ШЕПА МОРЕ

Като шепа море ме гребни.
Раковинен - лика ти да пия.
Да те галя с горещи вълни
и в света ти да бъда стихия.

Моят дъх е горчиво-солен.
На сълза от очите прилича.
Но в ръцете ти нежният плен
ще е тихо прошепната притча.

Като зов от придънни води
и копнеж на далечна галера.
Моя - в своята жажда бъди!
Бяло утре, загребано вчера!

(Сбъдната вселена)

САМО ТИ СИ!

Като светла пътека ще Те следвам докрай!
Ти дари на човека дом в Небесния Рай!
Греховете прости ми. Моят дух освети.
И ми даде незрими за очите врати.

Всеки смисъл е в Тебе като чудна следа.
Ти Си къшеят хлебен с глътка Жива Вода.
Ти Си чашата Вино. Капки Кръв с Благодат.
Ти Си моя невинност. За душата ми - Свят.

Ти Си Вечен Месия. Моят глас Те мълви.
Нека в Теб се обвия. Ти за мен прокърви.
Нямам друг във сърцето. Само Ти Си, Един!
Нека с Теб на Небето да царувам! Амин!

(Коленича пред Тебе)

ЛАЗАРЕ, ИЗЛЕЗ!

Умира сиромахът. Безпризорен.
Останал без утеха и без чест.
И няма Божий пратеник отгоре
да му извика:
"Лазаре, излез!"

На гробищата - мафия с лопати.
Ковчегът - евтин. Не като за Крез.
Кръстосват мародери, психопати.
Не казва никой:
"Лазаре, излез!"

По-скоро е щастлив, че се избави...
Светът не е готов за Блага Вест.
Изстинал спи под буците корави,
дори без възглас:
"Лазаре, излез!"

Отвъд преминал - що ли да излиза?
Не свърши ли окаян и злочест?
Да беше ближен - би получил риза,
и къшей хляб...
И "Лазаре, излез!"

Народът - цветен. Китно лазарува.
Готов да оцелява - със..., и без...
И някак невъзможно му се струва
Христос да викне:
"Лазаре, излез!"

Ракийка, чалга... Камъните падат!
Опело. Кръст. Погребаното "днес"...
А щом в живота се намъква адът -
оттатък ще е:
"Лазаре, излез!"

(Хрониките български)

ЗАВЕТ

Перото си в измамата не крия.
От искреност - до рани прокървих.
Дори да ми е знак за орисия -
възпял я бих до сетния си стих.

Похулено - лицето става кремък.
Бичуван гръб напомня за скала.
Венеца няма как да ми отнемат
ни долна клюка, нито завист зла.

Не могат вълчи зъби да разкъсат
завета, сътворен от светъл лъч,
дори тълпите в мрака да насъскат
до гневен ропот и безумна глъч.

Преминах като пролом през душите.
Дарявах се до плам или искра.
Грешите, анонимници! Грешите!
Аз сам дори не мога да се спра...

Творец, избран от пътя си, не спира.
Животът му е мълния и дар.
Живее дълго, след като умира -
в копнеж и зов, в молитва и олтар.

Перото си в измамата не крия.
От ангел го измолих. За завет.
Дори да ми е знак за орисия -
все пак оставих диря на поет...

(Птицата в теб)

БЯЛ ЕПИЛОГ

Ще се спомня... Духът ми не в пръстта е роден,
нито в земната твърд ще изтлее.
Все едно е дали съм живял утолен,
щом животът веднъж се живее.

Нямат смисъл нещата, сътворени от кал.
Те в калта се завръщат без време.
По следите на светла и свята печал
ще се търся - лъчисто-неземен.

Не прибира ли взорът цветове и лъчи,
щом притворят се морни клепачи?
Ще въздигна нагоре тези мои очи
над провали и зли неудачи.

Като птица, която над въздишки лети
да докосне покрова далечен.
И отваря небето прошептяни врати,
а духът се прибира извечен.

Още месец, година... Още десет лета.
Провидяното - дъх ще огрее.
Ще си взема последното сбогом с пръстта,
без от нея дори да более...

Да се спомня, в завръщане... В бял епилог.
Като свитък от зов и забрава.
Свил съдба и вселена до надежда и Бог
сред искри от небесна жарава.

(Птицата в теб)

ПЪТНИК

Аз своя път далечен ще премина.
По други нито час не бих вървял.
Дори да е стеснен като пъртина
или разбит от дъждове и кал.

Съдбата свои пътници избира
не в някакъв случаен каталог,
но винаги от избора прозира
протегната Десницата на Бог.

И все едно дали ще срещна бури
или пък слънце в лъч ще ме теши.
Духът ми като плам ще прекатури
преградите пред светлите души.

Че стъпките превръщат се в начало,
което стига търсения край.
И кредото - възвишено и бяло
поне един следовник ще узнай.

Вървях и ще вървя! Това ми стига!
Дори да ме погълне самота.
Животът без решетка и верига
най-вярна е посока на света.

А щом нозете спрат се изтощени
и Вечното духа ми измори,
Ти, Боже, влей в изстиналите вени,
Животът, който в Теб ме покори.

(Птицата в теб)

СЛУГА

Без значение - гладен ли, сит ли,
следвам своята светла дъга -
да загърбя помпозните титли
с най-презряната дума "слуга".

Тя е вехта. Лишена от блясък.
Като дреха от шаячен плат.
Със съдбата в пустинния пясък
на отшелник от целия свят.

Тя нозете смирено измива
и с молитва прощава греха.
Уж е мъртва, но толкова жива.
И за гладния пак е троха.

Тази дума съкровища сбира
не по банки и каси навред.
Тя оттатък Голгота се взира.
Не почита трезор с водосвет.

Тя готова е свята да пази
своя жребий пред съдник Пилат.
Не помръква от хорски омрази.
Не шушука във царски палат.

Претърпява бичуване, злоба,
даже сплетен венец от бодли.
Няма страх от ковчега и гроба,
нито ужас от смъртни стрели.

Тази дума не иска корона.
Не мечтае за почит и власт.
Само с четири остри пирона
я даряват в предсмъртния час.

И дори да я следвам едничък
в този свят, титулуван от бяс -
пак Спасителят с Дух ме зарича:
"В теб самия царувал съм Аз!

Че слугата е образ на Царя,
Който в грешния свят се яви.
Да цели от Любов, да изгаря,
и разпънат - за вас да кърви!

Без значение - гладен ли, сит ли,
следвай Мене по пътя трънлив.
Не човешката слава и титли,
но Духът Ми направи те жив..."

(Бакърена паничка)

ЗЛАТОТО В КАЛТА

О, братко мой, затънал в гъста кал.
Живота си мизерен не презирай.
Дори и от въздишки побелял,
намирай смисъл... Всякога намирай!

От кал Творецът сътвори Адам
с една искрица дъх, за да живее.
От този дъх аз мога да ти дам -
и малката надежда ще се сгрее.

Дочувал съм от стари времена,
че Божията кал е златоносна.
И плащаш ли скръбта като цена -
до злато всеки път ще се докосна.

Че то не блесва просто ей така,
но дълго и усърдно се промива,
и има чудна, истинска река,
която във душите ни се влива.

Проливай, братко, своите сълзи!
Не ги бърши с ръкав, от болка черен.
Едничката си вяра запази
за смисъла, че си останал верен!

А златото, родено от калта,
на Лаура Небесна ще прилича.
По дяволите, пръст и суета,
щом Бог отгоре още ни обича!

(Бакърена паничка)

МОЛИТВАТА НА АПТЕКАРЯ

Дай ми, Господи, пълна аптека
със лекарства за всякакъв стрес.
Умори се от злото човекът.
От живот без надежда и чест.

Щом гласът се превръща на крясък,
а обидата - в жажда за мъст,
как да върна небесния блясък
на душите, заровени в пръст?

Чуждо щастие кой ще възрадва?
Злото, Боже, не ражда ли гняв?
Крум ли трябва да дойде със брадва
или някой могъщ вълкодав?

Всяка болка си имала билка.
Тъй било е от време оно...
Но при днешната страшна горчилка
няма дъх за едничко "дано"...

Изсипи от Престола Си Вяра.
Прибави и искри от Любов.
И забъркай пречудна отвара,
за страдалците в черния ров.

А тогава от тази аптека
Храм за Вечен Живот сътвори.
Опростил всеки грях на човека -
Своя Образ у нас възцари.

(Бакърена паничка)

МОЯ БЯЛА ПРОЛЕТ!

Моя бяла, Вапцаровска пролет!
Ще те видя ли в този живот?
Колко птици - за слънце се молят!
Колко слаби дървета - за плод!

Как преминаха зими и вихри,
но снега си една не стопи?
Остарях от надеждите тихи,
а духът ми на вяра търпи.

Аз заричах мечти в урагани,
влюбен огнено в твоя метеж,
и кръстосал слова сред титани,
теб избрах да ми бъдеш копнеж.

Да напълниш с дъха си площади
с гръм и трясък, с лъчи и зора,
и да блеснат на утрото клади -
зов до зов, и искра до искра.

Моя бяла, Вапцаровска пролет!
Идвай вече, че зов посивя!
А живота челичен - в неволя
уж умирах, но той ме живя...

Рани кървави дъжд не измива
и от сънища здрачни боли.
Идвай пролет, могъща и дива
и безумният трон строполи...

А когато възторгът се случи,
като в някакъв истински сън -
на живота свирепото куче
погали с топла ласка навън.

(Хрониките български)