ПЪТ КЪМ ДОМА

Този свят като старо море
ще напомня с шума от прибоя,
че летящото време ще спре
чак когато, пленена в покоя,

призовеш оня лъч светлина,
който дълго си дирила в мрака.
Виж душата си - вечна вълна,
как се плисва, щом Някой я чака...

Бели думи и нощни мечти -
може би са докрай изброени,
и лети твоят порив, лети
по кръвта на тревожните вени.

През дъха, като бърза стрела,
само с капчици зов напоена,
да извикаш към Него: "Ела!"
Аз вълна съм, от Тебе родена!"

Този свят като старо море
ще се дръпне, дори вълноломен,
а сърцето ти в миг ще съзре
как се ражда най-светлият спомен...

Как във тихата нощна тъма,
след молитва, на буря присъща,
си намерила път към Дома,
в който духом човек се завръща.

(Птицата в теб)
Ясен Ведрин

КАУЗА

Не търся в теореми доказателства
и нямам точен час за психолога.
Разпадат се фалшивите приятелства,
без никаква печал или тревога.

Не искам с непотребните илюзии
да пълня всеки ъгъл в битието.
Препъна ли се - тръпна от охлузено,
но никога не хлопам на заето.

С така необходимата апатия
пропускам всеки коз на суетата.
Не споря с адвокати на рогатия,
а думите приемам след делата.

И някак си, стоик по подразбиране,
разтегнат от Аврелий до Сенека,
не ме измъчва дългото умиране
по моята несвършила пътека.

Така си я нарочих - за безславие.
Изсъхват даже лавровите клони.
Еднакви са ми кривият и правият,
щом драпат за ръждясали корони.

Значимото - мнозина неусетили,
за пътника след мене ще запазя.
Да бъда събирач на добродетели -
каква по-висша кауза за аз-а?

(Търсач на бисери)
Ясен Ведрин

МОЕТО ВЕРУЮ

Каквото губих - нека да остане
завинаги изгубено от мен.
Сърцето си не врекох на имане,
но в нямане - от свише покорен.

И леко бе ми някак на крилата.
За миг да ги разперя и... летях.
Не ме плени решетка със позлата,
но синьото на вечния размах.

Каквото нямах - нека да го няма.
И в малкото съм трепетно честит.
Една завивка топли и за двама,
а къшей хляб ми стига да съм сит.

Един живот духът у мен да дал би
на оня, който рови като кърт -
надминал бих и слава, и печалби
в утробата, нарочена за смърт.

Че живото не може да възкръсне -
е правда, надживяла този свят.
За друг копнеж отдавна ми е късно,
щом беден се усетих най-богат.

Щом нямаше синджири суетата
в килия като роб да ме държи,
но птицата ми волна от душата
научи се в Небето да кръжи...

Ограбваха ме - за да не спечеля,
но аз до сетен грош съм им простил.
Доволно ми е твърдата постеля
със Камъка на Яков във Ветил.

Каквото губих - трябваше да губя.
Каквото нямах - Бог ме пощади!
Едно сърце ми стига да се влюбя
в един Христос у моите гърди!

(Птицата в теб)

"VULGUS PESSIMUS..."

"Vulgus pessimus rerum interpres!"
"Тълпата е най-лошият съдия!"
Сенека

Като в трепетен унес - още гледам напред.
Още вярата в мене клокочи.
Връх ли беше животът ми или някакъв плет,
който мравка дори ще прескочи?

За рекорд или подвиг не получих медал,
нито славата с лаврови клони.
А търгашът не вижда колко даром съм дал,
щом цената печалбите гони...

Не проливах сълзите за свещен пантеон.
В антология мъчно ще вляза.
Моят връх е самотен, но наситен с озон.
Там скръбта надживява омраза.

И ми стига навярно, че надежди творих,
както мога - с перо и хартия.
Бих ли литнал нагоре? О, разбира се! Бих...
Само смисъла в мен да открия...

Той понякога клюмва. Като тъжен врабец
със замръзнала в студ перушина.
Не дочакал в мъртвилото своя живец
и усмивки поне в неколцина.

А съдбата не връща пропиляните дни,
на забравата скрити в завоя...
Още скърца перото. Още струна звъни
да изтръгне въздишката моя.

И оставам на фокус пред невидима цев -
нарисувана с кръгче мишена.
А под мене тълпата с най-доволния рев
иска своята гнусна арена.

Тя не ще ме намери. И така е добре!
"Vulgus pessimus..." - писа Сенека.
Не е страшно когато човекът умре,
а когато го няма Човека...

(Тленен остатък)

ЕКЛЕСИАСТ 3:7

Мълчи, когато шумен и себичен,
светът въздига своя Вавилон,
а гнусният, от червеи привличан,
преследва мимолетния си трон.

Реки от кръв за него ще проточи
и с хълмове от кости ще плати.
Подобно нерез ще грухти и лочи
помията, която го лъсти.

Мълчи, когато сред тълпи безчестни
вещае култ падение и срам.
Че те самите са прочетен вестник.
Завет без Бог. И Ева без Адам.

Женихът им - най-бляскаво лустросан
от ден до пладне - вече е ръждив.
Не им напомня Виа Долороса,
но Ирод - с бесовете нечестив.

Мълчи, когато с крясъци и злоба
светът пробожда Вечния Христос,
и ражда се в човешката утроба
всевластния диктат на всяка злост.

Двуостър е езикът на змията.
Не ще го надприказваш. Замълчи.
Че гледат върху Злото по земята
на Господ справедливите очи.

Мълчи... И Бог за теб ще проговори.
Гласът Му твоя дух ще освети,
за да отхвърлиш земните коптори
и всичките им блазнещи врати...

Гласът е зов, когато се въздига,
и в Святото молитвено твори.
Надмогнал Зло, решетка и верига -
извикай към Небето...
Говори!

(Бакърена паничка)

МОЛИТВАТА МИ

Не ме избавяй от беда и драма!
В сърцето си злините ще простя...
Но, някак си, да би спестил ми само
излишния двубой със глупостта.

Не искам с нея никога да споря,
ни прицел да й бъда разпознат.
Борба ли е - готов съм да се боря...
Завет ли е - копнея да е Свят!

До Кръст и смърт! Без никакви заслуги...
Съдба за безполезния слуга.
Но нека няма в пътя ми влечуги,
тъй гнусни за чрезмерната тъга...

Поклонници на идоли и мутри,
слънчасали от евтин маскарад.
Ах, как презирам жалкото им "утре",
облъхнато от мерзост и диктат!

Не искам да ги жаля и оплача,
че жали се страдалец, що тъжи...
Една искрица в тъмното - не значи,
щом водят се тълпите от лъжи.

Животът им е мръвка и ракия,
псувня, салатка, чалга и кьотек.
Как, Господи, лика им да измия
за Образа, що кръстил Си "Човек"?

Погнусата - от болка по е страшна,
и червеят - от острия пирон.
А пошлото лъщи в утроба дащна,
подобно проститутка на пилон.

Не ме избавяй от беда и драма!
От глупост, Боже мой, ме опази!
И аз за Теб принесъл бих пред Храма
сърце, родено в Твоите сълзи!

(Бакърена паничка)

ТОСТ ОТ РОЖДЕННИКА!

Годините ми - седем на квадрат,
подобно светилата на Менора!
Живях, творих... И беше водопад
душата ми сред ангели и хора.

Годините ми - седем на квадрат.
В косите - бяло. И сънят ми - кратък.
Не гоня върховете в моя свят.
Докоснах ги на вяра. Без остатък.

Годините ми - седем на квадрат.
Обича ме до днес числото седем.
Дъгата ми е дала всеки цвят.
Богат съм! Нека мислят, че съм беден...

Годините ми - седем на квадрат.
След тях пристъпва тежко юбилеят.
Бъди ми, Боже, мир и благодат,
та неколцина с Тебе да ме сгреят.


Благодаря за почитта ви, приятели!

Търсач на бисери
(Ясен Ведрин)

СТРАНАТА, В КОЯТО...

Страната, в която парата диктува
и светската власт е с цена.
Страната, в която Доброто не струва,
щом има за бог Сатана.

Страната, в която пращят силикони
и хора умират от студ.
Страната, в която престъпват закони,
а банки достигат банкрут.

Страната, в която виновници няма
и бясно препускат цени.
Страната, в която търговците в Храма
пред Бога извършват злини.

Страната, в която се "сеят картофи",
и "мажат филии със мас".
Страната, в която са празните строфи,
които се слушат в захлас.

Страната, в която страхът е юздата,
а в мрака диктува рушвет.
Страната, в която замитат следата,
и правят народа си клет.

Страната, в която царува прокоба,
когато на герба  е лъв.
Страната, която е грешка и проба,
а фактът мирише на блъф.

Страната, в която сме живи-умрели.
Немили, недраги дори.
Страната, в която избухват шрапнели
и влак като факла гори.

Страната, в която разкъсват те псета,
и с пачки бандитът върви.
Страната, в която гърми пистолетът,
а жертвата лошо кърви.

Страната, в която ограбват старица
и учен пребиват с тръба.
Страната, която ни беше светица,
сега ни е плач, и съдба...

(Хрониките български)

ЖИВОТЕ!

Ще те имам ли още, Живот?
Колко бързо прибра си летата...
А пък аз, коленичил на под,
търся милост и зов за душата.

Още вяра. И още следи.
Още няколко светли причини.
Да ти кажа, Животе - бъди,
даже тленното в мен да погине!

Преболях те отдавна, до смърт!
Ти ми беше до болка челичен.
Но откривах по дългия път,
че от верни сърца съм обичан.

Те си струват, Животе, скръбта,
и среднощната тежка тревога.
В неживяните още лета
нека с моята лира те мога.

Жив да бъда! Не толкоз за мен!
Аз отдавна сковах си ковчега.
Ако краят е в залез червен -
значи Алфата стига Омега...

И не слава, и не бъднини -
не възторзи, венци и похвали...
Ти във мене, Живот, остани
за човеци, Христос не познали,

за онези, които в калта,
не намират ни вечност, ни смисъл,
и ги смазва до гроб печалта,
сякаш черен въртоп ги орисва...

Тях ми дай! Като рана и вик!
Като огъня страшен на Хуса!
Да остана докрай мъченик,
по пътеката следвал Исуса!

(Птицата в теб)

ПРЕГРЪЩАЙ МЕ!

Прегръщай ме, щом ситно завали
и в капки дъжд намеря се отнесен.
Понякога от утрото боли,
когато вечерта напомня есен.

Сезонно променен от паметта -
отдавна не владея кръговрата.
Дори да си поискам пролетта,
зацикли през годините съдбата.

Обреченост косите посребри
и бръчици по скулите изплете.
Уж пламъчето още ме гори,
но есенес отдавна не е лете...

Почуква болка. Вляво, като стон.
Дори не намалява с валидола.
Отиде си най-топлият сезон,
подобно мъх, изронен от топола.

Сега ме спомня дъжд. И ме вали.
А капките се плъзват. Като влага.
Дали съм бил? Или пък сме били?
Повторен шанс животът не предлага.

Ще свърши филмът. Без възторг и бис.
А аз ще се прогизна от пороя.
Че есента е точен послепис,
подобно хлад след пламъка на зноя.

Прегръщай ме! И с порив ме задръж!
Дъха си влей в дъха ми! Да ме има!
Едва привикнал с есенния дъжд,
не съм готов да ме попари зима...

(Неиздъхнали спомени)