ТИКВЕНО ВРЕМЕ

"Тиква! Звучи някак просташко, дявол да го вземе!
Глупешко, селяндурско нещо! Ще кажат: тоя и тоя
яде тиква — махни го — човек без култура, простак,
с една дума — свиня. Някога ще ида в село, само
тикви да се отям! Далече от хората!"

("Печена тиква", Елин Пелин)


Тиквено време със тиквени семки.
Някой ме тиква в зандан от печал.
Тиква ме лъже с фалшиви превземки:
"Ти кво се мръщиш, че пак съм ти крал?"

Тикво! Не искам от твоята пара
тик да прихвана, досущ като шут!
Аз не съм Душко! Не съм архиваря,
който пред тикви умира от смут...

Тиквено време за типове разни!
Тенджера с думи на кухо дрънчи!
Пълни очите! Ръцете празни!
Само едната Тиква цвърчи!

(Хрониките български)

ТОЙ СЕ ВЪРНА!!!

Той се върна на белия кон
да събира възторзи и слава.
Позлатиха му гордия трон,
както само на цар подобава.

А вината? Каква ти вина?
Той е празник! Възход всенароден!
Че от него струи светлина
и ликът му е Богу угоден.

Ако в дело и път прегреши -
той по-прав е от всинца ни доле!
И теши ни властта му, теши,
даже в скръб да сме боси и голи...

Той се върна на белия кон!
О, блестете навред магистрали!
Че със вяра в асфалт и бетон
на света ние Него сме дали!

Да ни води във вечен разцвет!
В Ханаан от цветущи бостани!
И народецът - тъжен и клет
род от весели тикви да стане!

(Хрониките български)

ЗЕМЯ КАТО ЕДНА ЧОВЕШКА ДЛАН

Земя, като една човешка длан,
напомняща за шепа на старица.
Гневът ти заприлича на вулкан,
изригнал от сълзите на зеница.

Че кой до днес духа ти не стъжни
с грабителство, каквото му приляга?
Нарочиха с най-грешните везни
за злия - рай, за свестния - тояга.

И не една надежда потъмня
под кръстове от минала забрава.
Глупакът на кресло не поумня,
а мъдрият ума си не продава.

През врявата на лъст и суета
не се дочу протестът на човека,
че твоите несбъднати лета
заложиха в безумна ипотека.

Да съхне всичко - в дългове, щети,
а с извора ти - чужд да се опива.
Тълпите да живеят от мечти,
в които ти си толкова красива.

Земя, като една човешка длан!
Стани пестник! На алчните - присъда!
Оставам в теб с живот неизживян,
готов да оцелея... И пребъда!

(Хрониките български)

ПАИСИЙЕ!

В памет на българските будители!

Паисийе! За тъжен летопис
отново извади перото паче...
Днес робското е викано на бис,
а мен за свободата ми се плаче.

От юроди - в душицата кърви.
Над святото безродното царува.
Срамът на две гърбината преви,
преди на оня свят да отпътува.

Ти писа за прославени царе.
И жива памет преобърна в рало.
Да можеше потомък да се взре
в килията над лоното ти бяло...

И пламъчето в лоената свещ,
да би в душата скътал за малцина -
останал би най-чистият копнеж
за род и чест, за памет и родина.

Паисийе! От бъдното пиши,
че днешното не се издържа вече.
Робията на дребните души
дори царете гони надалече.

Престолите отдавна са в калта
и храбри черноризци вече няма.
История от сбъркани лета
безпаметна потъва под измама.

А юроди, на юруш, на тълпи,
едни разделят - други да владеят.
Търпи, сърце! До сетен дъх търпи,
че вижда му се края на злодеят...

Паисий няма пак да сътвори,
история на българското племе...
Но паметта, що вътре в мен гори,
не може никой никак да ми вземе...

(Хрониките български)

ПОЖАРИТЕ НА НИЩЕТАТА

"Не е страшно да нямаш Нищо!
Страшното е да си роб на Нищото!"

Трудно се гасят пожари,
лумнали от нищетата.
Огън в синорите пари,
като болка неизпята.

Пепел сива се разнася
в морен дъх на пребледнели.
А копторите оглася
грях на приживе умрели.

Подлютила битието
лепне по очите влага.
Скитник хлопа на заето.
Гузният негонен бяга.

Дим дими и огън пука.
Гният рало и копраля.
И от гнет до несполука
колелото се търкаля.

Господ тръгва на просия,
тих, предрешен в бедност клета.
Но Небесна орисия
не затрогва портмонета.

Конник, идещ от тъмите,
пали с чаткащи копита.
В ад ли пламнаха тълпите,
че за Бог един не пита?

Палят, кой където свари,
чергата, човещината...
Как ли се гасят пожари,
лумнали от нищетата?

(Хрониките български)

ВИНАТА НА ТВОРЕЦА

Изгорих си фалшивите мостове.
Няма смисъл в посоки без вяра.
Че боли от провалите острото
с неизбежния дъх на поквара.

Ренесанса смених с инквизиция
и пристъпих към пламнала клада.
Не очаквам любов от патриция
и от краля не искам пощада.

Тъй суетна е земната хроника,
щом епохата мрази героя.
За възторга заплащам с агония.
В самотата привиждам покоя.

Галилео напомня ми сблъсъка.
Простотата при Хус е свещена.
Но остава тревожно навъсена
мойта тъжна, подсъдна вселена.

В нея някой Пилат от амвона си
ме обрича на участ Христова,
и блестят фарисейските доноси
като капки от змийска отрова.

Е, какво пък? Отивай си, тление!
Твоят трон е червив. От зачатък.
А творецът намира прощение
за вината си нейде оттатък...

(Птицата в теб)
Ясен Ведрин

ПЛАЧЪТ НА СМИРНАТА

"Аз съм страж на ония горе
и без подкуп няма да ги предам..."
Христо Смирненски
"Приказка за стълбата"

Напълни се земята бедна

с князе и принцове безчет.

В тъма родени - непрогледна.

С души, облъхнати от лед.

Те бяха някога сред масите -

уж верни, с искрени сърца.

Защитници на сиромасите

и босоногите деца.

Пред плебса късаха си дрехите

и биеха с юмрук гърди.

“Напред, на Вярата с доспехите!

Напред за славни свободи!”

А щом вратите им отвори

жадуваният парламент,

изскочи дяволът отгоре,

държейки чашка със абсент.

Погледна ги с усмивка гнусна

и рече думи с адски плам.

“Без откуп няма да ви пусна

във политическия храм!

Очите искам и ушите!

Накрая - вашите сърца!

Но бързо! И да не решите

да ми въртите номерца!”

Спогледаха се гузно клетите.

“Говори ни самият бог!

Е, вярно, паднал от Небето,

но затова пък - свят широк!

И щом това си е традиция -

каквото трябва ще дадем!

Било в удобна коалиция,

било в бардак или харем!”

Тъй - слепи, глухи, безсърдечни -

разсмяха дявола проклет.

Видяха се велики, вечни.

И сигурни - с имунитет.

Оядоха се в страст неспирна

князе с продадени души!

О, Христо! Плаче твойта смирна!

Дано Христос я утеши!

(Хрониките български)

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

(един прочит от килията на безвремието)

Тя, случката, станала в село Могила...
Все още я помниш... Нали?
Не търся с Вапцаров удобна закрила.
От гения знам, че боли.

Но тръгвам през думите, някак полека,
навътре към себе си. Сам.
И светлите стъпки на тази пътека
по-долу във стих ще ти дам.

Ще кажеш, че времето, вече безспорно
отрече, доказа, реши...
Едното е долно, а другото - горно.
А третото просто руши.

И изборът - явно не толкова лесен,
е нашият зов и съдба.
Животът ще бъде по-хубав от песен
или ще е празна торба.

Затвориш ли някак сърцето за мрака -
намираш си своя затвор.
Жестоката бедност напомня клоака
и тихата честност - позор.

Килийно училище с мъдра повеля
те учи на твърдост и чест.
Коравият залък с любов се споделя.
Идеята - с искрен протест.

Бесилки белеят по черните клони
на някакъв светски елит.
Пречупил гърба си от гнусни поклони,
а после увиснал честит...

Но аз ти напомням звездите отгоре -
жалони за век подир век.
Че там, във затвора, са светлите хора,
които те правят човек.

Мечтае душата. Пътека избира.
И после я следва до край.
А Злото изчаква. И жертви намира,
готови за земния рай...

"Ах, моля, поете! Заклевам ви! Спрете!
Духът ви ме тръшва в печал!
Светът е безбожен, но не невъзможен...
Не всичко е тиня и кал!"

Не ставам за песен... Мириша на плесен
от мъдрия прочит... Уви!
И светлата лира след хладна секира
в сърцето ми дълго кърви...

(Хрониките български)

В МОЯ ДЕН ЗА РАЗМИСЪЛ!

Сити властници! Вашата тиня
за надежда не бих пожелал!
Съвестта ми не е бюлетина,
та да драскам числа с химикал!

Не ми дава сърце да се втурна
след харизма от някой плакат.
Да залъжа годините в урна,
като бройка за нечий диктат.

Като утрешна тъжна прокоба,
че властта е поквара и зло,
а пък моята "грешка и проба"
ще е сблъсък на чук и стъкло.

Тази подлост не ще да извърша.
Доста лъга ме с вас паметта.
Лешоядът налита на мърша,
а къртицата рови в пръстта.

Демокрация! Пито-платено!
А от лихвите - остър бодеж!
Но дори да е тялото тленно -
аз не съм ви удобната леш.

Пред престола на чистата вяра
няма помен от вас, нито лъх.
А пък новите дрехи на "царя"
са с проядени дупки от плъх.

(Хрониките български)

ПОЕЗИО, ИЗМИСЛИЦЕ!

Честит празник на всички приятели с поетично призвание!

Поезийо! Измислице! Какво си?
Лъчи в тефтера. Свят от светлина.
Една любов от хиляди откоси.
Един покой, подобен на война.

Скала, в която изворът дълбае
пътеката на водния си ръст.
Длето, което изповеди вае,
тъй както скулптор мраморния къс.

Ще мога ли едничък да открия
на лоното ти пламъка свещен?
Кога стихът превръща се в стихия?
Кога дъхът ме прави вдъхновен?

Кога щастливи думите нощуват
под своя кротък ямб или хорей,
а залезът до утрото пътува
да прошепти на изгрева: Здравей!

Кога танцуват влюбени словата
сред някой анапест или дактил,
а въгленчета, пръснати в тревата,
напомнят колко трепетен съм бил...

Поезийо! Измислице! Вземи ме!
От своя нежен храм ме заплени!
И нека скрия бледото си име
сред жилките на твоите стени!

(Търсач на бисери)