остават във бъдното още мечти за умиране,
за да има възкръсване в моя най-истински дар.

Тези мои лета - като стари, безропотни биволи,
колко дълго ораха... И оран остана пред тях!
Нека още веднъж ги подкарам с очи незаспивали
за последния смисъл - че Негов в живота си бях.

(Жълтици в дъбовата ракла)

НЕ ИЗПИВАЙ ПОСЛЕДНИТЕ ГЛЪТКИ

Не изпивай последните глътки от старото вино.
Нека с теб ги запазим за други, добри времена.
От тревоги и бури животът ни бързо изстина
и попари душите ни тънка сребриста слана.

Невъзможното щастие, скрито в гори тилилейски,
ни веднъж не похлопа на вратника, грохнал от студ.
Тъй, да грейне в очите ни. Топло и живо. Но нейсе...
За години прогони го бурния в мислите смут.

Колко чаши изпихме? И тостове колко звънтяха?
Все за светлото бъдно - надежди и пивки лъжи.
Онемя от несбъдване нашата дървена стряха
и съдбата не искаше нищо добро да дължи.

Като пън ни подмина, и други отиде да радва.
С тия пусти имоти, и с тая - безспир веселба.
За дървото изсъхнало всякога има си брадва.
За просия по пладне - окъсана вехта торба.

Не изпивай последните глътки от старото вино.
Нека те ни послужат за комка в последния час.
Къшей хлебец остана, безквасен, и бяла пъртина -
да напомнят за святото, още несбъднато в нас.

(Жълтици в дъбовата ракла)

ПИСМО ДО МОЯТА ПАМЕТ

Здравей моя памет далечна, от болки обръгнала.
От теб не остана ни вест, нито някаква кост.
Понякога мисъл ми казва, че вече си тръгнала
да дириш в отвъдното своя едничък Христос.

Писмото си пиша с върха на пробождащо копие.
Мастило си нямам. И ползвам за случая кръв.
Върни се при мене - сред моята скръбна утопия,
макар да не виждам за твоето търсене стръв.

Невинност си нямам. Отдавна съм грешен за бъдното.
Една Магдалина - с презрение кой не уби?
И без да съм толкова стреснат, че следват присъдите -
за тебе сърцето ми всякога нощем скърби.

Къде се скитосваш? Навярно в измислени космоси.
Или пък почукваш на портите, горе в Едем?
След седмия ден на Твореца - ти може би осма си.
Едно сътворение, скрито дълбоко у мен.

Върни се за малко! За миг от въздишка и истина!
Последния спомен вземи си, защото е твой!
И нека не в моята кръв се намериш пречистена,
но в тази, която за всички проливал е Той...

(Жълтици в дъбовата ракла)

ПО СВОЙ СИ НАЧИН

Гледам те по свой си начин - както огънят барут.
Винаги нееднозначен - мъдър, но и малко луд.
И не питай до къде съм прозаик или поет.
Пролетта за мен е есен, а пък лятос тъпча лед.

Търся те по свой си начин - сякаш въздухът вода.
Даже в мислите прозрачен. Като полет без следа.
Ако малко съм ти нужен - твоят глас ще ме спаси
и ще бъда вятър южен в литналите ти коси.

Искам те по свой си начин - като птица без кафез.
Смеейки се - да те плача. Да си утрешното днес.
Нямам в думите верига, но така е по-добре.
Нищото от теб ми стига - само зов да побере.

Имам те по свой си начин - даже да остана сам.
Ако в тебе съм вторачен - виждам себе си за храм.
И това за нас не крия - следвам смисъла един -
да сме сбъдната стихия от копнеж небесносин!

(Жълтици в дъбовата ракла)

НЯМА ХАЙКА ЗА ВЪЛЦИ

Няма хайка за вълци. Те разкъсват навред.
Ту ограда прескачат. Ту се мушват под плет.
Тази злобна порода някой трябва да спре,
че е хищникът бодър... До когато умре.

Кремъклийка не гръмва. Кой да сложи капан?
Ту се мръкне. Ту съмва. Но духът е приспан.
И в разкъсано стадо се спотайва страхът.
Тежка, тъжна нерадост е под път, и над път.

Някой грее ракия. Друг посръбва първак.
Ще рече - в орисия гният хората пак.
От смълчаните псета - ни едно е за страж.
Черна мъко проклета! Що споходи ни дваж?

Жално стадото блее... Кой ще жегне в сърце?
Де е пастирят? Де е? С двете силни ръце.
Сам се топли на вълна и нарежда псувни.
А кръвникът погълна още десет овни.

Няма хайка за вълци. Само овчи души.
И в задушната кръчма се раята теши.
А по тъмната доба - след пореден отскок
изкопава им гроба хищен вълк-кръволок.

(Жълтици в дъбовата ракла)

ТВЪРДЕ ЖЕЛАН КОФЕИН

Претоплих кафето, което остана от вчера,
и няколко глътки през мисъл за тебе изпих.
В езика нагарча. Без захар го пия. Без мера.
Изпитото просто ми пасва - за болка и стих.

Примесва се бързо със смисъла в мен кофеинът -
тъй ценният извлек от шепата смлени зърна.
Не всичко запомням, когато в живота отмине,
но само това, за което си плащам цена.

Горчилката по я обичам от хляба насъщен.
Да тръпне в душата ми. Даже да бликне в очи.
Ти винаги тръгваш, когато за теб се завръщам,
а в празната стая кафето ми още горчи.

И някак, оставен на вихри, до късен прозорец,
тъгата ме смила и пак се усещам самин.
Кафе са мечтите ми. Шепа зърна, но от горест.
А ти си желаният... Твърде желан кофеин!

(Жълтици в дъбовата ракла)

АКО СВИЕШ СЪДБАТА МИ СКИТНИЦА

Ако свиеш съдбата ми скитница в тясна коруба -
ще остана при теб, без да питаш дали ми горчи.
За да имам дъха ти - мехлем за душата ми груба
и онези, притворени в тиха надежда очи.

С потъмнялата прахан ще стъкнем огнище за двама.
Ще напълним джезвето да къкри с омайни треви.
А в пътеките тесни на вечно тревожната памет
всеки спомен ще бъде орисник. И нас ще мълви.

Непрежалена пролет ще среща горещото лято.
Есента ще постели на зимата нар от листа.
Ще белеят косите ни - щастия в сребърно ято.
Ще си шепнат ръцете, тъй както се милват уста.

И светът, уж бърлога, ще бъде възможен за всичко.
Оня блеснал простор над заспалите в клена мъгли.
Ако свиеш съдбата ми - свий я, тъй както обичаш
и прегръщаш до болка... И знаеш, че сладко боли.

(Жълтици в дъбовата ракла)

ПРЕЗИМУВАЙ В МЕН!

Презимувай в очите ми с чиста надежда за пролетност.
Ще се върна по-истински. Хребет, обагрен от цвят.
И небето ти синьо ще бъде прошарено в полети -
тези птици, които едва ли у нас ще заспят.

Презимувай в ръцете ми с порив за дълго докосване.
Те ще бъдат прелели реки от стопения сняг.
За да търсят копнежа на твоите цъфнали острови.
Аз да бъда водата, а ти - озареният бряг.

Презимувай в сърцето ми с трели за вятърно сливане.
Дъх до дъх ще се шепнем край щъркели в млада трева.
И светът ни учуден ще гледа как с теб го откриваме -
като мисли, които възкръсват до светли слова.

Презимувай в душата ми с цветна молитва за вричане.
Кръг от двама да бъдем. Събрани - дъга до дъга.
И красивата вечност, до вчера останала ничия,
ще е нашето истинско сбъдване - днес и сега.

(Жълтици в дъбовата ракла)

ИЗТЪКА ЛИ МИ, МАЙЧИЦЕ?

Изтъка ли ми, майчице, сетната черга на стана
от онези парцалки, нарязани толкова много?
В паметта ми обрулена - святата - ти ми остана!
И за твоята вечност аз всякога молех се Богу.

Изтъка ли ми старите спомени - топло да стъпя?
Да ме лъхне омайния мирис на печена дюля...
Да ти кажа без глас, че за мене си толкова скъпа,
като жива икона, която сърце не потуля.

Изтъка ли сълзите ми, дето изплаках от малък
с коленете съдрани, и пламнали в жур от коприва?
Изтъка ли искрите, останали в топлия залък,
и коравите буци по слога на селската нива?

Изтъка ли въздишките в твоята пламенност тиха?
Над леглото ми бяло от вечер до сутрин си бдяла...
Изтъка ли сезоните, дето те тъй посребриха,
и лицето рисуваха в бръчки от тежка премала?

Изтъкала си, зная... И вратникът тебе спомина.
Под салкъма е пусто, и чергата там е разстлана.
Коленичил, целувам духа ти. И знам, ще премина,
но предал на децата си твойта совалка от стана.

(Жълтици в дъбовата ракла)