ПРЕГРЪЩАЙ МЕ!

Прегръщай ме, щом ситно завали
и в капки дъжд намеря се отнесен.
Понякога от утрото боли,
когато вечерта напомня есен.

Сезонно променен от паметта -
отдавна не владея кръговрата.
Дори да си поискам пролетта,
зацикли през годините съдбата.

Обреченост косите посребри
и бръчици по скулите изплете.
Уж пламъчето още ме гори,
но есенес отдавна не е лете...

Почуква болка. Вляво, като стон.
Дори не намалява с валидола.
Отиде си най-топлият сезон,
подобно мъх, изронен от топола.

Сега ме спомня дъжд. И ме вали.
А капките се плъзват. Като влага.
Дали съм бил? Или пък сме били?
Повторен шанс животът не предлага.

Ще свърши филмът. Без възторг и бис.
А аз ще се прогизна от пороя.
Че есента е точен послепис,
подобно хлад след пламъка на зноя.

Прегръщай ме! И с порив ме задръж!
Дъха си влей в дъха ми! Да ме има!
Едва привикнал с есенния дъжд,
не съм готов да ме попари зима...

(Тленен остатък)

ВЯТЪР ОТ НЕЗАБРАВА

Аз съм вятърът, който те връща
в незабравени стари лета.
Там, където кирпичена къща
се е сгушила в пъстри цветя.

И лозницата с крехки ластуни
тихи тайни свенливо шепти,
а под нощния покрив на юни
моя нежна звездица си ти.

Ще танцуват навярно листата.
И щурците ще свирят възбог.
Подранило светулково ято
ще се шмугне в сънливия глог.

И ръка, като топла жарава,
пак ще роши косите ти с блян.
Преживяното - в зов незабрава,
ще е сън, от мечти разпилян.

Като дъх от надежда, присъща,
на скорец, възродил песента,
аз съм вятърът, който те връща
в незабравени стари лета.

(Търсач на бисери)

ЛЪВОВ МОСТ

Просяк приседнал на тротоара.
Вехто сакото. Вее в хастара.
Дрънка трамваят. Спирка поредна.
Свита душата. Тягостно бледна.

Вятърът скръбни клони поклаща.
Сит на гладния вяра не хваща.
Псета се гонят. Капят листата.
Лепне и съхне слюнка в устата.

Сиви врабчета. Поп с калимявка.
Яки момчета викат "Оставка".
Шум, дандания... И типове разни.
Цял ден просия - ръцете празни.

Кофи с боклуци. Спряла цистерна.
Плаче душата. Милост мизерна.
Лъвове горди гледат от моста.
Хората - малко. Злобата - доста.

Просяк приседнал на тротоара.
Десет без десет. Глад за цигара.
Сиво в зениците... А от плаката
тлъсто усмихва се баш депутата.

(Бакърена паничка)

ПОСЛЕДНИЯТ СМИСЪЛ

Тези мои лета - като стари, безропотни биволи,
колко дълго ораха в надеждата с острия плуг...
Но останаха цветните сънища още небивали,
сякаш аз съм ги молил да бъдат утеха за друг.

Дъждове се изсипаха. Пролетни, летни и есенни.
Гръмотевици тряскаха своите кратки следи.
А душата броеше сълзите си - Богу принесени,
за да бликнат водите Му... Святите живи води!

Побеляха косите ми, сякаш в сланите жигосани
и проряза си бръчките сухо корито от зов.
Попрегърби се вярата в немощ от дългото носене,
но свещения дълг не погази под Кръста Христов.

Не дочаках деня си, нарочен за чудно намиране.
Може би не прежалих душата си в жертвен олтар.
И остават във бъдното още мечти за умиране,
за да има възкръсване в моя най-истински дар.

Тези мои лета - като стари, безропотни биволи,
колко дълго ораха... И оран остана пред тях!
Нека още веднъж ги подкарам с очи незаспивали
за последния смисъл - че Негов в живота си бях.

(Жълтици в дъбовата ракла)

СЪЛЗИТЕ НА НЕБЕТО

Сълзите ли Небето Си проля
от болката, събирана с години?
Народецът стихийно оголя,
но кой извика: "Господи, прости ни!

От идоли затънахме в калта
и мятахме си кал като вражалци.
Похулихме Ти, Боже, Святостта...
И виното с безквасните Ти залци.

Че както бе по времето на Ной,
така и днес разжегва се тълпата.
Ти рониш Си сълзите на порой,
но кой дочува зов от Светлината?

Очи ли са - привлича ги пръстта...
Ръце ли са - сърби ги за грабежи.
С псувни и хули пълнят се уста.
Плача Ти няма кой да забележи.

Сред мълниите спретват си кючек
и вместо "Милост" викат "Хаирлия".
Че стига му на грешният човек
да си припява как градил Илия..."

Небето от скръбта се пресуши.
Една сълза сърцето ми покая.
Спасявай, Боже, скръбните души!
И с Милост опрощавай ги до края!

(Птицата в теб)

В ГЛУХИТЕ УШИ НАДУЙ СИРЕНИ!

О, мой Боже! Правий Боже!

Не в бедните, с нерадост уморени,
не в свестните, докарани до глад,
но в глухите уши надуй сирени
на този ден, от подвизи възпят.

И оня вой протяжен - за минута
да би пробудил спящия търбух.
Властта - да чуе болка недочута.
Лъжецът - неизменчивия дух.

На свят олтар, въздигнат върху кости,
не подобава празничен банкет.
И паметта народна ще залости
вратите си за суета сует...

Не я вълнува големецът мазен,
венец на колене да й дари.
С кордони от полиция опазен
да дръпне реч как пламенно гори...

Велики имена да изброява.
Досаден списък. Дълъг. Като дълг.
А стадото притихнало да вдява
лъжите на поредния си вълк.

И полкове да глъхнат в чест и слава
под своите развети знамена,
че ден е на свещена незабрава.
На Ботев - лъч за робски племена.

А още утре - щом шумът заглъхне
след празничните бляскави зари
на властника венецът ще изсъхне
и всичкият му плам ще прегори.

Сирените, замлъкнали тревожно,
една година пак ще са в покой.
О, Боже! Скрий от времето безбожно
лика и на последния герой...

Не в бедните, с нерадост уморени,
не в свестните, докарани до глад,
но в глухите уши надуй сирени
на този ден, от подвизи възпят...

(Възходът на падението)
Ясен Ведрин