четвъртък, 18 февруари 2016 г.

С ПРЕКЛОНЕНИЕ ПРЕД ПОДВИГА И ЛИЧНОСТТА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ!


Във времена на духовна нищета и морален упадък Бог винаги е дарявал българския род с герои, които да съживяват националния дух и да превърнат сами себе си в пример за подражание. Днес повече от всякога ни е нужен Левски - за да гледаме именно през него на всички, които се изживяват като национални водачи. И така да разберем, че милата ни родина отдавна е стигнала до времето на безродниците и националните предатели. До интересчиите, които се вълнуват единствено от власт, пари и лично благоденствие. На такива тефтерчето на Апостола е като присъда от Страшния Съд на Христос. И ние няма да пребъдем като народ, ако в апатията и оскотяването си не заклеймим дълбоко в душите си слугите на дявола, които грабят и опустошават българското битие. Небесният Отец на нашия Спасител Христос не иска нищо повече от нас от това - да изметем от душите си всичката мръсотия, полепнала от фалшивите харизми на тирани, изедници и лицемери. И когато същите тези зли управници се опитат да легитимират себе си, като достойни хора - да извърнем поглед от тях и гърбом да ги заклеймим с презрението си. Защото с всичките милиони левове, които натрупаха от престъпления, те пак не могат и няма да купят душите ни. А Свят съдник и обвинител против нечистите им съвести ще остане Апостолът на Свободата - Васил Левски. Защото ако те и до днес държат портрета му в кабинетите си - то е, за да останат пред Примера му като ниски храсти пред висок бор. Левски увисна на бесилото, за да ни съхрани в Святия идеал на саможертвата си, а днешните продажни безродници висят на собствените си бесилки, като едни последни потомци на Юда Искариотски, които ще наследят сетнината му. Заклеймете ги, приятели мои, защото ако не ги улови земен съд за престъпленията им, ще ги постигне Страшния Съд на Христос. А за всички вас публикувам стихотворението си, посветено на Левски, с което се прекланям пред подвига и личността му! 

ПОСВЕТЕНО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ!

143 години от обесването на Апостола!


Идваш ти сред моите безсъници.
Светъл ангел и среднощен гост.
Да напомняш някак си за тръните,
впити във главата на Христос.

Аз не бих те питал колко просто е
на олтар сърце да принесеш.
И да светиш в тъмното, Апостоле,
както свети восъчната свещ.

Как се носи болката на клетите?
Как в сърце се сбира цял народ?
Как се помнят думите, заветните,
ако дух е впримчен от хомот?

Ако там, в килията ни, тясната
думите не стигат за зора...
И мълчи в кандилото, угаснала
даже и последната искра.

Расото захвърлил съм, Игнатие!
С вярата си сея семена.
Туй ми е свещеното занятие
в тази най-обрулена страна.

Доста беше робското протакане.
Стига за душите ни въжа.
Сплитат днес бесилките ни, Дяконе,
червеи, безродни от лъжа.

Остани ми блясък за кандилото.
Някой в своя мрак да те съзре.
Че дори увиснал на бесилото -
живият не може да умре...

(Възходът на падението)

Стефан Главчев
(Ясен Ведрин)

Няма коментари:

Публикуване на коментар