В онази младост - лека и въздушна
мечтаех като мълния да блесна.
Светът да се стъписа и заслуша
в зова на обич, искрено-небесна.
А после - в тиха скръб да коленичи,
за да очаква милост и пощада.
И приживе да види Беатриче,
изкупила съдбата му от ада.
Уви! Не ми е писано да бъда
водачът на тълпите оскотели.
Светът си иска страшната присъда
и мръсното едва ли ще избели.
С Вергилий няма в пъкъла да сляза,
та змийски род в куплети да изплача.
Нечистите за своята проказа
не ще намерят в тъмното илача.
Очите ми за тях са вече сухи.
Сълзите ми отвяха урагани.
Когато плаках - те крещяха глухи,
а моят зов го изкълваха врани.
Сега - пред старостта - ще се загърна
с едното козиняво наметало.
И даже в хули черни да посърна,
пак помня, че сърцето ми е бяло...
Ясен Ведрин
(Тленен остатък)
Няма коментари:
Публикуване на коментар