МОКЪР КИБРИТ

Защо не стопли с пръсти мойте длани,

а мислите ти настрани отлитат?

Не искаш и минута да останеш...

Уви, навярно мокър е кибритът...

Защо не ме прегърна и целуна?

Отчаяни са устните ми. Питат.

Защо треперим в тази нощ безлунна?

Уви, навярно мокър е кибритът...

Защо ще ме оставиш да се скитам,

тъй както само кучетата скитат?

Без лъч. Без шанс отново да опитам...

Уви, навярно мокър е кибритът...

Във него аз и ти сме само клечки,

намокрени в последната минута.

И вече в нови влюбени пътечки

изгубеното пламъче се лута.

То тръгнало е други да разпали

с усмивка, с трепет, с весела закачка.

А ние ще си тръгнем, осъзнали -

съдбата е кибритоподпалвачка.

Тя може влюбените да подпали.

Но мен и тебе, мокрите? Едва ли...

Ясен Ведрин

(Светулки в шепата)

КОМИНОЧИСТАЧ

Стъпвам леко. Пазя керемидите.

Бъркам в задимените комини.

Хората споделят си обидите

и излита пушекът интимен.

Пласт от сажди - болки и съмнения.

Спомени от огъня в душите.

Хиляди подмолни огорчения.

Черни - като мъката на дните.

Викат ме. Споделят си тревогата.

Ревности, скандали и причини.

Всеки с болка мисли си за огъня.

Печката дано да не изстине.

Кюнците си снаждат. С притеснение.

Да не би от дим да се разплачат.

А отгоре има си решение -

там работи коминочистачът.

Идвам... Само моля ви във чувствата

огънят дима да превъзхожда.

Че излита пушекът във пустото

и обратно никак не прехожда.

Колко са задръстени комините...

Сажди, пепел - минали любови.

Плача и въздишам през годините,

цапан с чужди болки и отрови.

Иска ми се, както съм на покрива -

дъжд да се излива във пощада.

И да стане във душите мокро -

в миг на опростителна наслада.

Да се милват пръстите изстинали,

устните в пожар да се целуват...

Стъпвам леко. Черен сред комините.

А край мене гълъби кротуват.

Ясен Ведрин

(Светулки в шепата)

ДРАСКОТИНИТЕ НА ПАМЕТТА

Копнеех във живота си за ласка.

За мигове на нежна доброта.

Но битието с нокти ме издраска,

подобно псе пред хлопната врата.

Отхвърлих всеки допир лицемерен

и искреност до болка пожелах.

Преди любим, поисках да съм верен.

Невинен - преди блазнещия грях.

Преди да взема, пожелах да давам.

Преди целувка, исках топла длан.

Преди да търся прошка - да прощавам.

И оправдал - да бъда оправдан.

Една след друга старите ми връзки

забиха нокти в моето сърце.

И драскаха във мене - горди, дръзки.

И дърпаха ме страстно със ръце.

Дърво ли бях под небесата сини,

живеещо самотно в своя свят?

Въздиша паметта ми в драскотини -

лъжовни чувства, дърпащи назад.

Фалшиви думи. Остри маникюри.

Дори наивни сметки без кръчмар.

Душата ми остана без контури.

Превърна се във пламък и олтар.

Остана чиста. Искрена. Без маска.

О, Боже! В колко скръб я утвърдих!

Любов ми дай, но без да ме издраска!

И аз пред Теб ще коленича тих!

Ясен Ведрин

(Светулки в шепата)

ПРЕЛИСТЕНИ СТРАНИЦИ

Прелистихме последните си страници.

Прегърна ни студена самота.

За нея ние бяхме просто странници,

изгубени във мрака на нощта...

Сънувахме се, вързани в съдбите ни.

Рисувахме се с пъстър акварел.

Изпивахме се, вечно ненаситени.

Пребродихме се, търсещи предел.

Разкривахме се в тъжните си истини.

Споделяхме си тайните на глас.

Усмихвахме се, вътрешно пречистени.

Отваряхме вратите си - за нас.

Мечтаехме се в трескаво безумие.

Целувахме се в нежни редове.

Ревнувахме се, страдайки от думите.

Ранихме се от тъжни страхове.

Прелистихме последните си страници.

Затворихме се, без да сме били...

Останаха неизвървяни граници

и мъка, от която ще боли...

Ясен Ведрин

(Светулки в шепата)

БЯГСТВО

Бяга твоят образ като птица

в сенките на спомена далечен.

Грешница ли бе или светица -

отговори сякаш нямам вече.

Вятър да потърся - ще повее

някъде високо в небесата.

Дъжд ли да попитам - ще излее

капките си в края на земята.

Огъня да стресна със въпроси -

ще се скрие в пепел мълчалива.

Бяга твоят образ съдбоносно -

не запомних колко си красива.

Болката от спомен ненамерен

до тъга в сърцето ми се стяга.

Образът ти, ако беше верен,

щеше ли от мене да избяга?

Ясен Ведрин

(Светулки в шепата)

НАЙ-КРАСИВАТА ПРИКАЗКА

Идва краят на цялата нежна история.

Цветна приказка, шепната само насън.

Щом очите отворя - ще останат отворени,

за да пият тъгата на утрото вън.

Да погледнат как изгревът още се бори

да пробие с лъчите си тъмни стени.

Във съня ми е лесно - озарен е просторът.

Но наяве в душата ми скръб се таи.

Не живея във свят на красиви вълшебства.

Златни ябълки няма. Нито жива вода.

Всички чудни приумици някъде в теб са.

Всяка приказна нишка в теб намира следа.

Затова си ми скъп водопад от миражи.

Остра болка в сърцето. Неживян епизод.

Вече лягам за сън. Идвай пак. Да разкажеш

най-красивата приказка в моя живот.

Ясен Ведрин

(Светулки в шепата)

В ТИШИНАТА

Помълчи и ослушай се! Тихо е!
Аз отново не бих те смутил.
Ще се връщам понякога в стихове,
без изобщо до теб да съм бил...

Ще те галя безплътна чрез думите -
да те имам, подобна на сън.
Ще си моето светло безумие,
като впит в самотата ми трън.

Ще обличам с одежди химерата -
гола, зъзнеща, стара мечта.
Да те гледам - до днес ненамерена,
като огнен печат на дланта.

Ще ти шепна, дори нетъгуваща,
всички думи от белия лист,
че си в нощите буря нахлуваща,
а през дните - омая от бриз.

Помълчи и ослушай се! Тихо е!
Аз оставих те бяла. Смутен.
И загърната в моите стихове -
помечтай си отново. За мен...

(Светулки в шепата)

НЕДОСТИЖИМА

Чрез някаква надежда упорита
каквато неприсъща е за мен,
откривам те, макар и неоткрита,
съзирам те, дори и ослепен.

Докосвам те, при все, че съм далечен.
Прегръщам те през миг на самота.
И пламва стих, в сърцето ми изречен,
готов от пепел да роди мечта.

Поне от нея ти си още жива.
Достъпна в порив. Галена насън.
Макар без лъч и нежна перспектива.
Макар да съм със теб. И да не съм.

Понякога дори една представа
от мрамора извайва красота.
А статуята, като зов остава,
роден във белокаменни уста.

Не дишат, а са толкова горещи.
Не казват думи, а стихът гори.
Усещам те. Но ти не ме усещаш.
Рисувам те със въглен и искри.

Достигам те, все тъй недостижима.
Догонвам те, подобна на звезда.
Макар и да те нямам, пак те имам.
Безследна си, а в мен блести следа.

И този път във стих ще се разкрия,
дори и непрочетен с твоя дъх.
Оставам полъх, влюбен във стихия,
и долина, орисана от връх.

(Светулки в шепата)

БЪДИ МИ ПРИКАЗКА!

Бъди ми само приказка, в която
се случват невъзможните неща.
Да има царство - силно и богато
с една принцеса, спяща в самота.

Да тръгна аз към замък омагьосан,
обвит от чародейства и мъгли.
Човеци вкаменени да докосвам -
магията догде се развали.

Лицата бледи в миг да оживяват.
Слугите да ми шепнат: "Тя е там!
Покрита от вълшебство и забрава -
очаква устни да й вдъхнат плам..."

И изкачил се в приказната кула -
да видя теб, загърната с воал.
Застинала копнежно. С нежни скули.
Да чакаш принца във съня си бял.

Да те целуна и да си отида.
Не казвай, че така ще те боли...
Аз исках като чудо да те видя.
Все пак си само приказка, нали?

(Светулки в шепата)