сряда, 29 януари 2014 г.

ПАМЕТТА МИ ТЕ ОТХВЪРЛЯ!

Не страдам от амнезия. Не бива.
Неправдите събирам в каталог.
Лъжи, с които някой е убивал,
угаждайки на нрава си жесток.

Че после той се връща. Преоблечен.
Лицето скрил зад маска на добряк.
"Обичам ви! Повярвайте ми вече!
Доверие гласувайте ми пак!"

Вълкът дали под овчата си вълна
Сърцето на Христос е придобил,
или се готви с подлост да погълне
овце, които сам не е родил?

Разкъсаните... Кой ще ги прежали?
Изгонените... Кой ще прибере?
Остриганите - лъгани с парцали!
Пресъхналите - уж, че са добре!

Не, вълко! Паметта ми те отхвърля!
С амнезията - други помрачи!
Но аз сега с главнята ще опърля
лукавството на твоите очи.

Пред Бога - грешник, плачейки, се кае,
но ти дори сълза не си пролял.
И може би най-страшното това е
в измамата на вълчия ти хал.

Да нямаш в паметта ми път обратен,
защото като звяр си уличен.
Останал хищен. Горд. Коравовратен.
От власт погубен. С власт опорочен.

(Хрониките български)

ВРЪЗКАТА ЛУК

Умрял богаташът в минута среднощна.
Издъхнал във своя палат.
А бялата спалня - красива, разкошна,
сменила се мигом със ад.

Сред пушек лютив и стенания диви
душата му вдигнала вой.
"Защо ме наказваш така, Милостиви -
сред жупел и огнен порой?

Нима съм живял като зъл, безсърдечен
сред хората в белия свят?
Нима на ужасна съдба съм обречен -
да тлея, в катрана облят?

Изпитай и виж ми съдбата отново!
Едничко добро намери!
Недей ме наказва с присъда сурово
и с огън недей ме гори!"

Крещял богаташът за милост отгоре.
Гласът му в стените кънтял.
И ето, че Бог от небесни простори
душата му долу видял.

"Какво пък? - Си рекъл - "Ще видя отново
живота на тоз мъченик!
Добро да открия по Моето Слово -
от ада спасявам го в миг..."

Погледнал Творецът съдбата човешка.
Едничко добро му открил.
"О, нека поправя досадната грешка!" -
в Сърцето Си Господ решил.

"Да тръгне веднага вестител отгоре!" -
ударил съдийският чук.
"Спасете душата от злите коптори!
Вдигнете я с връзка от лук!"

Небето притихнало. Ах, изненада!
Дочакахме Бог да сгреши!
Намерил доброто на грешник от ада!
На злата сред злите души!

Видял я в случайния ден на пазара
купуваща лук, зарзават...
А после конете във бяг да подкара
към своя огромен палат.

Потресло каруцата камъче бяло
и паднала връзка със лук.
А бедно сираче, три дена неяло,
навело се плахо, без звук.

"Вземи я! Вземи я!" - през смях богаташът
извикал и махнал с ръка.
"Човешки мизерии мен ме не плашат!
Богатство си имам, река..."

И същата връзка от лук, чудодейна,
от Бога вестителят взел.
И литнал към ада, от ужаси зейнал.
От огън и дим без предел.

Съзрял богаташа. И викнал отгоре:
"За лука сега се хвани!
Че той е доброто, което си сторил
едничко през твоите дни!"

Подскочил богатият. Сграбчил със пръсти
това чудотворно въже.
Издигал се той. Но отдолу - чевръсти
го дърпали двама мъже.

"Ах, вие глупаци! Проклети, нещастни!
Пуснете краката ми в миг!
Умирайте в огън със мъки ужасни
и страшен на устните вик!

Въжето отгоре е мое, едничко!
В съдбата ми нямате дял!
Че вие сте нищо, а то ми е всичко -
билетът за Райския бал..."

Но никой не пускал, дори и да кряска.
А ангелът вече летял.
И връзката лук, като вечност прекрасна,
богатият още държал.

Но после, безумно я пуснал сред мрака,
и яростен взел да крещи:
"О, червеи гнусни от тъмна клоака!
Защо са ви Райски врати?"

Докле ги заблъскал с прежулени длани -
в катрана се плиснал със тях.
И връзката лук, вместо светло имане,
му станала сетният грях.

"Не бърка Творецът от Своята Слава!"
- извикал вестителят с плам.
Сърцето за злото си - зло заслужава
и адът желае го сам!

Въжето, което нагоре издига,
изпусна с безумие ти.
И връзката лук - като страшна верига
в душата ти нека люти..."

(Бакърена паничка)

ЦЕНАТА МИ, НАРЕЧЕНА СЪДБА

Аз с този свят не искам да се боря.
Не би ми стигнал целият живот.
Задъхвам се от тежест и умора
като герой в последен епизод.

Не бе сапунен никак сериалът -
в сълзлива мелодрама да тъжа.
Патроните изстрелях, не нахалос,
но всеки поразяваше лъжа.

И някак си, от думите ранени,
низвергнаха ме гнусните със стръв -
тълпата от подразнени хиени,
подгонила един самотен лъв.

Но аз със вас не искам да се бия,
поклонници на тление и леш.
Не съм примрял за вашата помия,
да драпам с апетита на келеш.

И петимен не бях за жалка слава -
поетът-еднодневка на властта.
Сърцето свойта участ заслужава,
дори да бъде скок от пропастта.

Дори да е разпънато трагично
от злобата на тъп олигофрен,
какво тук значи някаква си личност,
щом писаното ще замести мен?

Щом сам оставих диря и посока
сред взривове и огнени кълба -
не е била безмилостно жестока
цената ми, наречена Съдба.

(Бакърена паничка)

МОЛИТВЕН СТИХ

Преди светът да се превърне в плява,
която лют пожар ще подлуди,
Ти, Господи, с Духа Си напоявай
изпръхналото в моите гърди.

Зрънцата Ти от Истината нека
не би изронил тъмният ми враг.
По Своя Образ сътворил човека,
Ти, Боже мой, пресътвори ме пак!

Не са ми нужни хиляди години
обречени съдби да бих видял.
Раненият, без лекар, ще загине,
кръвта си безвъзвратно пропилял.

Слепецът - в тъмна яма ще привърши,
без Твоята ръка да го държи.
Най-силната надежда ще се скърши,
щом връзват я въжета от лъжи.

Защо са ми възторзи и похвали
сред всичката човешка суета?
Избавят ли награди и медали
от властната прегръдка на смъртта?

Къде да бих потърсил чест и слава
сред този свят, от тление червив?
Не стига ли великият до плява,
дори да би решил, че е щастлив?

И в своята душа опустошена
не казва ли в предсмъртния си час:
"Защо живях съдбата си сгрешена,
когато гол пред Него ще съм аз?

С какъв парцал греха си да покрия
и червеите в жалкия си дух?
Не бях ли пленник в бляскава килия,
за думите на Правдата Му глух?"

Не искам закъснелите въпроси
във някой сетен миг да изрека.
О, Боже мой, душата ми Те проси!
Бъди ми днес Ти живата Река!

Преди светът да се превърне в плява,
която лют пожар ще подлуди,
Ти, Господи, с Духа Си напоявай
изпръхналото в моите гърди.

(Птицата в теб)

ДЯЛ

Аз ще изплача светлите надежди
във този свят на мерзост и диктат,
където злият сбърчва тъмни вежди,
готов да ме задраска и в цитат.

Без уплах пред гръбнака му наведен
от сто поклона в демоничен пир,
честито ще ликувам, че съм беден
и празен съм си тръгнал най-подир.

Оттатък никой славата не носи.
Не се погребват титли и пари.
Там злото се разплита от въпроси
и нишката му огнена гори.

Смехът на арогантния замръзва.
Лъжата не намира адвокат.
Невръзваният - здраво се завързва
за ужаса на вечния си ад.

Но днес ако поиска да ме върже
безчестният, от факела смутен,
извикал бих: Живей, човече, бърже!
И радвай се на всеки следващ ден!

Един със ужас в погледа умира,
а друг - с усмивка, че е следвал път.
Човекът дял от Бога си избира...
Или е тук! Или е там, отвъд!

(Птицата в теб)

ВРЕМЕ ЗА РАЗКЪСВАНЕ

Времето напомня за разкъсване
със трион или бодлива тел.
Болката притиска ме до пръсване.
Топлото студът ми е отнел.

Нямам дефицит във гардероба си.
Зимни дрехи ще намеря бол.
Но снегът под уличните глобуси
някак ми напомня, че съм гол.

Че изгубих в тъмното одеждата,
пазеща сърцето в самота.
Че я няма в мислите надеждата -
брънката за светлите неща.

Случил бях в света на единаците
и ръка протягах без ответ.
Не разбирах нищичко от знаците -
лицемерни жестове навред.

Вълци ме заплашиха със виене.
Подлост от лисици ме смути.
Бързаха - за ядене и пиене,
а в снега им нямаше мечти.

Със сърце, вгорчено от отблъскване,
търся още лъч от топлина.
Времето напомня за разкъсване...
Зима на човешката злина.

(Точка на замръзване)

ТРОТОАРНИ ХРОНИКИ

Бяла хала шепне черна притча.
Студ сковава минусните дни.
Дрипав скитник в болка се обрича
и стои до градските стени.

Помияр изцъклено трепери,
свит до кофа с празничен боклук.
В ледени висулки начумерен
стихнал е самотният улук.

Скърца его в бързаща обувка.
Погледът изнизва се във бяг.
Сетната надежда за милувка
черно строполясва се от мрак.

Киска се съдбата. Некролозно.
Тъжна хала с див репертоар.
Снежно е. И ледено. И грозно.
Бяла смърт на черен тротоар.

(Точка на замръзване)

събота, 25 януари 2014 г.

НА ВЛАДИМИР ВИСОЦКИ!

(По случай 76 години от рождението му)


Може би ще замлъкнат гласовете в порой,
на сибирския вятър сред воя.
Но когато се връщат синовете от бой,
ти не ще се завърнеш от боя.

Ще заплаче китара в необятната степ -
да потърси духа на героя.
Но дори да намери оцелелите в теб,
ти не ще се завърнеш от боя.

Миномети, снаряди, и патрони от мраз
ще прострелят в сърцето копоя.
Но с картечния вопъл на барутния глас
ти не ще се завърнеш от боя.

Сред рева на мотори песента ти ехти!
Гръм китарен се носи от строя!
Завърни се, певецо! Още нужен си ти,
щом със нас се завръщаш от боя!

(Тленен остатък)

четвъртък, 23 януари 2014 г.

ТЕРМИНАЛ 2

Тръгвай сине! Напред, и... късмет!
Тук надежда за теб не остана.
Скътах тези пари за билет
и поплаках си малко зарана...

Все си вярвах, че мойто момче
в тоз несигурен свят ще сполучи.
Но животът надолу тече
и напомня помия за куче.

Някой вече ни сложи черта.
Като мъртви дори ни посече.
Щом преминеш след тази врата -
не се връщай тук никога вече.

Даже вън да е тежко - ще знам,
че синът ми със труд ще успее.
Тук да прося за нас ме е срам,
а оттатък - поне се живее.

Малка пенсия имам. Уви!
И за двама се никак не връзва.
Тръгвай, моя любов, и върви,
че сърце ми от болка измръзва.

Ще намериш все нещо, нали?
Армаган да изпратиш на време.
Вересията свърши. Боли!
Левче никой не ще да заеме.

Тръгвай, сине, от тоз терминал!
Колко други навън отлетяха...
Не поглеждай баща си през жал!
Тя, в сърцето, е родната стряха!

Щом превърнаха родното в ад,
то чистилище вънка поне е...
Ти си силен и толкова млад,
а на мен старостта ми тъмнее.

И да пишеш... Ще чакам, до дни!
Ето, виждам за теб самолета...
Усмихни, сине мой, усмихни
на баща си душицата клета...

(Хрониките български)

ЗАМРЪЗНАЛА КОРИЧКА

Българийо - замръзнала коричка
от клисав хляб в казана за боклук.
Напомняш ми на стара еретичка,
пристъпила към кладата без звук.

Студът всред теб надеждите изцъкли,
но кой изобщо тебе би горил?
От земен рай - животът стана пъклен.
Беднякът в теб недраг е. И немил.

В апатията всеки е вторачен.
Не иска кръст да носи. Да кърви.
От подлост политикът е разкрачен
и в пътя си не може да върви.

Запазил черен дъх - хамалът псува.
През нерви дъвче гаснещия фас.
Един живот за тебе - колко струва?
И колко ти, Българийо, за нас?

Три лъва върху герба ти се зверят,
но хич не виждат мъки и злини.
Дали и те от фиш ще потреперят
с убиващите сметки и цени?

Дали сълзи пролели биха ничком
пред шепи на старица без подслон?
Защо си ти, Българийо, над всичко,
щом твойта памет топли се с кашон?

Защо са ни прекрасните плеяди
с герои, мъченици и творци,
когато сред съборени огради
разкъсват вълци твоите овци?

Остава ни надеждата едничка,
че някой ден ликът ти ще е друг...
Българийо - замръзнала коричка
от клисав хляб в казана за боклук.

(Хрониките български)