В съня ми още бродиш. Неизплакана.
И в нежност несподеляна дори.
Пристигаща. Но вечно недочакана.
И изгрев, който залезно гори.
Пристъпваш тихо в шарките на халища
и сресваш дълго буйните коси.
Поглеждаш ме, усмихната и палеща.
Гасиш ме с поглед, който не гаси.
Омесваш пита с мъжките ми спомени.
Раздухваш тъмни въглени в жарта.
И пориви - скали от връх отломени,
затрупват в мен отминали лета.
Завръщаш се, подобна на сияние.
И в утро самодивско ме твориш.
Росата в мен е сетното ридание.
Гасих те... Но остана да гориш!
Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)
Няма коментари:
Публикуване на коментар