В ЕДИН МАГАРЕШКИ БОДИЛ

Дори в един магарешки бодил
животът има вечният си смисъл.
Веднъж на този свят си се родил
и не роптай, че Бог те е орисал.

Защото и най-простите слова
отпосле имат мъдрост извисена.
Замръква суха в тъмното трева,
но сутрин е небесно оросена.

"Как трън, поете? - спориш може би -
Не виждаш ли? Магарето го плюска!
Ще свържеш ли човешките съдби,
с това, което никой не допуска?"

Допускам, ама кой да разбере!...
Идеята си нека да подхвана.
Един бодил се свързва най-добре
с възторга от библейската "Осанна".

С магарето - възвишен и любим -
Спасителят по пътя Си премина.
И грееше от Дух Ерусалим,
подобен на Едемската градина.

Но как се носи Жертва на света,
готова и до кръст да го обича?
Закусил е оселът заранта.
Бодли е яло славното добиче.

А даже и Короната на Бог -
с венец от тръни пак е заплатена.
Какъв по-мъдър и блестящ урок
за нашата природа, тъй смутена?

Дали ще бъдеш? Не дали си бил...
Това - класик, от вечните, е писал.
Дори в един магарешки бодил
животът има мъдрият си смисъл.

(Бакърена паничка)

QUO VADIS, DOMINE!

Нерон безумен своя Рим подпали
и скри небето в облаци от дим.
Сенатори, от ужас пребледняли,
му креснаха: "Нима ще изгорим?

Божествений! Къде е подпалвачът
на нашите красиви домове?
Кои човеци, чуваме, не тачат
великите ни римски богове?

Не са ли те злотворците, които
виновни са за огнения ад,
че пречим им да бълват неприкрито
сред робите еврейската си смрад?

Оттук, Христос! Оттам, Христос наднича!
И още малко - същий Аполон!...
На заговор, Нероне, туй прилича
за твойта власт и златния ти трон.

Недей се бави! Рим е в пепелища!
Издай присъда! Указ напиши!
Престъпното им дело да разнищим,
че бяс са те за нашите души!

Хвърли ги на арената веднага!
На кръстовете всички ги разпни!
За да не може никой да избяга
от твоите правдиви съдбини..."

Нерон послуша гневните копои.
Посвири с арфа. С вино се напи.
А после в свойте мраморни покои
подписа указ, лягайки да спи.

И рече им: "С войници претърсете!
Хванете всички с Името Исус.
Че те са жалки и зловонни псета -
в безчестие, позор, лъжа и гнус.

За лъв са плячка тези зли хиени.
И Юпитер в душата ми шепти,
че те са подпалвачи, помрачени
да палят град, достоен да цъфти.

Хвърлете ги на римската арена!
Разпнете ги на кръстове дори!
Че ние сме империя свещена,
и тя от огън няма да гори..."

...Един апостол в пътя си самичък,
усети блясък, мълния сред мрак.
"Къде отиваш, Господи едничък?
Нима за Рим запътил Си се пак?"

"Да, връщам се!" - дочу от Светлината -
"Да бъда разпнат с братята си Аз!
Ела със Мен! Такава е цената
да бъдеш Мой след сетния си час..."

Издъхна Петър. Разпнат. Недостоен.
С глава надолу, и с нозе към Бог.
И в миг нахлу в душата му покоят
що бе желал от Святия чертог.

Той знаеше, че няма път обратен,
щом тръгнал е да следва Божий Син...
А Рим осъмна. Димен и развратен
пред погледа на своя властелин.

(Бакърена паничка)

ПРЕДИ РЕНЕСАНСА

Колко бързо прочитат се думите -
капки кръв от душа прокървила,
но остават сърцата нелумнали,
като сажди без огнена сила...

Просякиня е болката, тръгнала
от врата на врата да почука.
Като сянка, завила зад ъгъла
или просто захвърлена скука...

Даже камъкът, твърд в подразбиране,
пред човешкия лед се снишава.
Много тъжно е всяко умиране,
щом творецът е смачкан в забрава.

Няма смисъл, заложил на укора,
да насилва за свята промяна -
че вълната, към острото хукнала,
пак привършва до капчици пяна.

И сълзите, в тъгата му бликнали,
ще изсъхнат в горчивост солена...
Може би, чак отвъд, е обикване!
В друго време. И в друга вселена.

Там, където от огън огреният,
е искра от любов и почуда...
И усмихва се ново Творение
в Ренесанс на Живот-Пеперуда!

(Тленен остатък)

СОЛЕНО

Останах сам. Навярно е добре
духът ми чак до кръст да се изпита.
Да бъде в мене мъката море.
Превърната на стих. И доизпита.

Да страдам за погубеният плам,
на който дадох чувства и години.
И въпреки, че бях до болка прям -
в неискреност зовът ми да погине.

Да бъда за четящите дърво,
подминато на пътя безсърдечно,
подобен на случайно четиво,
което няма как да бъде вечно.

Сергиите с поетите си - бол...
Цени, възторг... И лъскави корици.
Останах след надеждите си гол.
Врабчето без поръсени трошици.

Чешмата без изсечен благослов.
Следата - без следовник избледняла.
На музата приготвеният ров,
при все, че цял живот ме е звънтяла.

Какви сте вие - взимащи души,
останали дори без блага дума?
Възможно ли е пясък да теши
или сред лес увяхналата шума?

Не съм ви канил. Идвахте сами.
И тръгвахте си - вечно онемели.
Дъждът на самотата ми ръми.
Очите ми - отдавна са прелели.

Дарявах се... До края се дарих
и плаках в битието занулено.
Животът си да бих превърнал в стих -
солен е. И излезе ми солено...

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

В САМОТАТА

Привикнах да живея в самотата.
Не зная как, защо и докога.
Сълзите ми, раздухани от вятър,
в браздите си напомнят за тъга.

За порив, който времето разкъсва,
в проречия, засъхнали до сол,
и само сред химерите се блъска
обръгнал от тревоги ореол.

Мастилото е пуст анахронизъм
в руини от отминали лета.
Далечното не се превръща в близост,
а близкото е хлопната врата.

След сенките душата ми се лута,
разгръщана - от профил до анфас.
Едни я виждат с вярата на Лутер,
а други - със възторга на Пегас.

Но скрита от света мълчи в поета
умората от път несподелен,
че днешното напомня за несрета,
и жаждата - за зов неутолен.

Не съм бедняк - мечтите си да прося.
Не съм и богаташ - от зло щастлив.
С една последна Виа Долороса,
приех до смърт пирона си ръждив.

Привикнах да живея в самотата.
Не чакам гости в дългия си път.
В тефтерите на Бог е твърде Свято,
а вятърът отсам е Зов отвъд!

(Тленен остатък)

ДАЛИ ОТ ВЪЗРАСТТА СИ ОСТАРЯХ?

Дали от възрастта си остарях
или дете душата ми остана?
Не помня миг с безгрижния си смях
през болките от всяка нова рана.

Натрупах своя бурен летопис
и в хрониките - скитник се огледа.
Тълпи не ме извикаха на бис.
Те в загуби не виждаха победа.

Не би художник с бръчици покрил
невинния овал на Младенеца.
Навярно в старост вече съм се скрил -
със белите власинки на мъдреца.

Но даже той - с тояжка и перо,
дете остава на Твореца Вечен.
На зло привикнах, търсейки добро,
и бях пред враговете си човечен.

А може би - дълбоко в паметтта
едно момче на прашен път се скита,
и своите несбъднати лета
готово е отново да изпита.

Да тръгне със раздрани колена
към хълма от светулкова омая.
Без ничия присъда и вина.
В началото... събудено за края.

И в стръкче на един откъснат мак
да би познало мъдрост от Всемира...
Не скитникът открива своя праг,
но Вечност всички скитници прибира.

Похлопал бих на Дверите. Без страх...
И няма в мене болка или рана
дали от възрастта си остарях
или дете душата ми остана...

(Тленен остатък)

ПОСТОПЕРАТИВЕН СИНДРОМ

Отивам си. Свалиха ми конците.
Зарасна всяка болка вътре в мен.
И в празничния лукс на подлеците
не ща да бъда вече съблазнен.

Кървях от болка. А светът болеше.
В илюзиите. И в реалността.
Горча водата. Залъкът горчеше
с печален вкус във моите уста.

В жесток конфликт със времето ми смутно
бях дуло и мишена всеки ден.
Протестът ме изпълваше барутно
и пишех взривно, с болка зареден.

Достигна ме кикотене и врява,
подобно пръски в демоничен гнет.
Но в пукота на дяволската слава
не бе приеман червеят-поет.

И в блясъка на залите паркетни
прикриваха се демони в тела -
тъй щедри в разточителства суетни
и слепи за човешки теглила.

Разкъсах се в протеста си сподавен,
но нямах мост и път над пропастта.
И по-добре, реших, да съм безславен,
отколкото въздигнат в подлостта.

Отивам си. Свалиха ми конците.
И в раните си мъдрост утаих.
Във пръст ще се превърнат подлеците.
А болката ми ще пребъде в стих.　　

(Бакърена паничка)

КРЪСТ В ИНВАЛИДНА КОЛИЧКА

Съдбата е кръст в инвалидна количка,
жадуващ за милост, за смисъл и път.
Дали орисия е? Или поличба?
Не иска изобщо да знае светът.

Не иска да чуе за бедни и куци.
Презира ръцете, прострени в калта.
Усмихва се само на княжески внуци
и важни особи със скъпи палта.

По балове мляска. И мисли паркетно.
В рулетки и карти парите върти.
Поръсена гордост. И щипка суетност
в един уродлив буламач от мечти.

Съдбата е кръст в инвалидна количка.
Светът се кикоти. Защо му е кръст,
щом сам е предаден на участ едничка -
в пръстта да се върне, подобен на пръст...

(Бакърена паничка)

БОЛКАТА МИ

“Какво ти сторих?…” “Ти ми пречиш!
Умри!” “Че как ти преча?” “Светиш!…”
(Стоян Михайловски - “Бухал и светулка”)


Погледна ли към нощите, безсънните,
в които разговарям със скръбта,
отново чувствам болката от тръните -
омразите, дошли от завистта...

И струйки кръв по бели слепоочия
напомнят ми поука за печал.
Съдбата ми да бе от многоточия -
дори до старост зло не бих видял.

Да бях смален във ниското до храстите -
надута гъба, папрат или мъх,
не бих развихрил вятъра на страстите,
които мразят всеки боров връх.

Да бях подобно лепкава пиявица,
пълзяща, лицемерна - ден след ден,
в една безкрайна творческа наздравица
бих чупил чаши - в нарцис прероден.

Да казвах "Не" със всички отрицатели
на твърде различимия талант...
Да казвах "Да" със мазните ласкатели
на гръмкия бездарен фигурант...

...Не бих умирал в нощите, безсънните,
пробождан от невидими бодли.
Все пак - надежда имам за разсъмване.
А болката ми? Тя ще преболи!

(Бакърена паничка)

БЕЗДОМЕН ЧАРОВНИК+

Здравей, чаровнико бездомен!

Не зная как си оцелял.

Защо приличаш ми на спомен

от твърде незавиден хал?

Мизерията ветровита

отляво чука ме с бодеж,

а ти - по улиците скиташ

и искаш нещо да ядеш...

Какво в очите ти дълбоки

да бих могъл да прочета?

Дали насъщния си кокал

намерил си от заранта?

Или край улични казани

се джавкаш с прегладняло псе...

А после - в тъжните си рани

лекуваш мъка - все во все...

От теб поука ме съглежда

и в мен остъргва сетен зов -

в живот без Вяра и Надежда

не би се случила Любов.

И иска ми се да излая

та в миг утеха да ти дам -

че Лазар, който литна в Рая,

до теб живееше без срам.

И ти, чаровнико бездомен,

усмивка в мене сътвори,

че сам превърна се на спомен,

от който огънче гори...

Ясен Ведрин

(Бакърена паничка)