СТРАНАТА, В КОЯТО...

Страната, в която парата диктува
и светската власт е с цена.
Страната, в която Доброто не струва,
щом има за бог Сатана.

Страната, в която пращят силикони
и хора умират от студ.
Страната, в която престъпват закони,
а банки достигат банкрут.

Страната, в която виновници няма
и бясно препускат цени.
Страната, в която търговците в Храма
пред Бога извършват злини.

Страната, в която се "сеят картофи",
и "мажат филии със мас".
Страната, в която са празните строфи,
които се слушат в захлас.

Страната, в която страхът е юздата,
а в мрака диктува рушвет.
Страната, в която замитат следата,
и правят народа си клет.

Страната, в която царува прокоба,
когато на герба  е лъв.
Страната, която е грешка и проба,
а фактът мирише на блъф.

Страната, в която сме живи-умрели.
Немили, недраги дори.
Страната, в която избухват шрапнели
и влак като факла гори.

Страната, в която разкъсват те псета,
и с пачки бандитът върви.
Страната, в която гърми пистолетът,
а жертвата лошо кърви.

Страната, в която ограбват старица
и учен пребиват с тръба.
Страната, която ни беше светица,
сега ни е плач, и съдба...

(Хрониките български)

ЖИВОТЕ!

Ще те имам ли още, Живот?
Колко бързо прибра си летата...
А пък аз, коленичил на под,
търся милост и зов за душата.

Още вяра. И още следи.
Още няколко светли причини.
Да ти кажа, Животе - бъди,
даже тленното в мен да погине!

Преболях те отдавна, до смърт!
Ти ми беше до болка челичен.
Но откривах по дългия път,
че от верни сърца съм обичан.

Те си струват, Животе, скръбта,
и среднощната тежка тревога.
В неживяните още лета
нека с моята лира те мога.

Жив да бъда! Не толкоз за мен!
Аз отдавна сковах си ковчега.
Ако краят е в залез червен -
значи Алфата стига Омега...

И не слава, и не бъднини -
не възторзи, венци и похвали...
Ти във мене, Живот, остани
за човеци, Христос не познали,

за онези, които в калта,
не намират ни вечност, ни смисъл,
и ги смазва до гроб печалта,
сякаш черен въртоп ги орисва...

Тях ми дай! Като рана и вик!
Като огъня страшен на Хуса!
Да остана докрай мъченик,
по пътеката следвал Исуса!

(Птицата в теб)

ПРЕГРЪЩАЙ МЕ!

Прегръщай ме, щом ситно завали
и в капки дъжд намеря се отнесен.
Понякога от утрото боли,
когато вечерта напомня есен.

Сезонно променен от паметта -
отдавна не владея кръговрата.
Дори да си поискам пролетта,
зацикли през годините съдбата.

Обреченост косите посребри
и бръчици по скулите изплете.
Уж пламъчето още ме гори,
но есенес отдавна не е лете...

Почуква болка. Вляво, като стон.
Дори не намалява с валидола.
Отиде си най-топлият сезон,
подобно мъх, изронен от топола.

Сега ме спомня дъжд. И ме вали.
А капките се плъзват. Като влага.
Дали съм бил? Или пък сме били?
Повторен шанс животът не предлага.

Ще свърши филмът. Без възторг и бис.
А аз ще се прогизна от пороя.
Че есента е точен послепис,
подобно хлад след пламъка на зноя.

Прегръщай ме! И с порив ме задръж!
Дъха си влей в дъха ми! Да ме има!
Едва привикнал с есенния дъжд,
не съм готов да ме попари зима...

(Неиздъхнали спомени)

ВЯТЪР ОТ НЕЗАБРАВА

Аз съм вятърът, който те връща
в незабравени стари лета.
Там, където кирпичена къща
се е сгушила в пъстри цветя.

И лозницата с крехки ластуни
тихи тайни свенливо шепти,
а под нощния покрив на юни
моя нежна звездица си ти.

Ще танцуват навярно листата.
И щурците ще свирят възбог.
Подранило светулково ято
ще се шмугне в сънливия глог.

И ръка, като топла жарава,
пак ще роши косите ти с блян.
Преживяното - в зов незабрава,
ще е сън, от мечти разпилян.

Като дъх от надежда, присъща,
на скорец, възродил песента,
аз съм вятърът, който те връща
в незабравени стари лета.

(Сбъднати предчувствия)

ЛЪВОВ МОСТ

Просяк приседнал на тротоара.
Вехто сакото. Вее в хастара.
Дрънка трамваят. Спирка поредна.
Свита душата. Тягостно бледна.

Вятърът скръбни клони поклаща.
Сит на гладния вяра не хваща.
Псета се гонят. Капят листата.
Лепне и съхне слюнка в устата.

Сиви врабчета. Поп с калимявка.
Яки момчета викат "Оставка".
Шум, дандания... И типове разни.
Цял ден просия - ръцете празни.

Кофи с боклуци. Спряла цистерна.
Плаче душата. Милост мизерна.
Лъвове горди гледат от моста.
Хората - малко. Злобата - доста.

Просяк приседнал на тротоара.
Десет без десет. Глад за цигара.
Сиво в зениците... А от плаката
тлъсто усмихва се баш депутата.

(Бакърена паничка)

ПОСЛЕДНИЯТ СМИСЪЛ

Тези мои лета - като стари, безропотни биволи,
колко дълго ораха в надеждата с острия плуг...
Но останаха цветните сънища още небивали,
сякаш аз съм ги молил да бъдат утеха за друг.

Дъждове се изсипаха. Пролетни, летни и есенни.
Гръмотевици тряскаха своите кратки следи.
А душата броеше сълзите си - Богу принесени,
за да бликнат водите Му... Святите живи води!

Побеляха косите ми, сякаш в сланите жигосани
и проряза си бръчките сухо корито от зов.
Попрегърби се вярата в немощ от дългото носене,
но свещения дълг не погази под Кръста Христов.

Не дочаках деня си, нарочен за чудно намиране.
Може би не прежалих душата си в жертвен олтар.
И остават във бъдното още мечти за умиране,
за да има възкръсване в моя най-истински дар.

Тези мои лета - като стари, безропотни биволи,
колко дълго ораха... И оран остана пред тях!
Нека още веднъж ги подкарам с очи незаспивали
за последния смисъл - че Негов в живота си бях.

(Жълтици в дъбовата ракла)

СЪЛЗИТЕ НА НЕБЕТО

Сълзите ли Небето Си проля
от болката, събирана с години?
Народецът стихийно оголя,
но кой извика: "Господи, прости ни!

От идоли затънахме в калта
и мятахме си кал като вражалци.
Похулихме Ти, Боже, Святостта...
И виното с безквасните Ти залци.

Че както бе по времето на Ной,
така и днес разжегва се тълпата.
Ти рониш Си сълзите на порой,
но кой дочува зов от Светлината?

Очи ли са - привлича ги пръстта...
Ръце ли са - сърби ги за грабежи.
С псувни и хули пълнят се уста.
Плача Ти няма кой да забележи.

Сред мълниите спретват си кючек
и вместо "Милост" викат "Хаирлия".
Че стига му на грешният човек
да си припява как градил Илия..."

Небето от скръбта се пресуши.
Една сълза сърцето ми покая.
Спасявай, Боже, скръбните души!
И с Милост опрощавай ги до края!

(Птицата в теб)

В ГЛУХИТЕ УШИ НАДУЙ СИРЕНИ!

О, мой Боже! Правий Боже!

Не в бедните, с нерадост уморени,
не в свестните, докарани до глад,
но в глухите уши надуй сирени
на този ден, от подвизи възпят.

И оня вой протяжен - за минута
да би пробудил спящия търбух.
Властта - да чуе болка недочута.
Лъжецът - неизменчивия дух.

На свят олтар, въздигнат върху кости,
не подобава празничен банкет.
И паметта народна ще залости
вратите си за суета сует...

Не я вълнува големецът мазен,
венец на колене да й дари.
С кордони от полиция опазен
да дръпне реч как пламенно гори...

Велики имена да изброява.
Досаден списък. Дълъг. Като дълг.
А стадото притихнало да вдява
лъжите на поредния си вълк.

И полкове да глъхнат в чест и слава
под своите развети знамена,
че ден е на свещена незабрава.
На Ботев - лъч за робски племена.

А още утре - щом шумът заглъхне
след празничните бляскави зари
на властника венецът ще изсъхне
и всичкият му плам ще прегори.

Сирените, замлъкнали тревожно,
една година пак ще са в покой.
О, Боже! Скрий от времето безбожно
лика и на последния герой...

Не в бедните, с нерадост уморени,
не в свестните, докарани до глад,
но в глухите уши надуй сирени
на този ден, от подвизи възпят...

(Хрониките български)

ЕЗИК СВЕЩЕН!

Мили приятели!
Честит ви празник на славянската писменост!

Език свещен на моите деди!
Бъди ни ти от въглена мастило!
Докосне ли хартия - да роди
най-пламъчното българско светило!

И клетвата, която всеки глас,
изрича, за да бъде пълен с вяра,
Сам Господ да дари с неземна власт -
Духа Си Свят за огъня в олтара.

Език свещен! Прелей като поток
с най-бистрото в забравените думи!
Завет и Правда! Истина и Бог
във Вярност, изтъкана помежду ни!

Че смисълът все още ни зове,
подобен на Кръстител и Предтеча.
Щом в бъдното ни свети: А, Б, В -
с велика мощ излъскали сме Меча.

Език свещен на моите деди!
От свише дар! И в Святото принесен!
Бъди довека! Бликай и бъди!
И ние ще те помним!
Като песен...

(Птицата в теб)

О, ПРОСТИ МИ ПЕРО!

Напоследък не искам да пиша.
От перото отвръщам се ням.
Липсва въздухът, който да дишам,
а светът е задръстен от срам.

Нови ценности - стара клоака.
Бесовете - с оловен престол.
И промъква в зениците мракът
своя див и жесток произвол.

Като в ужас пречупва се Кръстът,
а невинното - в прицела мре.
Нечестивият мозъци пръска,
та от смърт да му стане добре...

От зловестия - адът извира,
и залива земята с потоп,
сякаш някой е хвърлил Всемира
в черна дупка и тъмен въртоп.

О, прости ми, перо, че терзая
в мълчаливост душата си аз.
Нека дойде на мъката краят
и на злото - най-сетният час...

И кошмарът да свърши... Отречен!
Запокитен зад космос дори...
Че човек, ако не е човечен,
сам и приживе в ада гори.

Че напусто са всички поеми.
Светли изгреви. Лунни треви.
Блика в кръв поруганото време
и Христос на Голгота кърви.

Напоследък дъхът ми умира.
Миг... и с болка се срутва светът.
А перото - в прескръбната лира
моли Бог за надежда отвъд.

(Тленен остатък)