НОВОГОДИШНО, ЗА ЛЮБОВТА!

Тази нощ в сърцето ми преливай,
като извор, който не пресъхва.
Глътките ми щастие отпивай,
та дъхът ми тебе да въздъхва.

Смях ми дай. Задълго да се смея.
Паметта ми обърни в забрава.
Песен ми бъди - да те попея
през искри от пукаща жарава.

Вярно те заричам! Да те има!
Само с теб съдбата е честита.
Бяла си, подобно снежна зима,
но и чудо, скрито в къшей пита.

Топла си, завивка и постеля.
Нежна си, сълзица съкровена.
Свята си, изречена повеля.
Прошка си, едничка опростена.

В празника на лумналите свещи,
щом светът в минута се разтриса -
нека не с пари и скъпи вещи,
но със тебе Бог да ме ориса.

(Търсач на бисери)

МАЛКА КИБРИТОПРОДАВАЧКА

Спряла под навесите порутени
докосни надеждата ми в миг
с клечиците - празнично барутени
за живота пъстро многолик.

Усмихни зениците си бисерни.
Чипоноска, тръгнала на бал.
Тази вечер нека сме написани
в приказка, родена от кристал.

Аз съм онзи странник, непознатият,
който чуден стих ще ти дари.
Искам само твоята симпатия -
огънче в ръцете ти добри.

И усмивка, грейнала в луничките -
месечина сред звезди от смях.
Извади кибритите си, всичките!
Нека пламнем приказно от тях!

Нека ни издигне горе вятърът!
Стар чудатко с шепнещи ръце!
Да огънем влюбени екватора
в огнено красиво сърчице!

След вълшебства, смаяни от лутане,
да те върна в дрезгавия здрач,
спряла под навесите порутени
с клечици за тихия ми плач.

(Търсач на бисери)

ИЗВОРНО

Ако някога бликна като бистър поток -
нека бъде в душата ти мила.
Всички пръски от думи, всеки жив водоскок
ти у мене да би преоткрила.

Като бъдност желана моя зов пожелай.
Той в скалите ми стръмни извира.
И в съдба те зарича - от начало до край.
Да те ражда... дори да умира.

Всяка жажда за нежност своя смисъл твори.
И слова се отприщват в пролука.
Докосни ме в в мечтите. И наяве дори.
Аз съм изворът, който бълбука.

Ако някога бликна - нека в теб събере
мойта обич водите прелели.
И ще бъде душата ти синьо море
с брегове от далечни предели.

(Сбъдната вселена)

ОЛТАРНА

Преди да те помисля, че си огън
или да те докосна като храм...
Преди да свърши моята тревога,
че в този свят без теб оставам сам.
Фитил ще свия с трепети и думи,
с безсъници и скитане в зори -
и нека той в ръцете ти да лумне,
и в устните ти да се разгори.

Преди да те намеря като извор
или да те поискам ожаднял...
Преди да те усетя много близо,
тъй както дъх рисува над кристал...
Ще сторя от очите си корито
и ти във тях възлей се на вълни,
а после ще те пия ненаситно
през нощите и всичките си дни.

Преди да те открия, че си вечна
и в тленното не свършват лъч и зов.
Преди за нас посоката далечна
да бъде вяра, смисъл и покров.
Фитил ли съм - бъди ми ти пожарна!
Корито ли съм - буйна да си в мен!
В един завет поискай ме, олтарна!
От огън и вода пресътворен!

(Сбъдната вселена)

В ОГЪНЯ НА БОГ

Някъде... Зад топлите ти ириси,
в трепета на поглед утолен,
своя пристан чувството намира си -
стар моряк, от скитане солен.

Някъде... Зад устните ти влюбени,
с думите, разперили крила,
пак ще кажеш колко ти е хубаво -
даже сън за мен да си била.

Някъде... Зад тайнството на дланите,
в тръпката - да помниш дъх и плам,
миговете, искрено желаните,
чакаш ме отново да ти дам.

Някъде... Изгубени от сливане,
капчици, търкулнати в поток -
като две сърца се преоткриваме,
приютени в Огъня на Бог.

(Сбъднати  предчувствия)

КРАДЕЦЪТ НА ПРАСКОВИ

Полунощен прескачам оградите
и душата ми вечност краде.
Пак ме зърваш с очите си, кладите,
зад пролука от светло перде.

И откъсват ръцете ми праскови.
Сребролики от капчици дъжд.
Сякаш твоите погледи ласкави,
ме докосват така, изведнъж...

В дъх те имам. Далечно събудена.
Мъх и сладост зад тел от бодли.
За войника с душата прокудена
ти си адът, от който боли...

Ти барутът си, пламнал по дланите,
и опърлил среднощни коси.
Ти си болката, скрита под раните.
Ти си раят... И сякаш не си...

Залови ме в минутите, късните.
Аз съм твоят крадец на мечти.
Тези праскови, вече откъснати,
само миг от любов ще прости.

(Сбъднати  предчувствия)

ОГЪРЛИЦА

Спомените - слънчеви мъниста,
кой за огърлица нареди?
Може би надеждата ми чиста,
че е живо всичкото преди...

Че цъфтят по моите поляни
весели глухарчета в рояк.
Сякаш са мечтите разпиляни.
На съдбата трепетният знак.

Кой и как светът ми нарисува
с толкова красиви цветове?
Щастието - сън да ми се струва,
сякаш дивна фея ме зове.

С пръчица да сбъдне чудесата.
Приказките, шепнати в зори.
Да гори от влюбеност росата...
Даже и в сълзите да гори.

Хладно ми е. Нека се посгрея.
Пари огърлицата. Трепти.
Феята си тръгва. И немея.
Искам благослов да прошепти.

Времето назад да не отлита.
Да се върнат минали лета.
Спомените в мене да разплита
тази огърлица, любовта...

(Неиздъхнали спомени)

ЖАР-ПТИЦА

От старата година ще си взема
единствено дъха на Любовта.
А след това - спокоен ще поема
в преследване на новите лета.

И все едно какво ще се стовари
връз моите сребреещи коси.
Дори чрезмерна скръб да ме удари -
Тя мен ще утешава и спаси.

В сърцето не задържам миг от слава.
Съдбата не прилича на медал.
Посях си семената от жарава
с надеждата, че в Бога съм посял.

И някъде - през бъдните години
от пламъчета жетва ще кипи,
а той, духът ми, няма да изстине,
и смисъла си - жив ще укрепи.

Не си замесих баница с късмети.
Не бих налучкал здраве и пари.
Но стига ми, че в бъдните куплети
от лирата ми огън ще гори.

Един със нова сила ще обича,
а друг - от стара болка - ще прости.
Любов, о, Боже, свято си заричам
и моля Те да ми я пазиш Ти!

Че някога, когато ден помръкне,
а нов не дойде да го замени -
жар-птица от сърцето ми ще хвръкне.
към вечните небесни висини.

(Птицата в теб)

ДУХ ЖИВЕЕ, КОГАТО УМИРА!

Колко още светът ще боли
от дълбокия взор на сърцето,
без да питам с тревога дали
ще тупти от безсмислие клето?

Да споделям най-сивия хал
в битие от гета и коптори,
и да гледам как в гъстата кал
чезне стъпкан небесният порив.

Ти ли, Боже, с любов ме взриви?
Ти ли с нея така ме беляза?
От човешкия плач да кърви,
като в рани от люта проказа.

Сто очи да пролеят сълзи.
Сто въздишки да дъхнат в неволи.
Да напира скръбта, да пълзи,
а духът ми в несвяст да се моли.

Всяка милост е кръг светлина
за сърцата, от зло безутешни.
Но се плисват - вълна след вълна -
тъжни дни, в недоимъка грешни.

А от кръгове - дълго блестял,
заприличвам на явна мишена.
Без значение колко съм дал
на едната душа утешена.

Ще летят демонични стрели.
За Доброто е скъпа цената.
Пиеш чуждата болка. Боли...
Но така и не свършва злината.

И превърнал сърце в игленик
Богу моля се с моята лира.
"Не привиждай у мен мъченик!
Дух живее, когато умира!"

(Бакърена паничка)

ДЪРВОТО ПРЕЗ ЗИМАТА

Дори през мъглите на дългата зима,
измръзнал от острия вятърен студ,
дъхът ми посоката своя си има
и някъде, в храм, ще намери приют.

Все още лъчист и от зло непреборен
пребъдвам от вяра за крехки листа,
че топъл е скритият в словото корен
и него не би вледенила смъртта.

Тъй лесно омразата клоните кърши
и свива мечтите си всяко сърце.
А мракът свисти, че животът ще свърши,
дори след протегнати с обич ръце.

Каквото успее да вземе - го взима...
Но не и от мен! Не и в моя живот!
Дори през невяра, напомняща зима,
духът ми е вяра, а думите - плод.

Че иде от бъдното пролет красива
и лято горещо след нея искри...
Дърво ли съм? Нека зовът ми прелива
и в други дървета копнеж да твори.

(Птицата в теб)