НЕ ВИДЯХ ВЪРХОВЕТЕ

Не видях върховете на славата.
Бяха скрити от бяла мъгла.
Предпочетох поклон пред забравата
и избрах си живот с теглила.

Изгори ми езика ракията -
отлежала стограмка в скръбта.
Боядисах коси с орисията.
Посадих си цветя в пустота.

И израснаха буйни метличини,
като смисъл на моя живот.
С тъжни стихове, често отричани,
побеляваше черният под.

Аз ги смитах набързо с метлата си.
После триех с ръкава сълзи.
В самотата трепереха патоси,
а в кюмбето горяха звезди.

Дим и болка от думи ме сгряваха.
Сякаш своята същност горях.
Не видях върховете на славата.
И да искам дори... не видях.

А остана доволно утехата,
че стихът ми, дори изгорен,
ще подгони на славата ехото,
като дим, към небе извисен.

Като остър протест от забравата,
който горе в мъглата люти.
И пресяда на гърлото бравото.
И сърцето по-бавно тупти.

Не видях върховете на славата.
Бях във ниското. Тъжен и сам.
Със цветята, подобни на плявата.
И с кюмбето, подобно на храм.

(Тленен остатък)