Вървял добрякът из гората.
Змия умираща видял.
Но тя, с голям оток в главата,
събудила у него жал.
"О, нека тази твар ранена
във моя дом да прибера,
че моята душа смутена
към всичко живо е добра.
Със свежи билки и отвари
ще сторя за змията лек,
и с нея ще сме си другари…" –
решил наивният човек.
Прибрал я бързо във торбата
и вкъщи взел да я цери.
След месец живнала змията
и била пъргава дори.
Възрадвал се добрякът. "Ето,
тварта възвърнах към живот!
А всяко благо под небето
се връща неизменно с плод.
И тази живинка щастлива
отново почна да пълзи.
На пръстен в ъгъла се свива
и умилява до сълзи…"
Така говорил си човекът,
успял в добрите си дела.
Тварта погалил – нежно, леко,
че тя приятел му била.
Положил я в легло от трици,
а после легнал и заспал,
но скоро змийските зеници
пламтели с дух освирепял.
Така змията с подлост мръсна
добряка клъвнала без жал.
И той събудил се, но късно…
От болка вцепенен лежал.
"Кажи ми ти, о твар жестока,
защо ухапа ме така?
Не ти ли изцелих отока
с доброто в моята ръка?
Защо наказа ме с отрова,
живота да напусна сам?
Нима излязла си от рова
на онзи дух против Адам?"
"Природата ми е проклета!" –
след миг изсъскала тварта.
"От всички твари на полето
на мен се пада подлостта.
Ти милост даде ми голяма,
а аз те клъвнах с моя бяс.
Това е страшната ти драма,
че няма нищо между нас…"
Умрял добрякът в остър спазъм.
Притворил своите очи.
И нека истинският разум
от тази притча проличи.
Змията дом не заслужава.
Добро и Зло не са в съюз.
На дявол място се не дава,
но се прогонва чрез Исус.
Ясен Ведрин
(Възходът на падението)
