ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

(един прочит от килията на безвремието)

Тя, случката, станала в село Могила...
Все още я помниш... Нали?
Не търся с Вапцаров удобна закрила.
От гения знам, че боли.

Но тръгвам през думите, някак полека,
навътре към себе си. Сам.
И светлите стъпки на тази пътека
по-долу във стих ще ти дам.

Ще кажеш, че времето, вече безспорно
отрече, доказа, реши...
Едното е долно, а другото - горно.
А третото просто руши.

И изборът - явно не толкова лесен,
е нашият зов и съдба.
Животът ще бъде по-хубав от песен
или ще е празна торба.

Затвориш ли някак сърцето за мрака -
намираш си своя затвор.
Жестоката бедност напомня клоака
и тихата честност - позор.

Килийно училище с мъдра повеля
те учи на твърдост и чест.
Коравият залък с любов се споделя.
Идеята - с искрен протест.

Бесилки белеят по черните клони
на някакъв светски елит.
Пречупил гърба си от гнусни поклони,
а после увиснал честит...

Но аз ти напомням звездите отгоре -
жалони за век подир век.
Че там, във затвора, са светлите хора,
които те правят човек.

Мечтае душата. Пътека избира.
И после я следва до край.
А Злото изчаква. И жертви намира,
готови за земния рай...

"Ах, моля, поете! Заклевам ви! Спрете!
Духът ви ме тръшва в печал!
Светът е безбожен, но не невъзможен...
Не всичко е тиня и кал!"

Не ставам за песен... Мириша на плесен
от мъдрия прочит... Уви!
И светлата лира след хладна секира
в сърцето ми дълго кърви...

(Хрониките български)

В МОЯ ДЕН ЗА РАЗМИСЪЛ!

Сити властници! Вашата тиня
за надежда не бих пожелал!
Съвестта ми не е бюлетина,
та да драскам числа с химикал!

Не ми дава сърце да се втурна
след харизма от някой плакат.
Да залъжа годините в урна,
като бройка за нечий диктат.

Като утрешна тъжна прокоба,
че властта е поквара и зло,
а пък моята "грешка и проба"
ще е сблъсък на чук и стъкло.

Тази подлост не ще да извърша.
Доста лъга ме с вас паметта.
Лешоядът налита на мърша,
а къртицата рови в пръстта.

Демокрация! Пито-платено!
А от лихвите - остър бодеж!
Но дори да е тялото тленно -
аз не съм ви удобната леш.

Пред престола на чистата вяра
няма помен от вас, нито лъх.
А пък новите дрехи на "царя"
са с проядени дупки от плъх.

(Хрониките български)

ПОЕЗИО, ИЗМИСЛИЦЕ!

Честит празник на всички приятели с поетично призвание!

Поезийо! Измислице! Какво си?
Лъчи в тефтера. Свят от светлина.
Една любов от хиляди откоси.
Един покой, подобен на война.

Скала, в която изворът дълбае
пътеката на водния си ръст.
Длето, което изповеди вае,
тъй както скулптор мраморния къс.

Ще мога ли едничък да открия
на лоното ти пламъка свещен?
Кога стихът превръща се в стихия?
Кога дъхът ме прави вдъхновен?

Кога щастливи думите нощуват
под своя кротък ямб или хорей,
а залезът до утрото пътува
да прошепти на изгрева: Здравей!

Кога танцуват влюбени словата
сред някой анапест или дактил,
а въгленчета, пръснати в тревата,
напомнят колко трепетен съм бил...

Поезийо! Измислице! Вземи ме!
От своя нежен храм ме заплени!
И нека скрия бледото си име
сред жилките на твоите стени!

(Търсач на бисери)

ПЪТ КЪМ ДОМА

Този свят като старо море
ще напомня с шума от прибоя,
че летящото време ще спре
чак когато, пленена в покоя,

призовеш оня лъч светлина,
който дълго си дирила в мрака.
Виж душата си - вечна вълна,
как се плисва, щом Някой я чака...

Бели думи и нощни мечти -
може би са докрай изброени,
и лети твоят порив, лети
по кръвта на тревожните вени.

През дъха, като бърза стрела,
само с капчици зов напоена,
да извикаш към Него: "Ела!"
Аз вълна съм, от Тебе родена!"

Този свят като старо море
ще се дръпне, дори вълноломен,
а сърцето ти в миг ще съзре
как се ражда най-светлият спомен...

Как във тихата нощна тъма,
след молитва, на буря присъща,
си намерила път към Дома,
в който духом човек се завръща.

(Птицата в теб)
Ясен Ведрин

КАУЗА

Не търся в теореми доказателства
и нямам точен час за психолога.
Разпадат се фалшивите приятелства,
без никаква печал или тревога.

Не искам с непотребните илюзии
да пълня всеки ъгъл в битието.
Препъна ли се - тръпна от охлузено,
но никога не хлопам на заето.

С така необходимата апатия
пропускам всеки коз на суетата.
Не споря с адвокати на рогатия,
а думите приемам след делата.

И някак си, стоик по подразбиране,
разтегнат от Аврелий до Сенека,
не ме измъчва дългото умиране
по моята несвършила пътека.

Така си я нарочих - за безславие.
Изсъхват даже лавровите клони.
Еднакви са ми кривият и правият,
щом драпат за ръждясали корони.

Значимото - мнозина неусетили,
за пътника след мене ще запазя.
Да бъда събирач на добродетели -
каква по-висша кауза за аз-а?

(Търсач на бисери)
Ясен Ведрин

МОЕТО ВЕРУЮ

Каквото губих - нека да остане
завинаги изгубено от мен.
Сърцето си не врекох на имане,
но в нямане - от свише покорен.

И леко бе ми някак на крилата.
За миг да ги разперя и... летях.
Не ме плени решетка със позлата,
но синьото на вечния размах.

Каквото нямах - нека да го няма.
И в малкото съм трепетно честит.
Една завивка топли и за двама,
а къшей хляб ми стига да съм сит.

Един живот духът у мен да дал би
на оня, който рови като кърт -
надминал бих и слава, и печалби
в утробата, нарочена за смърт.

Че живото не може да възкръсне -
е правда, надживяла този свят.
За друг копнеж отдавна ми е късно,
щом беден се усетих най-богат.

Щом нямаше синджири суетата
в килия като роб да ме държи,
но птицата ми волна от душата
научи се в Небето да кръжи...

Ограбваха ме - за да не спечеля,
но аз до сетен грош съм им простил.
Доволно ми е твърдата постеля
със Камъка на Яков във Ветил.

Каквото губих - трябваше да губя.
Каквото нямах - Бог ме пощади!
Едно сърце ми стига да се влюбя
в един Христос у моите гърди!

(Птицата в теб)

"VULGUS PESSIMUS..."

"Vulgus pessimus rerum interpres!"
"Тълпата е най-лошият съдия!"
Сенека

Като в трепетен унес - още гледам напред.
Още вярата в мене клокочи.
Връх ли беше животът ми или някакъв плет,
който мравка дори ще прескочи?

За рекорд или подвиг не получих медал,
нито славата с лаврови клони.
А търгашът не вижда колко даром съм дал,
щом цената печалбите гони...

Не проливах сълзите за свещен пантеон.
В антология мъчно ще вляза.
Моят връх е самотен, но наситен с озон.
Там скръбта надживява омраза.

И ми стига навярно, че надежди творих,
както мога - с перо и хартия.
Бих ли литнал нагоре? О, разбира се! Бих...
Само смисъла в мен да открия...

Той понякога клюмва. Като тъжен врабец
със замръзнала в студ перушина.
Не дочакал в мъртвилото своя живец
и усмивки поне в неколцина.

А съдбата не връща пропиляните дни,
на забравата скрити в завоя...
Още скърца перото. Още струна звъни
да изтръгне въздишката моя.

И оставам на фокус пред невидима цев -
нарисувана с кръгче мишена.
А под мене тълпата с най-доволния рев
иска своята гнусна арена.

Тя не ще ме намери. И така е добре!
"Vulgus pessimus..." - писа Сенека.
Не е страшно когато човекът умре,
а когато го няма Човека...

(Тленен остатък)

ЕКЛЕСИАСТ 3:7

Мълчи, когато шумен и себичен,
светът въздига своя Вавилон,
а гнусният, от червеи привличан,
преследва мимолетния си трон.

Реки от кръв за него ще проточи
и с хълмове от кости ще плати.
Подобно нерез ще грухти и лочи
помията, която го лъсти.

Мълчи, когато сред тълпи безчестни
вещае култ падение и срам.
Че те самите са прочетен вестник.
Завет без Бог. И Ева без Адам.

Женихът им - най-бляскаво лустросан
от ден до пладне - вече е ръждив.
Не им напомня Виа Долороса,
но Ирод - с бесовете нечестив.

Мълчи, когато с крясъци и злоба
светът пробожда Вечния Христос,
и ражда се в човешката утроба
всевластния диктат на всяка злост.

Двуостър е езикът на змията.
Не ще го надприказваш. Замълчи.
Че гледат върху Злото по земята
на Господ справедливите очи.

Мълчи... И Бог за теб ще проговори.
Гласът Му твоя дух ще освети,
за да отхвърлиш земните коптори
и всичките им блазнещи врати...

Гласът е зов, когато се въздига,
и в Святото молитвено твори.
Надмогнал Зло, решетка и верига -
извикай към Небето...
Говори!

(Бакърена паничка)

МОЛИТВАТА МИ

Не ме избавяй от беда и драма!
В сърцето си злините ще простя...
Но, някак си, да би спестил ми само
излишния двубой със глупостта.

Не искам с нея никога да споря,
ни прицел да й бъда разпознат.
Борба ли е - готов съм да се боря...
Завет ли е - копнея да е Свят!

До Кръст и смърт! Без никакви заслуги...
Съдба за безполезния слуга.
Но нека няма в пътя ми влечуги,
тъй гнусни за чрезмерната тъга...

Поклонници на идоли и мутри,
слънчасали от евтин маскарад.
Ах, как презирам жалкото им "утре",
облъхнато от мерзост и диктат!

Не искам да ги жаля и оплача,
че жали се страдалец, що тъжи...
Една искрица в тъмното - не значи,
щом водят се тълпите от лъжи.

Животът им е мръвка и ракия,
псувня, салатка, чалга и кьотек.
Как, Господи, лика им да измия
за Образа, що кръстил Си "Човек"?

Погнусата - от болка по е страшна,
и червеят - от острия пирон.
А пошлото лъщи в утроба дащна,
подобно проститутка на пилон.

Не ме избавяй от беда и драма!
От глупост, Боже мой, ме опази!
И аз за Теб принесъл бих пред Храма
сърце, родено в Твоите сълзи!

(Бакърена паничка)

ТОСТ ОТ РОЖДЕННИКА!

Годините ми - седем на квадрат,
подобно светилата на Менора!
Живях, творих... И беше водопад
душата ми сред ангели и хора.

Годините ми - седем на квадрат.
В косите - бяло. И сънят ми - кратък.
Не гоня върховете в моя свят.
Докоснах ги на вяра. Без остатък.

Годините ми - седем на квадрат.
Обича ме до днес числото седем.
Дъгата ми е дала всеки цвят.
Богат съм! Нека мислят, че съм беден...

Годините ми - седем на квадрат.
След тях пристъпва тежко юбилеят.
Бъди ми, Боже, мир и благодат,
та неколцина с Тебе да ме сгреят.


Благодаря за почитта ви, приятели!

Търсач на бисери
(Ясен Ведрин)